nabore.bg

Филип - професорът по история на печата и Ангел - художникът, не забравят родния град в Eленския Балкан, със слово и багри изповядват обичта си

Филип и Асен Панайотови.  Братята, но вече... пораснали.

Не е тайна, че преподавателят по история на българската журналистика проф. Филип Панайотов, както и неговият брат-художник Ангел Панайотов, имаха сериозни проблеми със зрението. Който по-отдавна е учил журналистика в СУ”Св. Климент Охридски”, едва ли може да забрави вечната лупа на професора. Взирането в дребните вестникарски шрифтове постепенно разболяваше очите му, но не го направи черноглед. Той пък споделя за брат си: ”Не престана да рисува даже когато вече не виждаше ясно какво е нарисувал. Колкото повече отслабваше зрението му, толкова по-големи ставаха листовете...” Казаното е най-непринудено признание за тяхната борба и жажда за живот, за красотата и добротата на света ни. Дали и доколко са ги открили тепърва има да премисляме.

С дъх на торти, билки, ядки

Началото е в Еленския Балкан, в Златарица, сега вече град. Родени са в семейството на Ламби и Мария Панайотови – бащата българин от с. Гари, Дебърско, майката – бедна, но любознателна девойка от тогавашното селце. Художникът идва на белия свят през 1927 г., историкът през 1933 г. За детство им мнозина биха ги облазявали. Главата на семейството има роднински бизнес със сладкарничка „Везувий”, две магазинчета за хранителни стоки, ресторант, питиепродавница. Както за другите деца, любимо място е сладкарничката, макар че голямото момче редовно помага и в работата, а малчуганът само може да похапва изрезки от торти и пасти. До време. След 1944 г. Ламби Панайотов трябва се ”преквалифицира” и изхранва семейството, като изкупува яйца по селата, майката припечелва стотинки за трудоден в местното ТКЗС.

Семейство Панайотови - Мария и Ламби с двете им деца Ангел и Филип.

Години по-късно внучката Веска Ангелова разказва за дядовия дом – чист, приветлив, с резервоар за дъждовна вода, с кози в двора. Децата се радват на бани със слънчева вода, през пътя започва горски склон. Уханията са незабравими: на печени кайсиеви ядки и билки, багрите също – къщите наоколо греят с ярки цветове.

Къщата в Симеоново. Част от илюстрациите са любезно предоставени от Веска Ангелова, останалите – от музейната сбирка и читалището в Златарица.

След време този дом е продаден, а стопаните заживяват в Симеоново, под покрив, който дава спокойствие на художника Ангел Панайотов и майка му. Обаче родният край не може да бъде загърбен – в сбирката на музея е отделено специално място за книгите на проф. Филип Панайотов, вече почетен гражданин на Златарица, а в читалище “Развитие - 1885“ пазят издание с негово признание: „На читалищната библиотека, с която са свързани най-хубавите мигове от ученическите ми години.” Едно своеобразно напомняне от историка-журналист: книжка, даже най-скромната, не се дарява за спомен без автограф на автора.

Как се храни брат

Другият негов урок е свързан с популярната народна мъдрост, че брат брата не храни, но тежко на онзи, който си няма рода. Ангел Панайотов учи гимназия в Търново, ала го изключват. Завършва в Елена и години наред не може да влезе в художествената академия, каквато е съкровената му мечта. Остава „доволен” и на техникума по керамика. Служи в армията – наказват го, работи в Нови пазар и също си „плаща” за непокорност.

Анджело обича и фотографията

През 1958 г., вече труженик в завод „Изида”- гр. Елин Пелин, спечелва конкурс и заминава за ГДР. Вместо с керамика, там се заема с живопис и си завоюва име на много талантлив творец. Анджело или само буква А е достатъчен знак под разпознаваемите негови произведения до края на дните му. Обаче „късметлийският” период не трае дълго. През 1966 г. завършва образованието си, а Филип Панайотов е повикан да си го прибере в България – опитът на Щази да вербува художника му нанася психическа травма до живот.

 Художникът в ателието си

Журналистът пък има завидна кариера. Завършва история в Софийския университет, репортер е в БТА, после работи в „Патриот” и „Народна младеж“, става главен редактор на в. ”Пулс”. Филип Панайотов вече е познат и като автор на книги за Септемврийското въстание, автопортрета на своето поколение, разкази за деца и юноши и т.н. Предстои да докаже многостранните си възможности в сп. „Младеж”, като изследовател на историята на българската журналистика и преподавател в Софийския университет, като начинател на в. „АБВ”, като основател на университетското издателство...

