nabore.bg

Предлагаме ви петата част от статията на бившия финансов министър на Гърция Янис Варуфакис, публикувана в сп. „Аспекто”. Ето с няколко негови думи предисторията на тази статия: През май 2013 г. имах удоволствието да изнеса лекция по тази тема на шестия „Подривен фестивал” в Загреб – статията представлява нейното резюме.

(Продължение)

Понякога Маркс осъзнава и признава, че относно детерминизма е допуснал грешка. Когато преминава към третия том на „Капиталът“, той вижда, че дори едно малко усложнение (като например, различни степени на интензивност на капитала в различни сектори) би могло да изкара от равновесие аргументите му срещу Уестън. Но дотолкова е отдаден на монопола си върху истината, че безцеремонно подминава проблема като в края на краищата написва аксиома, която потвърждава първоначалното му „доказателство“ – онова, с което удари по главата гражданина Уестън. Странни са безполезните ритуали и е тъжно, когато се

 извършват от изключителни умове като Карл Маркс и значителен брой негови последователи през XX век.

Тази решимост да създаде „всеобхватен“, „затворен“ модел, да каже „последната дума“, е нещо, което не мога да простя на Маркс. В края на краищата, това предизвика голяма част от грешките и още по-важно, авторитаризма. Грешки и авторитаризъм, които до голяма степен са причина за сегашната неспособност на левицата да бъде сила на доброто и противовес на злоупотребите над разума и свободата, налагани днес от неолибералите.

6. Радикалната идея на Кейнс

 Кейнс е враг на левицата. Той харесва класовата система, която го е издигнала. Не желае да има нищо общо с онази паплач „долу“ и работи усилено и умело, за да предложи идеи, които биха позволили на капитализма да оцелее, въпреки склонността му към потенциално смъртоносни кризи. Буржоазен либерален мислител с отворен ум и свободен дух, Кейнс притежава редкия талант да не бяга от предизвикателствата към неговите собствени презумции. В разгара на Голямата депресия той е много щастлив да се освободи от традицията на Маршал, която е наследил. Забелязвайки, че с падането на заплатите безработицата все повече нараства и че инвестициите не се увеличават дори и след дълъг период на нулеви лихвени проценти, той е готов да скъса с „учебниците“ и да преразгледа развитието на капитализма.

Неговото радикално преосмисляне трябва да започне отнякъде.

 И започва, когато Кейнс излиза пред строя, правейки немислимото: преразглежда спора между Дейвид Рикардо и Томас Малтус и застава на страната на духовника. Без заобикалки, в разгара на Голямата депресия той пише: „Само ако Малтус, вместо Рикардо, беше стъблото, от което избиваха фиданките на икономическите теории на XIX век, колко по-богат и мъдър щеше да бъде светът днес!“[10] С това провокативно изказване Кейнс не подкрепя позицията на Малтус в защита на аристократичните рентиери, нито богословските му възгледи за изкупителната сила на страданието.[11] По-скоро Кейнс прегръща скептицизма на Малтус по отношение на

а) мъдрото търсене на теория на стойността, съответстваща на сложността и динамиките на капитализма

 и б) осъждането на идеята на Рикардо, приета след това и от Маркс, че непрекъснатата депресия е несъвместима с капитализма.

Но защо Кейнс не се доближава до позицията на Маркс, който в края на краищата е първият политически икономист, обяснил кризите като неизбежни съставни части на капиталистическата динамика? Защото Голямата депресия не прилича на другите кризи, които Маркс обяснява толкова добре. В първия том на „Капиталът“ Маркс разказва историята на пречистващите рецесии, настъпващи поради двойнствената природа на труда, и обяснява, че всеки период на растеж съдържа зародиша на следващата криза, която, от своя страна, поражда ново възстановяване, и т.н. Въпреки това, в Голямата депресия няма нищо пречистващо. Сривът от 30-те е точно това: Срив, който се проявява като статично равновесие – състояние на икономиката, което изглежда напълно способно да продължава безкрайно, като очакваното оздравяване отказва да се появи на хоризонта дори след като нормата на печалбата се възстановява в резултат от сриването на заплатите и на лихвените проценти.

