nabore.bg

Жегата беше убийствена, цените на билетите за Акропола - също

Събудихме се сутринта от глъчка пред палатката,хора обикаляха около нея и сочеха нещо.Скочихме и видяхме  една изпита,дълга германка,до нея нисичък шкебелия  мъж и още няколко зяпачи.Те бяха видимо развълнувани и сочеха към нас и шезлонгите.Разбуден ,синът ми се измъкна от палатката и въпреки,че беше още сънен,лепна лъчезарна усмивка на лицето си.След това на развален българо-англо,немски обясни,че просто сме взели на заем въпросните съоръжения и, разбира се,ще ги върнем веднага,съвсем читави.Аз също обясних на английски,показвайки спуканите дюшеци  и острите камъчета от настилката,че се извинявам.Синът ми нареди на полковника бързо да нареже в чиста купа диня и пъпеш,предвидливо приватизирани   от нас от крайпътните бостани и с най-чаровната си усмивка ги поднесе на германците.Те омекнаха,простиха ни прегрешението,дори ни поканиха да пием кафе с тях за закуска.А като извадих половин бутилка Плиска и сипах в кафето,всички бяхме щастливи.Разговаряхме на почти есперанто,дори и полковника заговори на испански и обясни с известна гордост,че цели 5 години е работил като инженер в Куба.Дори се поувлече и съобщи,че всъщност ние сме испанци.Те доста учудено ни погледнаха,но ,като възпитани немци,не оспориха това абсурдно твърдение.Цял ден бяхме на плаж,плувахме с бистрите ,солени води на морето ,а после,съвсем законно се    плацикахме до насита в баните на къмпинга.Да,ама не. .Настъпи вечерта и към палатката ни се насочиха охранителите и съвсем любезно ни попитаха ще останем ли и тази нощ,или ще си отидем до 18ч.тази вечер.Пред перспективата отново да платим чудовищната такса,за да лежим върху чакъла,започнахме да събираме багажа.Миро помоли любезния немец да му услужи с бинокъла и започна щателно да оглежда  брега.Германката се пошегува,че той търси мацки,но целта беше да осигурим място за нощувка  по брега безплатно.Нали разбирате,нашета цел беше синът ми да спечели пари и си купи кола в България,затова пестяхме  всяка стотинка. Взехме си сбогом с германците и се насочихме към един малък, закътан плаж.В тъмното разпънахме палатката,отворихме си поредния буркан ,домашно производство,пийнахме си малко ракийка и заспахме като праведници.

Сутринта усетих по краката си нещо като пясъчна струя и весел детски смях.Едно сладко момиченце изливаше върху краката ми пясък от една кофичка и умираше от смях.Майка му  безуспешно се мъчеше да го откъсне от това странно забавление. Скочих,разбудих и другите .Намирахме се на многолюден плаж.Всички учудено ни гледаха и се смееха.Бързо сгънахме палатката,измихме се в морето,намъкнахме банските и се сляхме с плажуващите.Решихме,че тук сме идеално и ще останем още една нощ. Прибрахме багажа  в колата и поехме към Атина към 10 сутринта.Днес беше ред да посетим Акропола.Още от сутринта жегата беше убийствена.Цените на билетите също.

Миро, с неговата невероятна изобретателност,застана пред касата и като видя голяма група туристи се вклини в тях,влачейки ме за ръка.Полковника,както  винаги муден и бавен се повлече отзад,но контролата го спря  и той остана пред касата с клюмнала на една страна глава.Ние със синът ми се понесохме с групата туристи и потънахме в каменните дебри на този древен,уникален дворец.

