nabore.bg

 …Или защо в преломни времена разрушителният нагон взема връх в националната ни душевност?

Вярно е забелязал арх. Христо Генчев, че във времена на прелом „разрушителният нагон“ взема връх в националната ни душевност. Годините на тоталитаризма оставиха назидателни примери в това отношение. Достатъчно е само да споменем развихрилата се тогава борба  срещу останките от „буржоазната култура“. В своя статия проф. Светлин Русев споменава за мраморен бюст на Борис III от Андрей Николов, който е съхранен за историята, макар и прострелян от куршумите на класовата омраза. След 9.IX.1944 г. по същата причина е ликвидирана статуята на Екзарх Йосиф. В Габрово небезизвестният кмет Никола Българенски в края на 50-те години взриви сред центъра на града манастира „Успение Богородично“, в който се е укривал апостолът Васил Левски. А колко православни светини пострадаха по онова време поради надъханата атеистичност, е добре известно. Плодовете на тази „революционна непримиримост“ събираме до ден днешен. Това доказват и изминалите години на преход към демократично общество.

      Ако има обаче нещо по-тъжно и срамно в най-новата ни история, това е разрушителната  истерия, с която започна и продължава „демократичната промяна“ в България. Трябва ли днес отново да припомняме политическото заслепение, с което тълпите и френетизираните лумпени тогава тръгнаха да разчистват сметките си с историята? Месеци наред вандали събаряха паметници, поругаваха лобни места, подготвяйки обещаното „разплащане с миналото“. След тях държавни чиновници и самозвани ценители на историята натъпкаха реликвите в своите цензурни списъци. После сини управи започнаха да „арестуват“ паметници, да заличават „срамни дати“ от миналото. Това вече е история. И не е история.

      През 1999-а, след като бе погребана мумията на Димитров, въдворителите на демокрацията превърнаха сградата на мавзолея в най-мръсната… тоалетна на Европа, за което писаха най-известните кореспонденти на света у нас.

      Преди това -  през 1991-а вандали потрощиха скулптурни фигури на проф. Любомир Далчев от мемориала на Братската могила в Пловдив. Повредена бе скулптурата на проф. Иван Фунев  „Работник“. Нацапани бяха с боя и съборени скулптури, дело на проф. Величко Минеков, проф. Борис Гондов, Шмиргела, проф. Валентин Старчев, Галин Малакчиев и др.

      От началото на 1992 г. датират опитите да бъде демонтиран   паметникът на Съветската армия в София и на Альоша в Пловдив. Заедно с това като по команда започнаха да изчезват десетки „тоталитарни“ паметници в София, но и … бюстовете на Яворов, Любен Каравелов и Пенчо Славейков в Борисовата градина. Откраднати бяха бюстовете на Ботев и Левски във Враца. Разрушени бяха паметниците на Ангел Кънчев в Русе и на Гео Милев в Стара Загора. На 11 ноември 1992 г. тогавашната шефка на Института за паметниците на културата Емма Москова „сне от отчет“ 365 исторически обекта. След утвърждаването на „Списъка на Москова“  в селищата на страната се развихри истинска антиисторическа вакханалия за демонтиране на паметници.

      През 1993 г. представителите на левицата се опитаха да прокарат в парламента тригодишен мораториум за опазване на историческите паметници, който остана по-скоро пожелание за отношение към историческото ни наследство.  След 1994 г. са известни продължилите „подвизи“ на Янчулев и Спас Гърневски, на множеството организирани групи от вандали и рушители, от „разбунтувани“ тийнейджъри, избрали историческите паметници за място на своите бояджийски  цапаници.

      Още с появата си на политическата сцена домораслите ни „демократи“ обявиха своето намерение да прочистят българската история от „комунистическото наследство“. В покойния вече „Век 21“ още през 1990 г. професор – проповедник на синята идея, обяснява защо паметник на младия Димитров е сравнително приемлив, докато на вожда Димитров е в противоречие с … демократичните процеси у нас. Година по-късно в „Демокрация“ същият професор, който е и доктор на изкуствознанието, открехва своите читатели, че стотици „нискохудожествени паметници“ в най-добрия случай може да бъдат претопени или превърнати в … строителен материал.

      Новите комисари обясняваха мотивите си за „почистването на историята“. В техните обяснения нямаше нищо повече от познатата ни  „класова ненавист“. Почти със същата болшевишка неприязън те не можеха да допуснат, че паметниците от „срамното комунистическо минало“ може да съжителстват с…демократичното настояще. Определените като „комунистически символи“  паметници трябваше да бъдат незабавно смъкнати и потрошени, претопени и натикани в депа и специално измислени гробища за скулптури. Пак в Габрово демократичен кмет замаза стенопис, на който е изобразено посрещането на руските воини. В Шумен „прилежен“ военачалник, за да се сложи на министър Сталийски, демонтира паметника на Димитров, създаден от Шмиргела.

