nabore.bg

В Атина никъде няма чешми, а навсякъде бълбукат фонтани и шадравани                                         

 

1990 г. свобода, прогрес, мечти...

Да,през 1990г в България изгря свободата!Е, не съвсем , но…..,за това после.Та тогава всички ние се юрнахме  да бягаме,кой накъдето види и може.Като отвързани кучета,държани дълго на синджир.Та и  ние..В Гърция ще да е.Близко е,имаме познати там...Добре,ама  тогава да отидеш в обетованата земя беше равносилно на ХЕРКУЛЕСКИ подвиг,за да получиш виза.Всички искаха да идат.

Имах една добра колежка и приятелка,която имаше специални връзки с тази прелестна,южна страна и ,най-вече СВОБОДНА.Тази моя приятелка имаше специални нежно-сексуални отношения  с един гръцки бос .Той търгуваше с България и често идваше у нас.Та тя ми каза,че може да се уреди нещо за работа в тази свободна и демократична страна .Ставаше въпрос за сина ми с,току що излюпен от казармата и с горящото желание да спечели пари за лек автомобил – мечта на всеки млад,напорист и свободен човек. .

Разбира се и аз щях да участвам в покупката на това чудо на техниката – автомобила,но финансовите ми възможности не се простираха чак до там.

И за това той искаше да заработи липсващите средства.Решено!Гърция.

Теменужка,(колежката) ми обеща,че ще напише на своя гръцки бос писмо,с молба да приеме сина на нейната близка приятелка и колежка, на временна работа в своите складове с Солун.

Но най-главното- трябваше да взема виза за мен,сина ми и един приятел- полковник,който беше основният финансист.Той също така притежаваше автомобил Лада-гордостта на Соца,голяма военна палатка с 2 отделения и всички необходими атрибути за къмпингуване.От мен се изискваше да осигуря визите.Трудна задача.

Отидохме със сина пред гръцкото посолство ,до канала и там заварихме грозна,плачевна гледка – огромна тълпа от хора,които отчаяно искаха час по-скоро да се изнесат към Гърция.Чакаха пред затворените врати от няколко дни,някои дори се  бяха окупирали и нощуваха по ръба на канала,,наречен Перловката река, раздаваха се номерца в порядъка  от 100 нагоре…трагедия.Синът ми,силно,високо момче,ни проправи път до входа на посолството.Там две войничета,като два цербера, пазеха и зорко следяха да се спазва реда .Безнадеждно.Но в този миг,един цивилен разбута тълпата и проправи път на една мацка- с 10 сантиметрови токчета,поличка една педя,артистичен грим и наперени остри гърдички .Цивилния тихо прошепна в ухото на войничето едно име и мацката гордо влезе в обетованата земя.Добре,че бях съвсем близко,наперих уши и чух вълшебното име,което отвори тази врата към рая.Моментално го сканирах в мозъчето си и….казах на сина ми –„ да се махаме от тук.После ще ти обясня плана си” Той доста скептично посрещна плана ми за атака на крепостта,но в края на краищата,нека опитам.

На другата сутрин,,моя милост,с артистичен грим,поличка,едва покриваща малка част от бедрата ,блузка,доста разкриваща от това,което беше под нея , убийствено високи токчета и развята буйна грива цъфнах пред въпросното посолство.Но не пред входа,на който се буташе тълпата,а пред страничния,до будката на охраната.Там нежно прошепнах в ухото на войничето магическото име,явно на големия шеф и той с лъстив поглед ме поведе към страничната врата.Озовах се в нещо като чакалня и офис с гише.Наведох се и попитах служителя как да се свържа с големия шев с името……. и точно когато той ме попита дали имам уговорена среща с г-н……,вратата се отвори  и лицето на служителя грейна в угодническа усмивка „а,ето го и г-н…..”Спаси ме единствено обстоятелството,че бях с гръб към вратата.Нали разбирате,аз нямах никаква представа как изглежда въпросния господин,никога не бях разговаряла и не се бях срещала с него но….Моментално се  обърнах и се спуснах с най-широката си  усмивка на все още белите си и на място зъби. „Добър ден г-н…,как се радвам да Ви видя отново,такива мили скорошни спомени нахлуват в мен…”-и примигнах няколко пъти с дълги изкуствено дълги мигли.Човечето,което стоеше пред мен- нисичко,тантуресто,черничко напрегна всичките си сиви клетчици на бедното си мозъче,но то нищо не роди.На лицето му се изписа недомение.Не изпуснах момента и се направих на много обидена –„как,нима толкова скоро ме забравихте ?!О…”и изкривих устнички като за плач.”А толкова добре си прекарахме онази вечер с Вас…и какви обещания си дадохме,не помните ли!?”