Върнахме се на нашия си вчерашен плаж щастливи и уморени.Сутринта,станахме рано и след плажа,аз реших,че ако не се изкъпя със сладка вода ,просто ще полудея.Наоколо нямаше къде и единствената алтернатива беше предишния ни къмпинг,с немците.Да,но той строго се охраняваше,а плажа беше заграден навътре в морето.Взехме отчаяно решение.Ще го атакуваме с плуване.Сложихме си кърпи,шампоани,сапуни и балсами в плътни найлонови торби и се спуснахме смело в атака .Надянахме плавниците (добре,че всички плувахме сносно) и напред към заветните бани.Всеки от нас плуваше с една ръка,а в другата високо държеше багажа за банята.Излязохме на брега и запълзяхме по скалите към къмпинга.В този момент нашия познат германец оглеждал околностите с бинокъла и ни забелязал като пълзим към къмпинга.Ужасен решил,че отново ще задигнем шезлонгите му,бил тревога,викайки пронизително”Спейн,спейн!”.

Дотичали пазачите и ни заловиха почти до заветния връх.Позорно ни изхвърлиха с последно предупреждение,че видят ли ни отново наоколо,ще извикат полиййс!палийс!

Отчаяни се ометохме,но  имаше още какво да се види в Атина и в никакъв случай няма да си тръгнем.Нощувахме в някакъв строеж в Атина,просто защото имаше чешма и ВОДА!Тъкмо извадихме дисагите и се готвехме да вечеряме, мощни фарове ни  осветиха и синя полицейска лампа замига насреща ни.Започнаха едни разпити на развален английски,както моя,така и техния,обяснения,че имаме проблем с колата и утре ще ходим на сервиз.А като видяха изтеклите ни тридневни визи,просто онемяха от изумление.Сръгах полковника  в ребрата и той се запревива уж от болки в корема.Обясних,че веднага отиваме да търсим лекар,хвърлихме багажитериите в колата,полицаите ни върнаха паспортите със строго нареждане веднага да поемем към границата и си заминаха.Съвсем нещастни,гладни,мръсни и уморени се помъкнахме към някакъв плаж и легнахме върху пробитите дюшеци направо на пясъка.Само Миро се опъна на походното си легло и веднага заспа.Преди това нареди да се събудим в 7 часа,за да не ни заварят отново курортистите.

Днес е последния ни ден в Атина,отпуската ми почти свърши,за съжаление трябва да се прибираме.Сетих се,че също така  днес е и рождения ми ден.Отидохме в центъра на града,от някакво магазинче купих 3 кенчета кока кола със сламки да почерпя.Чукнахме се за здраве,пари и успехи.Седнахме на една пейка на площад Омония,любувахме сена красивия фонтан,гледахме хората,които никога не бързаха ,смучехме си количката с наслада и хапвахме сандвичите,които предвидливо бях приготвила.След това отидохме пред Парламента и наблюдавахме как караула пред него се сменя със смешна походка и бели усукани почти шалвари,почти панталони-национална носия в Гърция.Разходихме се до рибния пазар,така богат на всевъзможни риби и морски дарове,на раци,миди и още куп неизвестни морски обитатели.Наоколо малки таверни,ресторантчета и кафенета.Носеше се аромат на узо и пържена риба.Лееше се гръцка музика,а един човек свиреше на базуки и играеше сиртаки на пазара.Пред него кутия ,в която хората хвърляха пари След това влязохме в една величествена църква с красиви стенописи и стари икони.Жени с черни забрадки и дълги поли смирено се молеха.Един поп пееше нещо от амвона.Запалихме по една свещици,помолихме се на Богородица и на Исус Христос и душевно пречистени,(за разлика от телесно)поехме към Пирея.Безкрайно огромното пристанище ни посрещна с акостирали лайнери,презокеански кораби,луксозни яхти,рибарски гемии и малки риболовни лодки.Зяпахме и си говорехме какъв ли лукс цари в тези яхти и кораби,пътуващи по целия свят и защо сме толкова бедни и нещастни и как никога няма да припарим до този обетован свят.Изведнъж установих,че сина ми липсва.Огледах се,подсвирнах нашия сигнал – никой.Разтичахме се с полковника да го търсим,обикаляхме уплашени и тревожни.Помислихме,че са го отвлекли на някой кораб ,дори решихме да се обадим в полицията.Почти разплакана хукнах към един огромен бял кораб и за мое изумление и облекчение видях сина си да излиза от него и спокойно да върви към мен.Хвърлих се към него,запрегръщах го и заразпитвах какво прави в този кораб.Той най-спокойно ми обясни,че проучвал възможността да се скрие някъде в кораба,който заминавал за Америка и там да емигрира.