Блестящото откритие на Кейнс за капитализма е двойно:

Първо, той е неопределена по същността си система, съдържаща, както биха казали днес икономистите, безкраен брой равновесия, някои от които допускат постоянна масова безработица, и второ, той би могъл да попадне в едно от тези ужасни равновесия непредвидимо, без някаква реална причина, само защото една значителна част от капиталистите започнат да се страхуват, че може да настъпи криза.

Казано на прост език, това означава, че относно предсказването на кризите и тяхното преодоляване, „Проклети да сме, ако го знаехме!“. Няма начин да кажем какво ще направи капитализмът утре, въпреки че днес изглежда все по-силен. Много вероятно е да падне по гръб и да откаже да възкръсне. Идеята на Кейнс за „животинския дух“ на капитализма е дълбоко радикална и отразява крайната неопределеност, заровена в самото ДНК на капитализма. Тази идея е изказана за първи път от Маркс чрез анализа му на диалектическия характер на труда, но по-късно, в процеса на писане на „Капиталът“, я пренебрегва, в името на представянето на неговите теореми като математически, безспорни доказателства. От всички пасажи в „Общата теория“ на Кейнс, идеята за капитализма като капризна и саморазрушителна система, е тази, която трябва да се извлече и да се използва за новата радикализация на марксизма.

7. Урокът на г-жа Тачър към днешните европейски радикали

Преместих се в Англия за следването си през септември 1978 г., около шест месеца преди победата на Маргарет Тачър да промени Великобритания завинаги. Наблюдавайки как правителството на лейбъристите се разпадаше под тежестта на изродената си социалдемократическа програма, допуснах сериозна грешка: мислех, че победата на Тачър можеше да бъде полезна, нанасяйки на работническата и средната класа във Великобритания краткосрочен, остър шок, необходим, за да се даде нов тласък на лявата политика. Да даде шанс на левицата да преосмисли позицията си и да създаде нова, радикална програма за нов тип ефективна, прогресивна политика.

Дори когато безработицата се удвои, след което се утрои, благодарение на радикалните неолиберални „интервенции“ на г-жа Тачър, аз продължих да тая надеждата, че Ленин е бил прав: „Нещата трябва да се влошат, преди да се подобрят“. Когато животът стана по-лош, по-скотски, а за мнозина – по-кратък, ми хрумна, че съм в трагична грешка: нещата могат да се влошават вечно, без изобщо някога да се подобрят.

Надеждата, че унищожението на обществените блага, намаляването на продължителността на живота за мнозинството, разпространението на лишенията до всяко земно кътче, би довела автоматично до възраждане на левицата, е точно това: Надежда!

Реалността, обаче, бе болезнено различна.

С всяко задълбочаване на рецесията, левицата ставаше все по-затворена, все по-малко способна да създаде убедителна прогресивна програма и, междувременно, работническата класа се раздели на хора, отпаднали от обществото и хора, споделящи неолибералното

 мислене. Идеята, че влошаването на „обективните условия“ по някакъв начин би довело до раждането на „революционна ситуация“, която ще предизвика една нова политическа революция, е наистина погрешна. Тачъризмът роди само пълна финансиализация, триумф на мола над кварталния магазин, фетишизация на строителството и… Тони Блеър.

Вместо да радикализира британското общество, рецесията, внимателно запланувана от правителството на Тачър като част от класовата война срещу синдикатите и срещу създадените след войната държавни институции за социално осигуряване и преразпределение, постепенно унищожи всяка възможност за радикална, лява политика във Великобритания.Реално бяха изтрити самите идеи за ценности, различни от тези, които пазарът определя като „правилни“.

Янис ВАРУФАКИС

(Следва)