Г-н ….отново премигна,цвета на лицето му от огнено червено,премина в кафяво-жълтеникаво,а после в смъртно бледо.Накрая проговори с тих отпаднал глас.”всъщност да,мисля,че се познаваме….”

-И то много добре,нима не помните и какви обещания си дадохме през онази незабравима нощ….Например,всичко което се случи тогава да си остане само между нас,да не се споменава пред никого ,защото Вие сте човек с високо положение,семеен…..Аз Ви обещах,в замяна на което Вие ми обещахте да получа визи за Вашата прекрасна страна Гърция,която обожавам,както обожавам Вас.Визите са за мен,почти съпруга ми и разбира се за сина ми,помните ли,че говорихме за него през тази наша нощ!?....

Нещастния грък с усилие преглътна,усмихна се с усмивката на умиращ,набръчка чело,на което сякаш  беше изписан въпрос”кога ли съм бил с тази к*рва,тя май казва истината.А,да  на банкета,преди няколко дни, бях се натряскал до козирката и тя.ми се лепна.После почти не помня какви съм ги вършил и какво съм й обещал.Няма как,ще трябва да й дам визите,които иска и да ми се маха от главата!”Той кимна на служителя на гишето,който следеше с внимание тихият разговор  и строго му нареди”дай на госпожата визите,които желае!”.Г-н…се обърна с кисела усмивка към мен и промълви”ще получите тези визи,но всичко да си остане между нас,нали!!””Ама разбира се,г-н…така ще бъде,благодаря за всичко и не ме забравяйте!Аз ще Ви помня винаги!”

Когато заплатих и получих мечтаните визи излязох от посолството,спрях се като ударена с мокър парцал,невярваща,че съм успяла ,а на орлите на Орлов мост  благодарих за свободата..

Като се прибрах в Обединението,в което работех,със замах отворих вратата на офиса на Нушето (Теменужка) и кратко и ясно й наредих-„на обед във „Виетнамското”.Това беше новооткрит ресторант на Бул”.ХР.Ботев”.Хубав и интересен,с азиатски шик и екзотика.После го побългариха и си стана най-обикновена кръчма.

Там разказах на Нушето как съм взела визите.а тя пририта от смях,виейки,което сериозно обезпокои виетнамките,които тъкмо ни поднасяха някакво екзотично ястие с ориз,водорасли и червейчета.Чукнахме се с хубаво бяло вино за победата.Весели се прибрахме на работа и тя веднага се зае да пише на Михалес(Мишо) в Гърция с препоръка за сина ми.

Пуснах си молба за отпуск,30 дена платен ,взех си аванс срещу заплата,продадох пианото си,което прашасваше в хола,измъкнах скритите резервни финанси по ъгълчета и скривалища,напазарувахме храна за месец,затворихме сума ти и буркани с консерви месо,манджи,по стар български обичай,стегнах спортните летни дрешки най-вече шорти,къси рокли,тениски,бански и потничета и с Бога напред.Визите ни бяха за 3 дена,но ние си бяхме решили,че живи,мъртви ще стоим в Гърция точно 30 дни,каквото ще да става .Синът ми – умно момче,проучил,че вечерта,в която пътувахме има важен футболен мач,който всеки уважаващ себе си митничар задължително гледа и ние точно тогава,в средата на този тъй важен мач цъфнахме на границата.Това така изнерви митничаря,че скорострелно нареди

-Отваряйте бързо багажника и не мърдайте!-При вида на хранителните ни запаси,от които колата така се беше разкекерила,че задната й част към багажника почти се влачеше,той ахна

-Ама какво е това,каква е тази храна за три дена.?!

-О,ние много ядем,непрестанно,нещо като хранителна мания.