-Ти си абсолютно луд-изкрещях аз-нали като те открият ще те екстрадират обратно в България и може да те съдят като терорист,който е искал да извърши атентат!А и всичките ти документи и пари са тук,в моята чанта!

-Е точно затова се върнах,защото бях без документи и пари.

-Я тръгвай веднага,че знаеш ли …-и наредих на полковника да го хване под ръка,а аз от другата страна и да го изведем от това изкушаващо опасно място.Синът ми само се подсмихваше и каза,че сме много глупави да повярваме,че той наистина ще направи тази щуротия.”Аз съвсем законно ще замина в Америка,като поспечеля малко пари в България”.Пожелах му го ядосано и  казах,че човек,който не може да се реализира в собствената си страна,никъде няма да успее,а той ми отвърна,”Как у нас човек ще се реализира при тази корупция и беззаконие?”Нищо не можах да му отвърна.

Последното,което искахме да видим беше тузарския квартал на Атина – Варкиза.Бяха ми разказвали,че там живеели приказно богати хора,а вилите им- произведения на изкуството.Като пристигнахме във Варкиза отдалеч ни лъхна мирис на лукс.Тръгнахме по крайбрежна алея и край нас се заредиха замъци ,палати,кокетни къщи и вили,амфитеатрално разположени по склона към морето.В изящен средиземноморски стил   в бяло и синьо те сякаш летяха въздушно леки като гларуси.Прекрасни градини,отрупани с  цветя,екзотични храсти и дървета,с алпинеуми и водоскоци,малки езерца,в които плуваха разноцветни рибки,на всеки ъгъл скулптори от бял мрамор,невисоки огради от ковано желязо и камък кокетни беседки,дискретно полузатворени със ефирни завеси,а терасите в тези неземно красиви къщи се подпираха от бели мраморни колони в гръцки стил,подобно на Акропола. Котки с разноцветни панделки на шиите лениво се изтягаха върху изумрудено зелената трева в градините.

Спряхме пред една такава къща и с възхита загледахме.Целия долен етаж беше открит чрез френски прозорец и огромния хол беше на едно ниво с градината.В дъното светеше красиво изваян бар плот от черен мрамор,а пода на помещението –от бял.В средата на хола бълбукаше джакузи, на шезлонгите лениво се изтягаха красиви дами и господа и бавно отпиваха от коктейлите си.Стените бяха декорирани с мозаечни картини с древногръцки сюжети.Лека класическа музика галеше слуха. Към нас бавно се приближи човек с ливрея и учтиво ни попита на английски какво желаем.Обясних,че се разхождаме и сме очаровани от тази красива вила с прелестна градина.И накрая помолих,ако е възможно да си измия ръцете,защото обикаляме вече няколко часа и не можем да се наситим на тези красоти…Всъщност основната ми цел беше да напълня с вода празните бутилки,които носех,защото в Атина водата за пиене е едно от най-недостъпните неща.Никъде няма чешми,няма дори и чешмички.Човек спокойно може да си умре от дехидратация,а край него навсякъде бълбукат фонтани и шадравани.То е така,защото там никой не пие чешмяна вода- хората си купуват минерална,ама ние,нали няма да дадем луди пари за бутилка вода,та по български търсим чешми.Дори веднъж наистина ми прилоша от жажда  и помолихме в една таверна да ни дадат по чаша вода.Те ни изгледаха съжалително и донесоха водата,дори ни напълниха една бутилка ,без пари!

