nabore.bg

Днес майсторът се жали, че малко хора у нас се интересуват от керамиката му

Пенсионерът Райчо Савов е роден преди повече от 70 години в една от къщите, образували някогашния грънчарски квартал на Самоков. Прадядо му, потомствен бусински майстор, се преселва от Трънския край и основава голяма работилница в града. Чираците и калфите наброявали повече от 16 души. В началото Райчо не харесвал, дори мразел занаята, защото грънчарите му изглеждали вечно изцапани и подценявани. “Като всяко дете от такова семейство аз помагах на баща си, но той ми казваше да не продължавам нишката на занаята, а да я прекъсна. Виждаше

колко неблагонадеждно е това занимание,

даже не ми позволяваше да се уча и работя на грънчарското колело. Работех по-тежката работа, разбирах технологията, но не знаех как е на колелото”, разказва грънчарят.

Взема средно техническо образование и в началото на седемдесетте години на миналия век става директор на експерименталното предприятие “Трудова терапия”. По идея на проф. Тодор Станкушев в него има над 200 души с различна степен на психически заболявания. Всяка сутрин точно в 8 ч. те идват на работа и в 17 ч. си отиват. Дисциплината им е впечатляваща, градината, в която работят е като райска. В началото Райчо е сам и въпреки, че няма медицинско образование, се научава да слага предписаните от лекарите инжекции

и да им дава в точен час лекарствата.

Предприятието започва да печели, болните получават освен пенсиите си и заплати, ходят на малки и големи екскурзии в страната, посрещат делегации от цял свят. Една малка група от тях, обаче трудно се справя с физическите дейности. Въпреки че не могат даже да държат четка, потомственият грънчар решава да ги занимава с рисуване върху керамика. Изкупува от своя зет цяла пещ глинени вазички и болните неумело поставят върху тях кръстчета, ромбове, чертички. Докато се оцвети напълно, всеки глинен съд преминава през ръцете на поне десетина души и става уникален. Чужденците по морето изкупуват нестандартната керамика. На следващата година в “Трудова терапия” започват да оцветяват керамични корабчета и над един милион от тях са продадени. За 30 г. като директор работата на Райчо Савов “върви като часовник”. Успява да запази предприятието на самоиздръжка, а много от болните му

с години не посещават психодиспансерите.

През 1991 г житейското колело на Райчо сменя рязко посоката си. Печелившето предприятие е закрито, а той - уволнен. За компенсация тогавашният кмет на Самоков му дава малка площ в курорта Боровец, на която да построи къщичка за сувенири. С пари назаем той изгражда заведение в единия край, на което поставя грънчарско колело. С него Райчо привлича вниманието на туристите като точи глина, но не потръгва. Къщичката е продадена, а потомственият грънчар се затваря в преправения на работилница гараж.

Питаме го как всъщност е станал занаятчия, и той разказва: “От гаража направих работилница. На 55 г. започнах да уча занаят и последните 15 години ръцете ми са все в глината. Пет години не съм излизал никъде и се учех сам, за да оцелее семейството ми. Чак, когато научих занаята, тогава го заобичах. Сега го обичам много, въпреки че не върви. Предадох и на сина ми Стоян, и на снаха ми Камелия това, което знам. Давам си сметка, че вървим по най-трудния и трънлив път, но аз така съм решил – или ще правя грънци по старите технологии на бусинските майстори, или по-добре с друго да се занимавам.”

Разказва с нескрита гордост,

че съдовете му са обиколили света и идват хора от цял свят, за да си купят сувенири. “Има в Австралия, САЩ, Германия, Кувейт, Африка.” Пред погледа ни в магазинчето на бул. “Искър” 125 в Самоков, са подредени кое от кое по-красиви, изрисувани, завъртяни, майсторски изпипани съдове. А Райчо разказва: “Глината се обработва с машини преди да бъде формувана върху грънчарското колело, а глинените съдове се изпичат в каменна пещ.” И до днес майсторът и цялото му семейство правят грънци по старите технологии на бусинските майстори и демонстрира един от най-дредвните способи за изработка на керамични изделия, с помощта на грънчарско колело.

Драгомира ИВАНОВА

От вестник „Златна възраст”