-Абе не ми ги разправяйте тия,не ви личи да сте толкова яшни,ама я ми се разкарайте от главата!- и той тръшна капака на багажника.  В този момент отвътре се разнесоха мощни викове,псувни,тропане и пляскане с ръце,при което нашия митничар нервно ни махна и изкрещя истерично

-Минавайте,пу,точно сега ли се сетихте да пътувате бе смотаняци!- взе ни паспортите,светкавично наби печатите и хукна към заветния телевизор,пред който крещяха колегите му.

Гръцките митничари  гледаха вероятно същия мач и реагираха по сходен с нашите начин..И ето ни Отвъд!Напред към свободата!Гърция ни посрещна със светлини,музика и  идеално гладък асфалт.Неонови реклами мамеха погледа ни,от крайпътните тавернички и капанчета се носеше сиртаки,миришеше апетитно на риба,въобще – прелест.!Абе друг свят.

Пътувахме ,пеехме и се оглеждахме за табелка,упътваща към Солун,вече почти се беше развиделило ,а табела за Солун няма,само някакъв Тесалоники,или нещо подобно

-Бе какво е това село ли,град ,ли Тесалоники,а за Солун нищо не пише-ядосвахме се ние.Накрая пътят ни отведе в някаква индустриална зона.Е,това на нищо не прилича,.!

След малко се зададе някакъв човек  аз,се измъкнах изпод багажите и на „перфектния”!си английски троснато го попитах накъде да хванем ,по кой път да минем за Солун.Той искрено се разсмя и на чист български ми каза

-Ама вие сте в Солун!

-А,не,тук пише Тесалоники!

Той отново се разсмя и ни осведоми,че на гръцки Тесалоники е Солун.После поклати съжалително глава,отново се разсмя и отмина.

Часът беше   вече 8 сутринта,а моята среща с г-н Мишо(бизнесмена,при който се надявах синът ми да работи през лятото) беше в 11ч.Аз твърдо и категорично заявих,че в този размъкнат и мръсен вид,пътувала цяла нощ,няма да се явя пред големия бос.

-        Е ,от къде да ти взема баня ?- изкрещя синът ми.- А и не държа кой знае колко да слугувам на някакъв си грък.

Бяхме стигнали в някакъв луксозен квартал,близо до центъра,с прелестни бели къщи със сини прозорци,тераси ,цветни градинки и каскади от цветя,спускаше се като водопад от терасата на последния етаж.Аз вироглаво  вирнах глава и отказах

-Няма в този вид да отида!

- Стойте тук – каза той и изчезна в градината на някаква бяло –синя къща.

Унили зачакахме.След малко Миро се показа от терасата на втория етаж на къщата

-Хайде идвайте.

Грабнахме нещата за баня и плахо пристъпихме към градината,в която ни чакаше нисичка,пълничка,усмихната жена.

-Калимера! И ни покани в къщата.

На  входа ни очакваше висок,красив,рус мъж и с усмивка ни покани

Гуд монинг,уелктъм!

Съвсем сащисани пристъпихме в луксозен хол,със стилни старинни мебели.

На  „перфектния”си английски обясних,че имам среща с бизнесмена…..(Мишо),трябва да се приведа в приличен вид…,извинявам се за нахлуването в дома им…

-Няма проблем,моля използвайте банята ни…

Намъкнах се бързо в банята,все още чудейки се как така ни приеха в дома си,нас,изпадналите бедни българи…после всичко ми се изясни.Като излязох от банята,свежа като маруля,заварих в хола сина ми,настанен на дивана пред голяма маса,отрупана с храна,а до него,любовно гледайки го ,притиснато, стоеше момиче.То беше нисичко,пълничко и много приличаше на майка си.Сега вече вдянах.Синът ми е олицетворение на арийската хубост- висок,строен и рус.

Настаних се до красивия татко на момичето и поведохме разговор на българо-гръцко английски.Приятелят ми полковника, съвсем увехна и се сви на стола.Нашия домакин предложи да ни заведе при Мишо,лично го познавал,а после ни покани отново в дома си.Дъщеря му възторжено подкрепи баща си,много би се радвала,-каза тя.