Прислужникът каза,че ще попита дали може да ме пусне.Една от дамите погледна към мен и явно не съм й заприличала на терористка каза,че може.Човекът ме поведе по някакъв страничен коридор,облицован в розов мрамори ми посочи една врата.Озовах се в нещо като неголям хол,по чиито стени се редуваха мозаечни сцени отново от древногръцката митология.В ъгъла – красив старинен диван с позлатени извити крака,пред него,стъклена маса от ковано желязо,и разкошна ваза от китайски порцелан пълна със свежи рози.На стената голямо кристално огледало в позлатена рамка.

-Къде ли попаднах,това е хол,а не баня…-Отворих друга врата и видях в дъното на помещението изящна розова мраморна вана с извит душ,но никъде не се виждаше тоалетна,нито мивка.-„нищо,ще налея вода от душа”-Да,ама не.Колкото и да въртях кранчетата вода нямаше.”Бе тези хора и те ли са като нас на режим та нямат вода?”Видях до душа на стената някакви бутони и натиснах един.Както се бях навела върху главата ми се изля ледена вода.Подскочих и се подпрях на стената с мозайката.Под пръстите ми тя бавно се отмести и пред изумения ми поглед  лъсна блестящо бяла тоалетна.След като станах,водата сама рукна в тоалетната чиния.”Ц,Ц,къде са те,къде сме ние”-печално си помислих и опрях ръка в отсрещната стена,да търся и умивалника с чешмата.Както и очаквах и тя се отвори и вътре дъхът ми замря.Цял арсенал от козметика,нареден по стъклените рафтове,меки разноцветни хавлиени кърпи,мраморна бяла мивка с хромирани блестящи кранове.Бързо извадих бутилките и ги напълних,а после ,просто не устоях на изкушението   съблякох се и се мушнах под душа.Намерих бутона за топла вода,излях половин ароматен шампоан и  готово.Награбих една хавлия и точно когато се бършех прислужника дискретно почука на вратата

-Мадам,добре ли сте?

-Да,благодаря,сега излизам- При вида на мократа ми коса той само съжалително поклати глава и леко се подсмихна.Изведе ме  на алеята през някаква странична врата,за да не ме видят стопаните.

Моите хора бяха заспали под една смокиня и като им подадох бутилките с ледена вода,пиха и благодариха.Аз се похвалих,че дори съм се изкъпала.Те ми завидяха.

 Малко след  19 ч. тръгнахме към Солун,но по пътя синът ми се умори да шофира и отби в черен страничен път да поспим.Пусна предната седалка назад и легна,а ние с полковника награбихме каквото докопахме в тъмната безлунна нощ и си постлахме встрани от пътя до някакви камъни направо на тревата.Събудих се сутринта,слънцето весело грееше,огледах се и скочих ужасена.Лежах до един гроб,почти прегърнала каменния кръст.Край мене-гробище.Не се мяркаше жива душа,бяха изчезнали и Миро ,и полковника,както и колата ни.Бях абсолютно сама с мъртъвците ”Сънувам,да,сънувам,или пък съм умряла?”- си помислих и седнах на оградата на гроба.Но всичко беше толкова реално,главата ми клюмна и отново заспах.Събуди ме шума от кола,която спря до мен.Скочих щастлива,като видях нашата кола,а полковника подреждаше едри дини в багажника.

-Как не ви е срам,да ме оставите сама в гробището и да изживея този ужас!Реших,че съм умряла!

-Е,стига де,видяхме бостан наблизо и отидохме да попълним запасите.Решихме да не те будим.

И напред към Солун.Аз исках да отидем на гости при красивия грък с американско потекло и дебеличката му дъщеря,но синът ми бурно се възпротиви.

-Няма да отида при тази дебелана,която похотливо опипваше задника ми,отъркваше големите си цици в мен и ме гледаше с влажен поглед на разгонена крава.

