nabore.bg

Царят на късия разказ градинарства в дворовете на заможните свои съотечественици в Княжево, Бояна, Банкя и Драгалевци, за да подпомогне бюджета си

Янко Станоев* не прилича на пенсионер. 73-годишният писател има над двайсет книги зад гърба си е стегнат и жилав като войник. Вярно, ако живееше в някоя от белите страни, на тази възраст и с толкова книги в биографията си белетристът щеше сигурно да се е отдал извън писането на някое от зрелите удоволствия на мъдрата си възраст - да речем, пътешествията към екзотични дестинации, защо не и сафари за лъвове в Африка, колекциониране на ретроавтомобили порше, обяди веднъж седмично с приятели от старата гвардия - нали се сещате: патица с кестени, натурален български йогурт с боровинки, коняк "Курвоазие" и накрая една пура "Кохиба", младичката сервитьорка отрязва връхчето на пурата с позлатено ножче и поднася на писателя огънче с позлатено "Зипо", което току-що е измъкнала от джобчето на твърде късичката си престилчица. Такива ми ти работи. Но

царят на късия разказ

Янко Станоев живее в България. И трябва да се съобразява с местните конфигурации. Та затова, за да подпомогне бюджета си, Янко градинарства в дворовете на заможните свои съотечественици в Княжево, Бояна, Банкя и Драгалевци. Разбира се, и това той прави с табиет - по 4 часа на ден и то само до Димитровден, извечния годишен вододел на българските нотабили - аргатите.

Заварваме го с фотографката на вестника в един от скритите зад високи зидове имоти точно под Киноцентъра. Под краката ни живее и диша цяла София, само гледката тук струва стотици хиляди евро, кожата на столицата трепери като кожата на породист кон, когото налагат с камшик, за да спечели състезанието.

"В едно списание прочетох очерк за Нобеловия лауреат Александър Солженицин - подпира брадвата на пъна писателят. - Имаше снимки от имението му във Върмонт. И той като мене на снимките цепеше дърва. Както виждаш, Деяне, приключвам кариерата си като Солженицин - с цепене на дърва."

Питам го нещо за пенсията –

каква пенсия получава. Той се ухилва и признава, че като представител на поколението на 100-те точки му трябват още найсетина години трудов стаж - тъй че, когато чукне 77, с гордост би могъл да се нареди на опашката в пощата. Такива ми ти работи. И пак хваща за известно време брадвата. Сече умело, с мукаетлък.

"Оправихме дворчето. Изчистихме храсталаците край оградата. Всичко светна. Сега ще подредим дървата под сушината и сме готови. Градинарството много прилича на писането. И при писането трябва да разчистиш храсталаците, да окастриш стволовете. Животът е страшно обрасъл. За да го вкараш на белия лист, трябва да го очистиш."

И пак развърта брадвата.

Познавам Янко Станоев отдавна. Помня го например, когато разхождаше гордо близначките си в двойна бебешка количка пред СБП-то. Сега момичетата му са двайсетинагодишни и живеят в Испания. А баща им върти брадвата в бистрия есенен ден на витошкия склон. "Ти, момиче, на колко си? - пита той фотографката ни." "На двайсет и една." "Колкото дъщерите ми." Очите му са сухи, а гласът му се чува и в съседния двор.

През годините се случи така, че многократно съм пускал негови разкази в изданията, където съм работил. Съвсем отговорно мога да кажа, че с две-три изключения това е единственият писател, на когото текстът така е изплетен, че и косъм не можеш да пъхнеш вътре, и думичка не можеш да извадиш,

ако не искаш сърцето ти да се облее в кръв.

 Веднъж бяхме седнали на бира до НДК. И той ми сподели тайната на късия разказ. Обещах му да не я казвам никъде.

Във витошкия въздух се носят сребърни пажини. "Разказът е все едно да хванеш плашлива птичка. Иска се око, ръка - и разбира се, да кацне птичето. Разказите са детски капанчета за ловене на щиглеци - говори Янко Станоев и аз забелязвам, че дори не се е изпотил. - А в капаните на мнозина няма нищо. Защо спрях да ходя на годишните срещи в резиденция Бояна, където канят целия интелектуален елит. Ами защото, изтупам се и аз с костюма, проверя пак часа в поканата, отида точно навреме, а по масите всичко ометено. Останало само бяло вино. Ударя две чаши на гладно и се напия. Че аз мога да се напия и без да обличам костюм. Питам момчетата от охраната - къде отиде пастърмата, бе?

