nabore.bg

В долината на хартиените вестници и пишещите машини: Кой ще припомни вчерашния ден?

Старите вестници на НРБ днес се продават в интернет за колекционери на антики

Уважаеми колеги, надявам се да ми простите, че използвам Богоровото обръщение към читателите от първия наш вестник „Български орел” към хора, които през целия си професионален живот са правили периодични печатни издания. Сега, милички, ви призовавам не към четене на хартиени вестници и списания, не към писане в тях и по сайтове, а да си спомните и да разкажете за вашия път в журналистиката. Кой знае – може би ще дойде ден и спонсори да станем на тази автобиографична история за българския периодичен печат, редактори и научни ръководители ще се намерят...

"Родилният дом" на социалистическата преса - Полиграфическият комбинат "Димитър Благоев. На снимката отляво се вижда и "главата" на официоза "Работническо дело"

Та вижте парадокса! Националното радио се оказа пионер по историческа памет, националната телевизия също се сдоби със своя история, на БТА за нейната направо трябва да й завидим. А печатът, първородното чедо в тази сфера на дейност, така и не може да се похвали с пълен летопис за възникването и развоя си. Но пък дойде време, когато вестникарските будки изчезват от населените места, а с тях или преди тях – поради различни причини, си отидоха десетки издания, в които сме се трудили или просто сме прелиствали с обич от ранните си години. Помните ли заглавия като „Славейче”, „Дружинка”, „Средношколско знаме”, „Младеж”, „Студентска трибуна”?... Помните ли дописката на Евелина Георгиева как си разпродаваха зад щанда детски апрески в Централния универсален магазин, с която в. „Труд” предизвика разпускането на цялала партийна организация там преди 1989 г.? Или банковата сметка, разкрита от журналистката Лиляна Лозанова след публикации в „Септемврийче” – вестника на Димитровската пионерска организация, в която децата на България даряваха средства от събрани вторични суровини и билки за построяването на кораба „Радецки”? И само това ли?...

В онова минало вестникарите имаха и браншово списание - в 12 книжки годишно излизаше "Български журналист"

Не чакам отговор, понеже за 1944-1989 г. могат да се изредят още десетки „малки” издания, свързани със стопански отрасли, с отделни региони или селища, както и други заглавия, служещи да забавляват или да развиват индивидуални интереси на читателите. Разбира се, и партийни, и политически органи. Знаете колко страници отнемаше периодиката в каталога на пощите, дойдеше ли наесен времето за абониране... Ограничавам се само в посочения период, понеже дейците на печата от предишни години отдавна са изпуснали перото и каквото е опазено от техните спомени – това остана. За нас и за поколенията, на които предаваме професионалната щафета. Не докосвам и следващия период на нашата многолика журналистика, започнал след 10.11.1989 г., там тепърва има да анализираме и оценяваме случилото се, тридесетина години дистанция от промените не са чак толкова много. И не се боя от атаките, че от Девети до Десети има жестоки професионални погроми – както от хубавото, така и от лошото винаги следват поуки за човека, който ги иска.

Старите вестници се правеха в одимените от оловни изпарения наборни цехове. После дойдоха новите технологии.

На онези, които ще рекат, че за писане на хроники си има специалисти, ще напомня: няма история без свидетелствата на творци и очевидци на събитията, няма летописи без споделено от първо лице единствено число. Да, то не винаги може да е обективно, понякога е непълно, често излишно словоохотливо, но е преживяно с ум и сърце. И когато колега заразказва за своя път или за изданието, където е оставил плодотворни години от живота си, дължим му благодарност даже да не приемаме от край до край споделеното. Напоследък се появиха и такива спомени – за „Вечерни новини”, за „Отечествен фронт”, за „Поглед”... Да не изброявам и отделни щрихи за вестници и списания в биографични книги, публикации по сайтове. Ще посоча само някогашните публикации в сп. „Български журналист”, ама и него вече го няма, сетне и в сайта на СБЖ.  Е, идва време да допълним тази невероятна мозайка с нови писания, пак сайтът на съюза, както и други сайтове, биха могли да помогнат. Нали имаме предимството на компютърно ограмотено поколение, интернет срина границите между месторождение, месторабота, местоживеене и можем да съхраним памет за някогашните хартиени издания, използвайки неговите възможности. Не е само дигитализирането по библиотеките, не!!! Дано именно СБЖ да се ангажира за опазването на такива свидетелства на колективна журналистическа памет, съответно и за тяхната достъпност от по-широка аудитория, докато изследователите се заровят из различни източници, за да напишат цялостна история на българския периодичен печат. Надявам се да можем да подпомогнем, а и да предизвикаме техния интерес, интереса на различните висши учебни заведения, където се преподава медиазнание.

Последният мавзолей на хартиените вестници и списания - Народната библиотека "Кирил и Методий"

За колегите от моето поколение, които ще поискат да разкажат за своите светли и тъмни времена в професията (проф. Георги Боршуков се шегуваше със студентите, че журналистиката е хубава, стига човек да я напусне овреме), ще добавя още един аргумент. Може да не сме най-умелите мемоаристи, но във всеки наш разказ ще звучат гласове и на нашите учители по занаят, и на шефовете, които са ни „стъжнявали живота”, и на приятелите, които вече не са до нас. Нека не спестяваме време, мастило за принтер и истини, щом става дума за безмълвните хора -  и на добрите, и на лошите ние дължим порастването си, каляването на характера, очистването на емоциите. За да изплатим човешкия си дълг на обич и уважение към тях така, както го разбираме. С подобно писмо и четмо никому няма да бъде лесно – нито на автора, нито на аудиторията му. Миналото понякога радва, по-често боли и точно защото то не може да бъде променяно с късна дата, изисква честност с каквато сигурно сме се отнасяли към своите някогашни герои на очерци и репортажи.

Е, да се погледнем и ние в огледалото на преживяното и да си повторим:

Здравейте, милички!

Антония МЕЧКОВА