Архивите са живи
- search
- Всички
Фронтално: Проф. Юлиан Вучков не е Джакомо Казанова
През средата на 60-те от миналия век проф. Юлиан Вучков не беше този, който днес афишира любовните си набези. Не беше още и писател, професор, телевизионен водещ и пр. Моят тогавашен колега и приятел Николай Правдев (началник отдел “Репертоар” в Министерството на културата) беше вече станал докторант. Вяра Найденова (днес известен кинокритик с професорско звание) – също и още други. Само Борислав Кръстев (началник отдел “Театри” в Министерството на културата) остана докрай без “звания”. Не направих изключение и аз, макар че бях вече “Старши театровед-методист”. А Юлиан стана, защото изведнъж нашумя с актуалната си по тематика и социално-нравствени проблеми книга “Магнетофонната младеж”. След това набързо стана и член на Съюза на българските писатели, после главен редактор на сп. “Театър”, активен театрален критик, автор на нови книги и т.н. Беше впечетляващо чаровен: млад, строен, с перфектни физически форми, с енергична походка, завидно знаещ, но прям и груб още оттогава. Приятели станахме покрай Борислав Кръстев, когато ден през ден ходех в кабинета му и заедно с Правдев “нищехме” какви ли не въпроси, свързани с проблемите на българския театър, със сценичните успешни или
злополучни изяви на тоз и онзи актьор,
новоназначен режисьор или премиера на нова наша или чужда пиеса. Бях вече сключил договор с министъра на културата Павел Матев за написването на първата ми многоактна театрална пиеса “43-мата” (оценена като най-успешна от тогавашните млади драматурзи и заявена да се поставя в 5-6 наши театри от режисьорите, които на друго място вече споменах кои бяха: Коко Азарян в пловдивския театър, Борислав Петров от Военния, Асен Шопов от Бургаския, Кънчо Илиев в Телевизията, Жарко Павлович в Русе). Това налагаше често да ходя в министерството на разговори с двамата, отделно и с началника на Управление “Театри” Иван Русев, с министъра Павел Матев и др. И тогава в произволни часове се появяваше и Юлиан, грабващ “приза” на говоренето пред всички, но без това да дразнеше или огорчаваше някого от нас. Освен това имахме “закачки” и по жени. И как не. Бяхме млади, свободни, харесвани, желани, а не толкова кахърни, досадни, стари и отблъскващи като днес. Но понеже Юлиан не беше от разсипниците- мъжкари за ресторантски почерпки, а аз вечно бях без пари, както и с удобна ергенска квартира, един ден му предложих да отида у тях с две мои приятелки: едната д-р Л. Р., станала после известна със световното си лечителско откритие, освен талантлива поетеса и жена на шумно популярния тогава български писател-драматург О.В., а другата начеващата млада поетеса П. Ц. С първата нямах никаква физическа близост, освен добро приятелство от бургаския ми период. С втората обаче бяхме нещо като гаджета. Имаше съблазнително еротично тяло, бюст, походка, хубави очи и коса. Но устните й бяха много изпъкнали и вечно наслюнчени като на жадна камила, което с моята гнусливост прогонваше мераците ми за сексуален контакт. Тъй или иначе, Юлиан прие и в уречения подиробеден час поведох момичетата към квартирата му. Туй-онуй, майтапи и смехове, алегорични подмятания, демонстрация на словесни жонгльорства,
мятане на премрежени погледи,
но и двамата стоим вдървени като корени в пресъхнали реки и нищо не правим. Няма и музика, нито танци, нито дискретно нощно осветление, нито и поне две фастъчени вафли да почерпим момичетата за “тонус”. Накрая двамата с отекли гащи като изсипани пехливани отворихме вратите и ги пуснахме да си ходят в тъмното, и то без да ги изпращаме. След това се спогледахме с Юлиан като опикани бебета без памперси и аз си тръгнах, а той да рови дюшека за копнееща женска плът...