И те ми казват - ами хората идват тук половин час по-рано и омитат всичко. Дори някои са се запасили с найлонови пликчета и си вземат и за вкъщи. Не ми е за пастърмата, аз не съм Аспарухов конник. Но не може това да е интелектуален елит."

Янко

пак грабва брадвата и се разхвърчат трески.

Но бързо спира и се ухилва.

"Това със сеченето на дървата е и голяма психотерапия, да знаеш. Представям си, че тази цепеница е еди-кой си мой враг. Сега ще го цапардосам, мисля си. Да знаеш, в този двор паднаха доста мои врагове."

Оглеждам твърде мирното бойно поле и си викам - де да бяха всички колкото Янко зли и отмъстителни.

А сега да си починем и да налеем малко вода в мелницата на мита за пияницата, казва Станоев. Развърта капачката на голямата пластмасова бутилка бира, която му донесох и преди да отпие, отлива малко на земята. "За моите приятели и наборите, които не са между живите. За Росен Босев, за Митко Яръмов, за Георги Марковски... Ако аз съм жив, то е, защото се сетих да съм градинар."

И започва да ми разказва как Столичната община го определила за лауреат на наградата "София" - пет хиляди лева, това са много пари - и как после се оказало, че всъщност не може да я вземе, защото книгата му била излязла не през миналата, а през по-миналата година. Затова новата си книга ще издаде в началото на следващата. За да не могат мушмороците от Столичната община пак да се измъкнат.

И сетне се провиква:

- Наздраве на всички наемни работници!

***

А ето какво пише самият Янко Станоев за тайните на градинарството в един свой разказ:

"Физическият труд облекчава донякъде от нервното напрежение, а градинарството е едно незаменимо средство за тази цел - като почистваш храстите и дърветата от излишното, ти донякъде пречистваш и себе си: душевните терзания, отчаянието, съмненията и не на последно място злобата, която всеки един от нас носи малко или много в себе си. И не е никак случайно, че градинарите минават за благородни хора - мъдреци, които знаят тайната на раждането и смъртта и се отнасят смирено към този неизбежен кръговрат.

Градинарството прилича донякъде на писането - от буренясала и обрасла градина, каквато в началото е намисленият, взет от живота сюжет, да го превърнеш в добре подреден, светъл и уютен двор за живот и забавления."

Деян ЕНЕВ

Електронното списание Литернет.бг

----------

*Янко Станоев е български писател, основен представител на т.н. „инфантилна проза“ в българската литература от 70-те години на ХХ век. Роден е в село Долна Секирна, Пернишка област. Завършва техникум в Перник (1964) и славянска филология ­ чешки език в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Редактор в сп. „Български воин“ (1965-68), в. „Народна младеж“ (1968-72), сп. „Дружба“ (1976-90), в редакцията за документални филми в БНТ; гл. редактор на в. „Славянски вестник“. Дребен търговец на книги през 90-те години на ХХ век. Женен, съпруга Ана, дъщери Неда и Нада. Автор е на около 20 книги с художествена проза.

Българският игрален филм „Левакът“ е създаден по мотиви от книгата му „Неандерталецо мой“.

Библиография:

„Билет за отиване“ (разкази). 1972.

„И ние сме богове“ (разкази). София: Военно издателство, 1972, 84 с.

„Неандерталецо мой“ (роман). София: Български писател, 1976, 219 с. „Неандерталецо мой“. София: Народна младеж, 1988, 287 с.

„Шепот край вратата“ (малки повести). София: Народна младеж, 1977, 150 с.

„Старите казарми“ (разкази). 1979.

„Ловецът на таралежи“. Пловдив: Христо Г. Данов, 1980, 116 с.

„Домашни истории“. 1981.

„Двойникът“. Пловдив: Христо Г. Данов, 1985, 272 с.

„Реката на раздялата“. София: Народна младеж, 1985, 131 с.

„Блудния син“ (роман). 1993.

„Секс и билки“. София: Гед ООД, 1993, 62 с.

„Царска кухня“ (сборник с рецепти). София: Арена, без година, 76 с.

„В клетката на тигъра“

„От Ксеркс до Сталин“

„Децата на Афродита“. 2001.

„Танцът на сатирите“ (сборник с разкази, разделен в три цикъла). София: Захарий Стоянов, 2004, 184 с.

Награди:

Наградата на СБП за романа „Блудният син“ (1993)

Наградата на в. „Труд“ „Златният ланец“ за разказ (1997)

Националната литературна награда за белетристика „Георги Караславов“ (2012)