Отидохме до борсата,собственост на Мишо,аз влязох при него.Той търгуваше с България отдавна и говореше добър български.Предадох му поздрави от Нушето и писмото й.Той започна да се извинява,че не може да наеме сина ми,защото само преди няколко дни било решено,че чужди граждани могат да работят в чужбина само,ако имат зелена карта.Ако не спази това го очаква голяма глоба..Умря надеждата ни за работа в чужбина.Добре,че не му дадох коняка – Плиска! и луканката.Нищо не можеше да се направи.Върнахме се в дома на красивия ни нов познат грък за радост на дъщеря му,отново седнахме около масата,аз им подарих Плиската и смядовската,пийнахме някакъв прекрасен ликьор със сладкиши ,благодарихме за всичко,отказахме любезната покана да нощуваме у тях,разменихме координати и за голямо разочарование на момичето си тръгнахме.Аз викам на сина ми „виж бе,виж каква къща палат имат,имали и маслинова и портокалова  гора ,магазин…момичето само дето не скочи в скута ти,изпиваше те с поглед,разведе те из палата им…,а баща й е просто прелест…!

-Дебела е-отсече той!

-Дебела ти е главата,будала!- нацупих се аз.-И сега накъде.Хайде поне да

идем до Атина.

Тръгнахме към Атина покрай плажове,къмпинги,ресторантчета.

-Да си намерим къмпинг – и тръгнахме към един .Цените ни зашеметиха,бяха чудовищно високи за нас.В кафето на плажа същата работа.Гледахме тъжно морето,седнахме на пясъка и решихме,че с парите,които имаме на родното Черноморие ще си поживеем царски.В този момент отнякъде се зададе момче,което носеше тава със сладки и викаше „локомади,локомади!”Синът ми,ядосан от провала за работа,от цените в прекрасната Гърция,гладен и уморен подвикна на момчето на български„Ей,я ела тук приятел и ми дай от тези локомади,но на прилични цени,разбра ли?”

Момчето се усмихна и каза на чист български „Здрасти земляк,ето,вземи си, черпя ,ей радвам се,че чувам българска реч!”Миро не чака покана,награби 3-4 парчета и заприказва българина.Той му обясни какво точно работи тук,колко му плащат и каза,че шефа му си търси още един продавач на локомади за плажа.Мир се върна след срещата с шефа и каза,че се е договорил да започне работа още от утре.Заплащането било на продадена бройка,,но общо взето добро,а и много бакшиши имало. Решихме,оставаме,той ще си продава локомадите,а ние  – по цял ден на плажа.Бяхме близо до едно селце Лептокария,а до  къмпинга беше изникнал безплатен къмпинг на бедняците ,приютил хора от бившия Соц.лагер,наречен „Лагерът на бежанците”,т.е. бягащи от Соца..Разпънахме палатката,заизваждахме тенджери и тигани,надувни дюшеци ,примуса и масичката ,въобще – прелест.Почувствахме се като у дома.Наоколо приятни,весели хора,деца,музика,море и слънце.Останахме цели 20 дена.Миро неуморно се трудеше над локомадите,обикаляше дългата плажна ивица,продаваше ги с лекота,стана любимец на децата и майките им,а прякорът му беше „Мистър Локомада”.Надвечер,когато камериерките от законния къмпинг си отиваха,ние жените от нашия лагер дружно се спускахме  към заветните бани и чешми ,та като се започнеше едно къпане,пране , миене на съдове…..А вечер палехме огън и почти всички, ние, от бедняшкия лагер се събирахме ,пиехме,смеехме се,танцувахме.Имаше двама китаристи и ние се деряхме  та се късахме на парчета на Битълс,Стоунс,Пинк флойд…Чуваше се всякаква реч,но все пак славянска и добре се разбирахме.

След като Миро реши,че достатъчно се е трудил,взехме си сбогом с новите приятели от лагера и отпрашихме към Атина.По пътя,ние като истински българи ,редовно преслушвахме бостани,в които зрееха огромни дини и пъпеши.Никой не ги охраняваше.Спряхме до оградата на някакъв манастир.Отвътре стара смокиня отрупана с големи,направо чудовищно големи смокини ни примами.Нахвърлихме ѝ се настървено.През оградата надникна стара монахиня.Засрамени побегнахме,а тя усмихнато,на български ласкаво ни каза”Не се бойте,хапнете си,Бог ги е създал за нас,хората”.