Мина някое време и аз се “закопчах” за днешната си жена Свобода – колежка по българска литература. След подписването на брака поканих като “заврян зет” да ме почетат в нейния дом неразделните ми тогавашни приятели, поетът Дамян Дамянов, кинорежисьорът Володя Янчев, поетът Петър Караангов с жена си Марга и композиторът Петър Ступел. Освен, че пак нямах пари за такъв паметен празник, нито родители и други кръвни близки да тъкмя сватбарски почерпки с музика, танци и пр., Юлиан остана непоканен. Не го сторих и с общия ни приятел Борислав Кръстев, нито с Правдев. Но още след първите дни двамата се срещнахме в градинката пред Военния театър. Дума-две и с обиден до непростимост глас, той изрече:
– Не ме покани на сватбата, а? Другите каниш, мен – не. А уж сме приятели. Туй ли ти е приятелството?
Опитах със заекващи думи да му обясня, че домът на жена ми е тесен да побере повече от определените, нито пък имам пари за много гости и т.н. Но той се врътна и с нервна походка се устреми по пътя си. Оттогава където да се срещнехме вече, отминавахме здържано мълчаливи...
Заговорихме нормално преди няколко години на тротоара пред Съюза на писателите. Бях се спрял за две-три думи с поетите Лъчезар Еленков и Матей Шопкин, когато Юлиан мина покрай нас. Завари ни в разговор за новата ми книга “Спомени”, в която разказвам за близките ми отношения с нашите именити поети, писатели и политици: Дамян Дамянов, Елисавета Багряна, Георги Джагаров, Радой Ралин, Орлин Василев, Боян Болгар, Георги Йорданов, та дори и за цар Симеон II. Но още щом чу това, Юлиан взря очите си в мен:
– Поздравявам те. От 20 години никой не е писал за българските писатели, и то за такива колоси. Браво, браво! Прави ти чест, приятелю – и отмина без да каже дума повече.
После се срещнахме в аптеката на “Славейков”: той купуваше едно, аз друго.
Вече гледах острите му телевизионни предавания
и отправих поздравленията си. Стана дума, че и аз пиша книга за днешната политическа демагогия, духовен разпад, лицемерие и социален канибализъм. Тогава той се извърна и изстреля с приканващ глас:
– Пиши, пиши. И не се плаши. Трябва да се разобличават всички тези днешни разбойници, угодници и подлеци: червени, сини, жълти – всякакви. Защото те сринаха България и я доведоха до днешното дереже…
– Ако ме познаваш добре, знаеш че не съм от личинките, нито от страхливите. Винаги изричам думите такива, каквито се оплождат в съвестта и в гражданската ми определеност…
– А, така. Не трябва да търпим тези изроди – После изведнъж понече да излиза от аптеката. Но миг след това ме запита дали се виждам с приятеля ни Борислав, като ме прикани да му се обадим и да се съберем някъде. Обещах, но… не го сторих.
Оттогава пак се виждаме тук-там и спираме за кратки приказки. И пак опитваме
да разменим по някоя закачка за жени,
макар, че и на двамата кръщелните отдавна показват колко петилетки сме накачулили по гърбините. Той не иска да го признае: било от мъжка суетност или от щадящо себелюбие. Но колкото и да разпространява хвалбите си тук и там, че е още търсен и желан като мъж, че живее с таз и оназ, трудно е да му се повярва. Вярвам само в онова, което с достойно чело изрича от телевизионните екрани и което е заложено в нрава му на човек, гражданин, писател, общественик. Защото да изповядваш с такава осъзнатост своето ЕГО на доказал се творец не се иска само притежание на знание, талант, смелост, а преди всичко доблест, съвест и висок граждански морал. А тези духовно-нравствени достойнстваа проф. Юлиан Вучков притежава до разточителни размери, затова го дарявам с крещящ поздрав от възхита и с приятелска обич.
Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор
Професорът в дамска компания на Витоша
Безупречен полемист още от младежките си години
Младият театрал и телевизионер понякога може да гледа и кротко
Вучков в компанията на тв водещата Венета Райкова - ето как тръгват слуховете за професора като Дон Жуан
Юлиан Вучков никога не оставя зрителите безразлични
Професорът в родната казарма
Вучков като Аполон на плажа