В отделна витрина са изложени и книги на проф. Филип Панайотов, почетен гражданин на Златарица.

Заедно с всички творчески изпитания професорът поема грижата за своите близки, батко му се връща към изкуството. В албума „Художникът Ангел Панайотов”/ изд.“З.Стоянов“, София, 2012 г./ през 2011 г. по-младият и професионално напредващ Филип признава: ” До края на живота си той не успя да се отърве от преживените кошмари. Струва ми се, че единствено рисуването му помагаше да ги забрави, макар и за кратко.”

Свобода на върха на копие, четка и перо

Това е мярка на Донкихотовци. Дъщерята на Анджело Веска Ангелова добавя, че баща й живее спартански, не се оплаква и на въпросите дали има нужда от нещо и какво да му донеса тя  следващия път, един ден й каза”Имам дъщеря, имам внучка, имам всичко”.

Музейната сбирка в Златарица се намира в сградата на някогашното класно училище, което е архитектурен паметник.

През 2023 г. бе представена изложба с творби на Ангел Панайотов и съпругата му Емилия Панайотова, известен български керамик, в столичната галерия „Астри”. Различните портрети, пейзажи, интериори и керамиката бяха обединени със заглавие „Ателието и прозорецът на спомените”. Веска Ангелова пояснява: „С чичо ми, неговия брат Филип Панайотов, бяха много близки, имаха нужда да се виждат и да общуват. Чичо ми се грижеше за всичко. Колкото и да бяха различни, никога не чух разправии и упреци”.

Скица на проф. Ф. Панайотов.

Някои просто сравняват това отношение със закрилата на Тео за Винсент Ван Гог. Нека да избягаме от тази пасивна аналогия. Тя е основателна и твърде болезнена, но в нашенския вариант си струва да се види другото. Грижовността на малкия брат е сякаш непрекъснато взиране и приемане на урока за принципност и свобода. Както споделя дъщерята на Ангел Панайотов: ”С разбирането за високата цена на свободата и принципите, в които вярваше, почти с усмивка плащаше цената на този лукс, който си позволи...”

Портрет на дъщерята Веска

Всъщност луксът на независимостта е платен солидарно от семейството – от брата-покровител, който води поредица доста тежки свои професионални битки, през трудните последни години на баба Мария, до живота на момичето, което се разделя с баща си като дребосъче и после общува с него като голям и разумен  човек. Въпреки подаръците и сладкишите, които той носи и й се полагат...

Памет за ангелите

В борбата за брата-художник Филип Панайотов инициира представяне на творбите му, включително участие в печата, самостоятелни изложби. Но като истински пътешественик във времето професорът подготвя и друга, също важна памет за произведенията му – събира ги и ги подрежда в албум, като разказва откровено за нелекия живот на Анджело, за битовизмите. Ако се замислим, това е неделима част от мисията на историка, нали книгите му са посветени все на чепати журналисти като Й. Хербст, Кр. Раковски, Ст. Димитров-Марек и колко още мъченици на перото. Всъщност –  самоотвержени работници за по-красив и справедлив свят, видян през един отворен прозорец или с дебела лупа в ръка.

Автографът на Ф. Панайотов свидетелства за голямата му обич към родния край.

Изглежда в този свят са попили и борбеността, и новаторството на Златарица. Селището е споменато за пръв път в султански ферман през 1791г, имало 440 къщи. През 1813 г. се сдобило с килийно училище, после изградили и класното. Там някога хората си изкарвали хляба главно като гурбетчии - специалисти по бахчите. През 1858 г. си основали градинарско дружество, ушили си знаме. Сега байрякът се пази в музея, както и кондика за населението, и данни за събираните дарения за школото и църквата, за изпращането на най-талантливите деца да учат по чужбина. Днес си имат обичай да се събират редовно на празника на градинарската чорба, колкото и такова меню да не звучи възвишено. Като сме на кулинарна тема, нека не забравяме шегата: храната прави борбата, в случая – чорбата, нейната традиция е от гурбетчиите-градинари и здравите родови връзки.

Антония МЕЧКОВА