      Наивно е дори да се допусне, че новите „демократични“ управници могат да бъдат с нещо по-различни в идеологическата си скроеност от своите предходници. Имитациите на толерантност и добронамереност, които кметът Софиянски щедро пилееше с прословутата си усмивка, бяха моментално разсеяни, когато в първото си предизборно заявление демонстрира, че във верността си към синята идея далеч не е по-лош от … Янчулев.  Дори нещо повече, че с херостратовския си замах може и да го надмине. Със същата 50-каратова усмивка той обясни на медиите, че съдбата на мавзолея почти е предрешена. На него мавзолеят не му трябвал, освен ако Милошевич не поискал да го закупи. Иначе имало проект за реконструкция на центъра, който, ако правителството реши да финансира, той (Софиянски) щял да подкрепи и на мястото на мавзолея щели да растат дървета. Всичко това кой знае защо той усуква „по софиянски“.  Вместо самия кмет „Демокрация“ трябваше да напише откровено „Софиянски бута мавзолея“, за да се разбере за какво става дума.

      Сега вече знаем, че градоначалникът на София  няма да премахва „тоталитарния символ“ сам, че ще му помага вицепремиерът Евгений Бакърджиев. Нищо че между двамата има хър-мър и съперничество кой да е по началник. Някои медии допуснаха, че може би става дума за сериозен казус, че без разрешение от ведомството на вицето Софиянски ще бъде с вързани ръце. Ако той наистина не предпочита да му бъдат вързани ръцете?...

      Тези дни разбрахме за координационното звено, за тротиловите шашки и за срока, в който на изчистения площад ще трябва да има празнична заря. А кой е по-пъргав от двамата, накрая сигурно ще стане ясно.

      А докато  двамата се надпреварват по послушание и прилежност, Костов реши да се прави на загадъчен и интелигентен. Пак от медиите дойде вестта, че докато е траяло така нареченото обществено обсъждане и е приключил фарсът, наречен конкурс за центъра на София, премиерът не е бил удовлетворен. От какво? От офлянкването на Софиянски или от комсомолската неудържимост на Бакърджиев?  А може би и от двете.

      В цивилизованите държави   съдбата на историческото наследство се решава от широка обществена дискусия, а не на тъмно. И то не в една редакция на вестник, нито в кулоарите на главния архитект. Дори да се абстрахираме от примерите каква е съдбата на мавзолея на Франко в Испания или на Ататюрк в Турция, дори на Мао в Китай. Ако наистина имаме претенцията България да е демократична държава, а интелигентността на нашите водачи да не е само учрежденска имитация, тогава би следвало час по-скоро да заглъхнат компресорите на Бакърджиев и някой да дръпне от ръката му фитила, преди да сме се прочули с поредния варварски взрив в Европа. И не само из нея … Защото сградата на мавзолея е тоталитарна, но тя е част от българската история – лоша или добра, но българска. Защото наистина е време някой да препречи пътя на разрушителния нагон, който вилнее в националната ни душевност.

      … Затова едва ли може да се надяваме, че би могло да се сбъдне подобно чудо – в някой от управниците ни да се събуди чувството за историчност, като оставят настрани своите политически пристрастия и антипатии. Но за целта е необходима интелигентност и широта на погледа, държавническа мъдрост. Останалото е посредственост и антиистория …

Борис ДАНКОВ

20 август 1999 г.    

Бележка на автора: Близо четвърт век след публикацията на тази статия  явно  в България нищо не се е променили ни на йота. През 2017 г. политически псевдореформатори с настървение ликвидираха монумента „1300 години България” на проф. Валентин Старчев. Примитивният претекст на рушителите тогава  беше, че паметникът олицетворявал комунизма.

       Днес надъхани и освирепели демократични  хунвейбини оплескват с боя и трошат с чукове исторически паметници, само защото косвено  са свързани с Русия и не отговарят на хистеричните  идеологически клишета и възгледи на  новите рушители. На техен прицел сега е Паметникът на съветската армия в  столицата, за който побеснели евроантлантици  от така наречената коалиция на войната успяха да прокарат в столичния общински съвет решение за неговото демонтиране. Тези дни стана известно, че в синхрон с тази политическа коалиция  кметицата  Фандъкова е решила по свое осмотрение да мести паметника в небезизвестния „музей на Рашидов”.      

        Странното в случая  е, че докато трае този срамен политически цирк,  съветниците от столичната организация на  БСП демонстративно напускат заседанието на общинския съвет, вместо да се противопоставят на тази  надъхана разрушителна  посредственост.

        Исторически  Паметникът на съветската армия  днес символизира разгрома на  фашизма, включително в България като страна, която от 1941 до 1944 г. е съюзник на Хитлеристка Германия. Именно поради тази причина  днешните поклонници  на неофашизма  у нас с такова настървение и примитивна  надъханост се стремят да премахнат този символ. Ако България беше истински цивилизована и демократична държава подобно  своеволие,  едва ли щеше да бъде възможно, но тъй като страната ни  се управлява от една  васална и послушна   евроатлантическа клика, това е напълно в реда на нещата. При това вече над 30 години нищо ново под слънцето - настръхнали „демократични” хунвейбини и лумпенизирани  мочовци опикават и рушат българската история.

Докога?