Архивите са живи
- search
- Всички
Време за благодарност: И 50 години не стигат
Двама университетски преподаватели - професорите Георги Боршуков и Филип Панайотов дадоха "исторически хоризонт" на хиляди български журналисти
Ботевите вестници са богатство за всеки журналист и проф. Панайотов ни научи да ги обичаме.
Изминаха 70 години от създаване на обучение в академична специалност „Журналистика” в СУ”Св. Климент Охридски”. Първо специалността бе в университетска катедра, после факултет, сега Факултет по журналистика и масови комуникации – стотици възпитаници, сериозни научни трудове за печата, радиото, телевизията. Честванията бяха внушителни. След тях идват по-делничните думи. Но и нещо, което помня от студентските си години /1972-1977/ - винаги е време за благодарност към онези, които ни учеха на тънкостите и на морала в занаята. Искахме да стане наш!
Дано не ми се разсърди някой, но според мен дължим искрена благодарност първо на двама наши професори – Георги Боршуков /р.1903 г./ и Филип Панайотов /р. 1933 г./. За тях може да се говори дълго, куп книги определят приноса им в науката. Ще разкажа за техни уроци от всекидневието, обикновени, но многозначителни. Проф. Боршуков ми остави пример, заради който съм го определила като
учен, който не смята, че знае всичко за всичко.
На нашия курс той преподаваше история на възрожденската журналистика и помежду си наричахме учебника му телефонен указател. Изпитът си беше изпитание, толкова имена на издания и автори, толкова детайли за перипетиите, с които се борят вестниците и списанията от „Любословие” и „Български орел” насетне. Професорът – взискателен, с общи приказки човек не може да скочи в следващия курс. Пази, Боже, знанията да са на кантар – следва втора и трета проверка, за да определи колко заслужава студентът. Имах колега, който беше каил и на 3, но професорът държеше на обективността и го разходи няколко пъти по целия материал за 5.
Георги Боршуков водеше и дисциплината „Основи на техническото оформяване”. Там се докосвахме до болезнена тема - вестникарските фалове. Сега, с опита от половин век в печата и сайтове, разбирам колко важен и труден е този разговор – че кой не греши... Тогава можехме да се присмиваме на опущенията в печата отпреди десетилетия – едни случайни, втори преднамерени. Май вече съм по-снизходителна. Защото знам какво струваше на колеги грешка в цената на един само брой на в. „Работническо дело”, как хора изхвърчаха от редакциите заради пропуснати букви и т. н. Пък и кой сега се взира толкова в правописа, коректори отдавна няма и в по-представителни издания, а във Фейс-буки-веди всеки глаголи както „сам си преценя”. Така го формулира един многознайник.
Факултетът по журналистика в Софийския университет
Тогава силно ме беше впечатлила книжката на Иван Богданов, „И те са хора”. На изпита по графично оформяване посочих описан там случай - Стоян Михайловски собственоръчно къса тиража на вестник, позволил си да промени правописа в негова статия. Проф. Боршуков попита откъде знам факта – занесох книжката, той още не я беше видял... И запомних: в нашия занаят човек неуморно трябва да търси информация, да разширява кръга на известното.
Другият урок на професора дойде, уви, след като той почина. В университета имахме кръжок по история на българската журналистика и бяхме поканени от съпругата му в дома им. Между почерпката с чай и спомените тя ни показа
подвързано течение на прочутия вестник „Дъга”,
чийто главен редактор е бил Георги Боршуков. Е, като кръжочници поназнайвахме вече нещо и за този период на българския печат, но на живо видяхме как един журналист е пазил документацията, своите книги... Работата ни хвърля от тема на тема, все гоним графици, а такава акуратност изисква време, грижа и невероятна обич. Сигурно и затова още от първи курс професорът ни възлагаше задачи за ранните години на нашата периодика. Така се отзовавахме в старопечатния отдел на Народната библиотека, разлиствайки подвързаните броеве на „Любословие” и „Български орел”. Беше повече от благословение! Тогава в тази библиотека допускаха студенти едва след трети курс, а ние ... в най-специалния отдел, сред оригинали на Фотинов и Богоров.
И понеже стана дума за грешки в пресата – професорът държеше на фототипните издания, обясняваше ни, че всяко следващо препечатване би допуснало нови или би пропуснало грешките на оригинала. Е, когато в големите библиотеки започнаха да филмират старите, опърпани и разлагащи се издания, загуби се чувството, че човек чете вестник, усещането за графика, акценти и т.н. В дигиталната епоха пък нека се попитаме и колко от теченията на старите вестници и списания, надлежно пазени в редакционни документации, са предадени за поколенията, а не за вторични суровини...