И ето ни пак на път- към Атина.Близо до града потърсихме къмпинг,но и там цените бяха убийствени.Миро пое кормилото и с мръсна газ премина през  вдигнатата бариера ,точно когато пазачът таксуваше клиенти,след което навлезе дълбоко в огромния къмпинг и служителят ни загуби следите.Приятелят ми,полковника започна да разпъва  палатката на свободното място,което намерихме,а ние със синът ми се втурнахме към баните.Кеф- топла сладка вода,шампоани,….но,за жалост твърде кратко.Дочух страшна врява  и …полковника арестуван от двама полицаи,които го водеха под мишници неизвестно къде.Миро също изскочи от банята затича към колата,до която тъжно висеше наполовина опънатата ни палатка. Отидохме в рецепцията на къмпинга и там,посърнал и пребледнял стои наш Георги(така се казва полковника).Те го питат нещо на гръцки,той гледа умно,с английския-същото.Той знае само испански – няколко години  като хидроинженер е работил  в Куба,та понаучил малко езика.Аз се намесвам и на моя „отличен”англ.обяснявам,че разбира се,ще си платим,но аз,като жена не съм имала търпение да стигна до банята и нали,разбирате…,при което нареждам на нещастния полковник да донесе веднага исканата сума и да плати.Сумата беше убийствена.Настанихме се законно.Теренът под мястото за палатката беше посипан със ситен чакъл,но какво да се прави,платили сме си.Вечерта отидохме до Атина и  омаяни от нейната прелест,от неповторимия ѝ античен чар,от Акропола,окъпан в разноцветни светлини,от тесните улички на еврейския квартал,от статуите на всеки ъгъл,от цветните водопади ,спускащи се от терасите,от фонтаните,от таверните,от пазарите,отрупани със стока,,от рибните деликатеси,изложени по витрините,от всичко,от всичко . Върнахме се в къмпинга чак след полунощ.Легнахме си в палатката,но само след няколко часа,почувствах остри бодежи в ребрата.Оказа се,че старите ни надувни дюшеци не са издържали на острата чакълеста настилка на къмпинга и са се спукали.Същото постигна и  горкия полковник.Само синът ми имаше привилегията да спи в отделно помещение в палатката и то на походно легло.Развиках се,че не мога да спя.Миро се събуди и взе решението в свои ръце.В близост до нас ,в луксозна каравана почиваше немско семейство.Те бяха оставили своите шезлонги- легла отвън,без да осъзнават каква опасност ги грози.Миро ги грабна,хвърли спуканите ни дюшеци върху тях,намъкна ги в нашата палатка и отново си легна.То добре,но шезлонгите бяха по-дълги от палатката и като легнахме,краката и стърчаха навън,обаче ние,уморени моментално заспахме.

Събудихме се сутринта от глъчка пред палатката,хора обикаляха около нея и сочеха нещо.Скочихме и видяхме  една изпита,дълга германка,до нея нисичък шкебелия  мъж и още няколко зяпачи.Те бяха видимо развълнувани и сочеха към нас и шезлонгите.Разбуден ,синът ми се измъкна от палатката и въпреки,че беше още сънен,лепна лъчезарна усмивка на лицето си.След това на развален българо-англо,немски обясни,че просто сме взели на заем въпросните съоръжения и, разбира се,ще ги върнем веднага,съвсем читави.Аз също обясних на английски,показвайки спуканите дюшеци  и острите камъчета от настилката,че се извинявам.Синът ми нареди на полковника бързо да нареже в чиста купа диня и пъпеш,предвидливо приватизирани   от нас от крайпътните бостани и с най-чаровната си усмивка ги поднесе на германците.Те омекнаха,простиха ни прегрешението,дори ни поканиха да пием кафе с тях за закуска.А като извадих половин бутилка Плиска и сипах в кафето,всички бяхме щастливи.Разговаряхме на почти есперанто,дори и полковника заговори на испански и обясни с известна гордост,че цели 5 години е работил като инженер в Куба.Дори се поувлече и съобщи,че всъщност ние сме испанци.Те доста учудено ни погледнаха,но ,като възпитани немци,не оспориха това абсурдно твърдение.Цял ден бяхме на плаж,плувахме с бистрите ,солени води на морето ,а после,съвсем законно се    плацикахме до насита в баните на къмпинга.Да,ама не. .Настъпи вечерта и към палатката ни се насочиха охранителите и съвсем любезно ни попитаха ще останем ли и тази нощ,или ще си отидем до 18ч.тази вечер.Пред перспективата отново да платим чудовищната такса,за да лежим върху чакъла,започнахме да събираме багажа.Миро помоли любезния немец да му услужи с бинокъла и започна щателно да оглежда  брега.Германката се пошегува,че той търси мацки,но целта беше да осигурим място за нощувка  по брега безплатно.Нали разбирате,нашета цел беше синът ми да спечели пари и си купи кола в България,затова пестяхме  всяка стотинка. Взехме си сбогом с германците и се насочихме към един малък, закътан плаж.В тъмното разпънахме палатката,отворихме си поредния буркан ,домашно производство,пийнахме си малко ракийка и заспахме като праведници.