Разходихме се по крайбрежната улица на града,видяхме прословутата бяла кула,аз исках да влезем в една голяма красива църква,но те двамата отказах и аз отидох сама.Беше тихо и спокойно.Помолих се и запалих свещ.После ходихме до центъра,до рибния пазар,където се сипеха като водопад тонове от разнообразни морски същества….След обяд тръгнахме по стръмния път към Самуиловата крепост,останките от която гордо се извисяваха над града.Като си помисля,че всичко това е било някога наше,българско…Като  пристигнахме заварихме сватба,а булката и младоженеца тъкмо излизаха от малката църква в крепостта.Сватбарите завикаха,заръкопляскаха и почнаха да мятат пред младоженците жито,цветя и дребни монети.Жени разнасяха подноси със слади,вино и бонбони.Ние не чакахме втора покана и достойно уважихме почерпката.Сватбения фотограф подкани младите да се съберат за снимка.Миро моментално се намери до красивата булка.От едната ѝ страна – младоженеца,от другата –Миро.Съпругът учудено го загледа,но синът ми му се усмихна и той реши,че е роднина на булката.Самата тя,погледна Миро ,усмихна се доволно,дори се попритисна към него като реши,че е роднина на мъжа ѝ.Фотографът направи няколко снимки с тези участници,за да увековечи това събитие и доволен надигна чашата с вино.Сватбарите се заприготвяха да си тръгват.На паркинга чакаха два автобуса и те започнаха да се качват в тях.Ние също.Решихме,че лесно ще стигнем до центъра на Солун, където оставихме колата с документите и парите.През 1990г. все още кражбите и обирите не бяха навлезли така масово в живота на хората,затова спокойно си оставихме всичко в колата,дори нямахме с нас и връхни дрехи.Бяхме излезли просто на кратка разходка.А и ги бяхме скрили така дълбоко в безкрайния ни багаж,че дори и опитен крадец бая зор щеше да види докато ги открие.Та,качихме се весели в рейса със сватбарите,те пиеха,пееха и се смееха.Ние също.По едно време,Миро погледна през прозореца,навън беше тъмно.Пътувахме в пълен мрак,само в далечината се виждаха светлините на града,които с бясна скорост се отдалечаваха.Сигурно рейса праскаше с над 150 км.в час

-Ама къде отиваме,излязохме от града,какво става.?!

-Абе сигурно отиваме на вечеря в някой ресторант извън града,нищо бе,свиркай си-казах аз,съвсем нехайно.

-На мен тази работа не ми харесва- из ломоти полковника –вие чухте ли,че те говорят на турски,а!Сигурно искат да ни отвлекат,казвам ви.

-Стига глупости,кой ще те отвлича,за какво си му!-контрирах го аз и нехайно се разсмях.

-И аз не знам къде отиваме,мисля,че трябва да попитаме шофьора за къде пътува.

-Добре де,ще го питам- и се запрепъвах към него

-Извинете-започнах на английски-за къде пътувате?-Той ме изгледа развеселен,намигна ми и вдигна рамене.Повторих въпроса-същото.И аз взех да се безпокоя малко.Скоростта се увеличаваше,тъмнина,никаква светлина,а в рейса пияни турци,вкл.и водачът.Започнах да разпитвам говори ли някой английски, синът ми опита на немски,аз обърнах на руски,дори полковникът заговори на испански.Турците гръмогласно  само се смееха.Накрая ги заплаших с полиция.Намери се един що-годе трезвен ,който знаеше няколко думи на английски и обясни,че пътуват към Турция,защото младоженецът бил турчин,а младоженката – гъркиня и те сега се прибират в Турция.Изтръпнахме от ужас.Нямахме в себе си нито пари,нито документи и летяхме с бясна скорост в един рейс с пияни турци към нищото.Започнах да се моля да спрат и ни оставят някъде.Той обясни,че на –около 2-3 км.от тук през полето с царевица има малка последна гара ,през която минава последния влак и,ако побързаме и тичаме напряко през нивата,може и да го хванем.Автобусът спря,ние,съпроводени от смях слязохме и хукнахме към нивата,която турчинът ни беше показал.В далечината наистина блестеше лампа,но толкова далеч.толкова далеч….Тичахме в пълен мрак,спъвахме се и падахме в проклетата нива,но накрая ожулени,окървавени дотичахме на гарата тъкмо когато влака влизаше в нея.Метнахме се в него и се стоварихме на най-близките свободни седалки.Аз седнах до прозореца,полковника до мен,а Миро до едно красиво момиче отсреща.Той ми намигна и аз разбрах –ще се правим ,че отдавна пътуваме и сме почти заспали,когато дойде кондуктора.И кондуктора дойде.Миро завърза весел разговор на английски с момичето,аз се подпрях и забих нос  навън,кондукторът ни отмина,но после погледна назад и се върна,като загледа изпитателно полковника.Той се беше свил и прегърбил като червей,целият червен и потен,с ниско наведена глава ,страхливо поглеждайки нагоре.Кондуктора моментално реагира

