nabore.bg

В Чернобил видях жертвоготовни хора, влезли в централата, за да спасяват свои другари

65-годишният Йото Пацов е писател, журналист, а ловът е другата му страст. За живота му може да се напише роман. Самият той е написал десетки книги - романи, поезия, есета. Пацов е първият чужд журналист стъпил в Чернобил след трагедията, освен това е обиколил Индия, през главата му са минали стотици приключения.  
Отидохме в Чернобил двайсетина дни след взрива. Бяхме двама - аз и Любен Антонов, кореспондент на БНР. Хрумна ни да отидем да видим с очите си какво се е случило в АЕЦ-а. Още повече, че информацията беше оскъдна. Тогава така се правеше, криеха се неблагополучията и катастрофите, започва разказа си писателят.
Обиколихме селата,

които вече бяха евакуирани.

Видяхме какво опустушение нанася това бедствие, тази невидима смърт. Не получихме защитни средства, бяхме със собствените си дрехи, просто ги изхвърлихме в един контейнер, защото не ни дойде наум какво да правим и не получихме съвет от никого. Страхувахме се, но слава Богу - нищо от радиацията не се прояви в последствие. Пък и тогава не знаехме с  точност с каква интензивност е била радиацията, спомня си Пацов.
Говорих с пострадали войници и пожарникари. Веднага след взрива те се опитали да овладеят пожара и да спасяват хора. Изнесли са мнозина от централата. Един от тях, руснак, 22-годишен, милиционер, е имал задача да влезе и да изнесе свой колега, и престоят му там е бил ограничен до някакви минути. Знаел е, че получава смъртоносна доза и се е върнал втори път, за да изнесе друг свой другар. С една дума –

в Чернобил имаше изключително смели хора,

които и системата, и трагедията пожертваха залудо, замисля се писателят.
Друга среща обаче оставя силно впечатление у писателя: Видяхме много цистерни, водоноски, които миеха пътищата, една от тях ни прегради пътя, защото на колата ни се вееше българското знаме. Шофьроът слезе: Братя! Българи, слезте да си хортуваме. Оказа се, че е бесарабски българин, от него разбрахме, че много българи, гагаузи, молдовани, татари, са мобилизирани за работа в тази опасна зона. Срокът им на служба там беше 12 дни, доколкото си спомням, което беше твърде много, по всички мерки. Това бяха хора, които също бяха пожертвани.  Отразяването на трагедията в Чернобил през онези години,

е било трудна работа.

Но всичко, което видяхме, го диктувахме, аз – в „Работническо дело”, а Любен Антонов – в радиото. Излязоха фрагменти от написаното, приключва Пацов.

Обиколих Индия със 100 долара, продължава разказа си писателят. Тя е детската мечта на мнозина от моето поколение. Индия винаги ме е вълнувала и съм искал да погледна местата, свързани с легендарни личности, богове, демони. Исках да напусна на територията на мита и да стъпя на земята. Преди 12-13 години един мой приятел, неочаквано се замогна и ми изпрати билет София-Делхи, през Москва. Трябваше да летя след 4 дни, нямах пари, нямах работа, нямах никаква подготовка, но имах едни войнишки обувки, един ловен костюм. Синът ми и сестра ми дадоха малко долари и заминах. Когато самолетът започна да се снижава след 14-часов полет от Москва до Делхи, изпуших последната си цигара, изпих си последната водка, хапнах си от последната сьомга и оттам нататък през целият престой в Индия, не докоснах нищо, което забранява индуизма, будизма. Това показва колко е било сериозно намерението ми да се впиша в тази среда.

Оказа се, че за човек, над 50 години,

 това е изключително трудно, спомня си Пацов.
 Успях да се държа да толерантно, да покажа уважението си към индусите, което те изповядват. Благодарение на моя приятел попаднах на най-многолюдния религиозен събор в историята на човечеството – Маха Кумба Мела, който се провежда веднъж на 12 години, а големият цикъл – веднъж на 144 години. Там се сливат три свещени реки - Ганг, Ямуна и митичната Сарасвати. Разделителната линия на водите между трите реки е отчетливо видна. Там на бреговете се събират хората, които почитат това събитие. Ако се потопиш, преустановяваш преражданията си и минаваш във вечността, разказва Пацов. На събора се бяха събрали 96 милиона души - въображението на европейците не може да го възприеме. Имах щастието две седмици да живея сред тези хора, да спя в една палатка с мъжете и жените от едно село. Да помагам в готвенето, да чистя, срещу това ме приеха да ме хранят.
На пътешественика прави впечатление толерантността на индийците към другите религии. Когато се потопих в Ганга заедно с милионната тълпа, войниците като видеха кръста на врата ми, целуваха пръста си и докосваха кръста. Имаше изключителна верска  толерантност.

Тогава ми хрумна,

че духовните послания на великите учители на човечеството са еднакви. Всъщност всички ние се кланяме на един Бог, Богът на доброто. И нямаме право да наказваме никого, затова че вярва в нещо друго, стига, той да проявява същата толерантност. Една проста истина, коята за съжаление нашият свят е загърбил, заключава пътешественикът.
Заради оскъдните средства, цялото пътешествие преминало гратис по влаковете, с дъги преходи пеша, на автостоп. Йото останал изключително доволен от посещението си в Индия. Това беше един от върховете на живота ми, завършва Пацов.
Ловът също е страстно занимание за писателя. Това е трудна работа - един човек, който каже, че е запазил абсолютно самообладание при срещата си с голям глиган, мечка или друг горски звяр, просто ще излъже, смее се авджията писател.

За мен ловът не е самоцел,

 никога не съм нарамвал пушката с яростното намерение да убивам.

 Ловът е преди всичко среща с хората. Там човек остава много по-истински, отколкото е в нормалното си обкръжение, там може да покаже най-доброто от себе си. Таме се вижда колко е смел, колко е ловък,  колко е силен, колко е остроумен, колко е наблюдателен, твърди Пацов.
За мен ловът си остава онова занятаие, което продължава дава единствена възможност за много хора да сменят, радикално, това което им се случва всеки ден. Да си починат от лицемерието,  и от всичките негативи, които ни носят и екрана, и службата, и метрото, обяснява 65-годишният писател.

Адриана ЧАНЕВА

Вестник „Златна възраст”