Сутринта усетих по краката си нещо като пясъчна струя и весел детски смях.Едно сладко момиченце изливаше върху краката ми пясък от една кофичка и умираше от смях.Майка му  безуспешно се мъчеше да го откъсне от това странно забавление. Скочих,разбудих и другите .Намирахме се на многолюден плаж.Всички учудено ни гледаха и се смееха.Бързо сгънахме палатката,измихме се в морето,намъкнахме банските и се сляхме с плажуващите.Решихме,че тук сме идеално и ще останем още една нощ. Прибрахме багажа  в колата и поехме към Атина към 10 сутринта.Днес беше ред да посетим Акропола.Още от сутринта жегата беше убийствена.Цените на билетите също.

Миро, с неговата невероятна изобретателност,застана пред касата и като видя голяма група туристи се вклини в тях,влачейки ме за ръка.Полковника,както  винаги муден и бавен се повлече отзад,но контролата го спря  и той остана пред касата с клюмнала на една страна глава.Ние със синът ми се понесохме с групата туристи и потънахме в каменните дебри на този древен,уникален дворец.

Върнахме се на нашия си вчерашен плаж щастливи и уморени.Сутринта,станахме рано и след плажа,аз реших,че ако не се изкъпя със сладка вода ,просто ще полудея.Наоколо нямаше къде и единствената алтернатива беше предишния ни къмпинг,с немците.Да,но той строго се охраняваше,а плажа беше заграден навътре в морето.Взехме отчаяно решение.Ще го атакуваме с плуване.Сложихме си кърпи,шампоани,сапуни и балсами в плътни найлонови торби и се спуснахме смело в атака .Надянахме плавниците (добре,че всички плувахме сносно) и напред към заветните бани.Всеки от нас плуваше с една ръка,а в другата високо държеше багажа за банята.Излязохме на брега и запълзяхме по скалите към къмпинга.В този момент нашия познат германец оглеждал околностите с бинокъла и ни забелязал като пълзим към къмпинга.Ужасен решил,че отново ще задигнем шезлонгите му,бил тревога,викайки пронизително”Спейн,спейн!”.

Дотичали пазачите и ни заловиха почти до заветния връх.Позорно ни изхвърлиха с последно предупреждение,че видят ли ни отново наоколо,ще извикат полиййс!палийс!

Отчаяни се ометохме,но  имаше още какво да се види в Атина и в никакъв случай няма да си тръгнем.Нощувахме в някакъв строеж в Атина,просто защото имаше чешма и ВОДА!Тъкмо извадихме дисагите и се готвехме да вечеряме, мощни фарове ни  осветиха и синя полицейска лампа замига насреща ни.Започнаха едни разпити на развален английски,както моя,така и техния,обяснения,че имаме проблем с колата и утре ще ходим на сервиз.А като видяха изтеклите ни тридневни визи,просто онемяха от изумление.Сръгах полковника  в ребрата и той се запревива уж от болки в корема.Обясних,че веднага отиваме да търсим лекар,хвърлихме багажитериите в колата,полицаите ни върнаха паспортите със строго нареждане веднага да поемем към границата и си заминаха.Съвсем нещастни,гладни,мръсни и уморени се помъкнахме към някакъв плаж и легнахме върху пробитите дюшеци направо на пясъка.Само Миро се опъна на походното си легло и веднага заспа.Преди това нареди да се събудим в 7 часа,за да не ни заварят отново курортистите.