Историкът на българския печат проф. Филип Панайотов
Има много за какво да благодарим и на другия, по-младия професор по история на българската журналистика – проф. Филип Панайотов. Той водеше нашия кръжок, той беше инициаторът за незабравимите ни екскурзии – в Букурещ и Браила, в Истанбул. Ясно защо там, в люлката на предосвобожденската ни журналистика. Но накъдето и да водеше пътят - Велико Търново, Калофер, Казанлък се оказваха по маршрута ни. Пристрастието към Ботевите вестници за мен е свиден спомен от тогава, при завършването си получихме от кръжока фототипно издание с подпис на нашия Филип. Така го наричаме го помежду си и сега. До него можехме да се допитаме и за учебния материал, и за житейски грижи, да коментираме някои злободневни неща. Съветът му винаги бе обективен. А теми изобилстваха, през семестрите подготвяме куп курсови работи, после дипломна, те буквално ни хвърляха в различни периоди на буржоазния печат, на лявата журналистика, на съвременните медии. И това беше големият урок на проф. Панайотов -
Историята не започва и не свършва с нас.
Наглед е ясно, но ако човек заговори за журналистиката преди Девети и след Десети, за компютърната журналистика, току виж излезе, че събеседниците му не са и чували как словослагатели и линотипери са набирали и връзвали/!/ вестниците, какви нелегални издания е имало. Филип Панайотов с невероятно търпение ни въвеждаше и в живота на отделни личности чрез техните издания – вестниците на Йосиф Хербст, журналистиката на Екатерина Каравелова. И колко още, но трябваше да минат години, преди книгата „Вестници и вестникари” да ни върне към негови лекции, към беседи в кръжока. Лека-полека свикнахме да прелистваме и тритомника на Иванчев – впечатляващ труд за българската периодика, за журналистите и техните псевдоними. С „ровичкането” да надмогваме и предубежденията кой е бил талантлив, кой в услуга на властта. Това също беше важно, във фоайетата на Народната библиотека все още срещахме хора, писали в различни издания преди соца.
Кръжокът ни гостуваше и в СБЖ - заради ветераните. Спомням си разговора с Димо Казасов, срещата, посветена на разстреляния Антон Попов. В университетска аудитория ни беше гост завърналият се от дипломатическа работа в Париж акад. Владимир Топенчаров. И беше събитие – ние го знаехме само „задочно”, от дебелия му учебник по история на българския печат, но на живо той ни изуми с разказа си за професията журналист.
Част от преподавателите във факултета по журналистика през 70-те и 80-те години на миналия век
В нашата гилдия идват нови и нови попълнения пишещи – всеки със свои пристрастия и таланти, заслужаващи възхищението на читателя или укора му. Само че се питам и друго: в епохата на електронните версии на хартиените вестници и изобилието от сайтове как вървят нещата? Много от изданията подновяват имена на стари, познати от предишни исторически периоди – „Дума”, „Новинар”, „Земя”, „Труд”... Като спре вестникът или встъпи в някакъв свой следващ период, изчезва дългогодишен е-архив. Пък който се интересува – да върви в библиотека, да рови по хранилищата за хартиената история. Това ли е цярът? Ами не всичко в печатни и електронни версии съвпада едно към едно, а и с обновяването на сайтовете май заминават техните прощъпулни години.
Защита на дипломни работи във факултета по журналистика през миналия век
Някога в полиграфическия комбинат „Димитър Благоев” / и него го няма вече/ ни заведе проф. Боршуков. Както винаги строго официален, организиран, уважителен. Тогава в единия цех правеха най-тиражните вестници, линотиперите и метранпажите си гледаха работата. А той обясняваше за набора, за клишетата, за коректурите. И това беше най-мъдрия урок: журналистите не само трябва да пишат историята, а трябва да могат и да я правят. Във всеки един смисъл.
Антония МЕЧКОВА
-------------------
Антония Мечкова е родена през 1954 г. Завършва 130 СПУ "Ст. Караджа" в София, после журналистика в СУ "Св. Кл. Охридски". Работи във всекидневници като "Работническо дело", "Дума", "Новинар" и други издания, има няколко книги с готварски рецепти. Над 20 години пише хороскопи за различни медии.