-Вашите билети моля – попита строго на английски и сложи ръка на свлеченото рамо на полковника.Той замънка нещо,погледна ме и попита,какво да прави.Аз се престорих на дълбоко заспала.Кондуктора се наостри и поиска и моя билет.Заобяснявах невероятната ситуация,в която бяхме изпаднали,но той твърдо каза,че това не е негов проблем,а наш и,ако не платим ще ни свали от влака.После най-безсърдечно дръпна аварийната спирачка и влака спря.Той ни изблъска към вратата.В този миг синът ми се намеси и го блъсна назад.Настана суматоха.Дойде и друг кондуктор и тримата ни свалиха от влака в нищото,насред някаква друга нива,в пълен мрак.Влакът бавно се изнизваше покрай нас.В следващия момент спря и наглия кондуктор ни изкрещя да се качваме.Съвсем объркани се качихме.Момичето,което стоеше до сина ми ни съжалило,а и вероятно е харесало  сина ми и платило билетите ни.Благодарихме и обяснихме,че като стигнем до Солун ще  ѝ върнем парите.Тя каза,че това е дребна работа и ни покани у тях.Ние отказахме любезната покана,под претекст,че сме уморени,но синът ми прие и отиде с нея.Ние с полковника се свихме в колата и заспахме.Сутринта Миро дойде,закусихме и потеглихме към България.На границата ни глобиха солено,е не съвсем за просроченото време на визата,удариха ни по един черен печат в паспортите,който забраняваше влизането ни в Гърция за 5 години и ни пуснаха по живо по здраво.България ни посрещна мрачна,тъмна и глуха,с разбити пътища,дупки и навъсени хора.

Първото нещо,което направих като се прибрахме у дома беше да се хвърля в банята и да не изляза цял час.Синът ми – също.Отидох да напазарувам,че бяхме изяли почти всичко в Гърция.Влязох в супера,от който обикновено пазарувам,но заварих празни рафтове.Реших,че ще ремонтират и отидох в другия близък супер.На рафта се мъдреше само един смачкан хляб.Продавачката седеше зад щанда и четеше списание.

-Извинете,работите ли?

-Да

-А защо няма никаква стока?

-Защото свърши.

-Как така свърши,всичко ли свърши!?

-Ама Вие от къде идвате,от Марс ли

-От Гърция,днес

-А,ясно,не знаете.И колко време бяхте в Гърция?

-Един месец.Но какво е станало тук.Само в този район ли е така,или?

-В цяла София госпожо,навсякъде!

-Боже Господи,защо,защо!?

-Ами г-н Луканов така нареди.Блокада на София

Не знам,но от един месец се мъчим като грешни дяволи.Разрешено е да се купува само по едно кисело мляко,по половин хляб и парче наденица кучешка радост Който има роднини на село ,добре,ще пращат,ама който няма – да мре.

Застанах до празния щанд и горчиво заплаках.

Марина ДИМИТРОВА

Септември, 1990 г.

София