Днес е последния ни ден в Атина,отпуската ми почти свърши,за съжаление трябва да се прибираме.Сетих се,че също така  днес е и рождения ми ден.Отидохме в центъра на града,от някакво магазинче купих 3 кенчета кока кола със сламки да почерпя.Чукнахме се за здраве,пари и успехи.Седнахме на една пейка на площад Омония,любувахме сена красивия фонтан,гледахме хората,които никога не бързаха ,смучехме си количката с наслада и хапвахме сандвичите,които предвидливо бях приготвила.След това отидохме пред Парламента и наблюдавахме как караула пред него се сменя със смешна походка и бели усукани почти шалвари,почти панталони-национална носия в Гърция.Разходихме се до рибния пазар,така богат на всевъзможни риби и морски дарове,на раци,миди и още куп неизвестни морски обитатели.Наоколо малки таверни,ресторантчета и кафенета.Носеше се аромат на узо и пържена риба.Лееше се гръцка музика,а един човек свиреше на базуки и играеше сиртаки на пазара.Пред него кутия ,в която хората хвърляха пари След това влязохме в една величествена църква с красиви стенописи и стари икони.Жени с черни забрадки и дълги поли смирено се молеха.Един поп пееше нещо от амвона.Запалихме по една свещици,помолихме се на Богородица и на Исус Христос и душевно пречистени,(за разлика от телесно)поехме към Пирея.Безкрайно огромното пристанище ни посрещна с акостирали лайнери,презокеански кораби,луксозни яхти,рибарски гемии и малки риболовни лодки.Зяпахме и си говорехме какъв ли лукс цари в тези яхти и кораби,пътуващи по целия свят и защо сме толкова бедни и нещастни и как никога няма да припарим до този обетован свят.Изведнъж установих,че сина ми липсва.Огледах се,подсвирнах нашия сигнал – никой.Разтичахме се с полковника да го търсим,обикаляхме уплашени и тревожни.Помислихме,че са го отвлекли на някой кораб ,дори решихме да се обадим в полицията.Почти разплакана хукнах към един огромен бял кораб и за мое изумление и облекчение видях сина си да излиза от него и спокойно да върви към мен.Хвърлих се към него,запрегръщах го и заразпитвах какво прави в този кораб.Той най-спокойно ми обясни,че проучвал възможността да се скрие някъде в кораба,който заминавал за Америка и там да емигрира.

-Ти си абсолютно луд-изкрещях аз-нали като те открият ще те екстрадират обратно в България и може да те съдят като терорист,който е искал да извърши атентат!А и всичките ти документи и пари са тук,в моята чанта!

-Е точно затова се върнах,защото бях без документи и пари.

-Я тръгвай веднага,че знаеш ли …-и наредих на полковника да го хване под ръка,а аз от другата страна и да го изведем от това изкушаващо опасно място.Синът ми само се подсмихваше и каза,че сме много глупави да повярваме,че той наистина ще направи тази щуротия.”Аз съвсем законно ще замина в Америка,като поспечеля малко пари в България”.Пожелах му го ядосано и  казах,че човек,който не може да се реализира в собствената си страна,никъде няма да успее,а той ми отвърна,”Как у нас човек ще се реализира при тази корупция и беззаконие?”Нищо не можах да му отвърна.

Последното,което искахме да видим беше тузарския квартал на Атина – Варкиза.Бяха ми разказвали,че там живеели приказно богати хора,а вилите им- произведения на изкуството.Като пристигнахме във Варкиза отдалеч ни лъхна мирис на лукс.Тръгнахме по крайбрежна алея и край нас се заредиха замъци ,палати,кокетни къщи и вили,амфитеатрално разположени по склона към морето.В изящен средиземноморски стил   в бяло и синьо те сякаш летяха въздушно леки като гларуси.Прекрасни градини,отрупани с  цветя,екзотични храсти и дървета,с алпинеуми и водоскоци,малки езерца,в които плуваха разноцветни рибки,на всеки ъгъл скулптори от бял мрамор,невисоки огради от ковано желязо и камък кокетни беседки,дискретно полузатворени със ефирни завеси,а терасите в тези неземно красиви къщи се подпираха от бели мраморни колони в гръцки стил,подобно на Акропола. Котки с разноцветни панделки на шиите лениво се изтягаха върху изумрудено зелената трева в градините.

Спряхме пред една такава къща и с възхита загледахме.Целия долен етаж беше открит чрез френски прозорец и огромния хол беше на едно ниво с градината.В дъното светеше красиво изваян бар плот от черен мрамор,а пода на помещението –от бял.В средата на хола бълбукаше джакузи, на шезлонгите лениво се изтягаха красиви дами и господа и бавно отпиваха от коктейлите си.Стените бяха декорирани с мозаечни картини с древногръцки сюжети.Лека класическа музика галеше слуха. Към нас бавно се приближи човек с ливрея и учтиво ни попита на английски какво желаем.Обясних,че се разхождаме и сме очаровани от тази красива вила с прелестна градина.И накрая помолих,ако е възможно да си измия ръцете,защото обикаляме вече няколко часа и не можем да се наситим на тези красоти…Всъщност основната ми цел беше да напълня с вода празните бутилки,които носех,защото в Атина водата за пиене е едно от най-недостъпните неща.Никъде няма чешми,няма дори и чешмички.Човек спокойно може да си умре от дехидратация,а край него навсякъде бълбукат фонтани и шадравани.То е така,защото там никой не пие чешмяна вода- хората си купуват минерална,ама ние,нали няма да дадем луди пари за бутилка вода,та по български търсим чешми.Дори веднъж наистина ми прилоша от жажда  и помолихме в една таверна да ни дадат по чаша вода.Те ни изгледаха съжалително и донесоха водата,дори ни напълниха една бутилка ,без пари!

Прислужникът каза,че ще попита дали може да ме пусне.Една от дамите погледна към мен и явно не съм й заприличала на терористка каза,че може.Човекът ме поведе по някакъв страничен коридор,облицован в розов мрамори ми посочи една врата.Озовах се в нещо като неголям хол,по чиито стени се редуваха мозаечни сцени отново от древногръцката митология.В ъгъла – красив старинен диван с позлатени извити крака,пред него,стъклена маса от ковано желязо,и разкошна ваза от китайски порцелан пълна със свежи рози.На стената голямо кристално огледало в позлатена рамка.

-Къде ли попаднах,това е хол,а не баня…-Отворих друга врата и видях в дъното на помещението изящна розова мраморна вана с извит душ,но никъде не се виждаше тоалетна,нито мивка.-„нищо,ще налея вода от душа”-Да,ама не.Колкото и да въртях кранчетата вода нямаше.”Бе тези хора и те ли са като нас на режим та нямат вода?”Видях до душа на стената някакви бутони и натиснах един.Както се бях навела върху главата ми се изля ледена вода.Подскочих и се подпрях на стената с мозайката.Под пръстите ми тя бавно се отмести и пред изумения ми поглед  лъсна блестящо бяла тоалетна.След като станах,водата сама рукна в тоалетната чиния.”Ц,Ц,къде са те,къде сме ние”-печално си помислих и опрях ръка в отсрещната стена,да търся и умивалника с чешмата.Както и очаквах и тя се отвори и вътре дъхът ми замря.Цял арсенал от козметика,нареден по стъклените рафтове,меки разноцветни хавлиени кърпи,мраморна бяла мивка с хромирани блестящи кранове.Бързо извадих бутилките и ги напълних,а после ,просто не устоях на изкушението   съблякох се и се мушнах под душа.Намерих бутона за топла вода,излях половин ароматен шампоан и  готово.Награбих една хавлия и точно когато се бършех прислужника дискретно почука на вратата

-Мадам,добре ли сте?

-Да,благодаря,сега излизам- При вида на мократа ми коса той само съжалително поклати глава и леко се подсмихна.Изведе ме  на алеята през някаква странична врата,за да не ме видят стопаните.

Моите хора бяха заспали под една смокиня и като им подадох бутилките с ледена вода,пиха и благодариха.Аз се похвалих,че дори съм се изкъпала.Те ми завидяха.

 

(Следва)

Марина ДИМИТРОВА

 Септември, 1990 г.

София