Тежката дума
- search
- Всички
От упор: Войната на безпаметните срещу паметниците
Какво крият „свободолюбците“ зад Паметника на Съветската армия?
Оспорваният Паметник на съветската армия в София. Снимката вляво е от 1954 година - годината на неговия строеж
В настоящия текст предлагам на читателя да следваме примера на разбойниците от врачанското село Косталево. Собствениците на вили, разказва Йордан Радичков, оставяли бележка на вратите: „Не разбивайте, вътре няма нищо“. В отговор разбойниците също оставяли бележка: „Има, няма, ние сме длъжни да проверим“. Нека ние проверим какво крият евро-атлантиците зад Паметника на Съветската армия, като следваме правилото: по-малко публицистична реторика, повече документални свидетелства.
Както е известно, те твърдят, че паметникът е „комунистически“ и трябва да бъде „премахнат“. С това щели да опазят свободата ни от „чуждата империя“, която от началото на XVIII в. изтласква ислямската империя на Османците от южноруските земи, а после и от Балканите, за да създаде през 1878 г. държава за православно-славянския български народ.
За повечето българи обаче, паметникът на Съветската армия е символичен образ на паметта за Втората световна война и участието на България в нея. А не на онова, което се е случило след войната. За това има други паметници. Освен това, не е задължително паметникът да прославя - както казва и самата дума в нейния речников смисъл - той напомня. Нека видим за какво.
Министър-председателят Богдан Филов говори след подписването на присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г.
В най-общи линии, става дума за следното. На 1 март 1941 г. правителството на проф. Богдан Филов подписва Тристранния пакт. В същия ден 12-та армия на Вермахта под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Лист преминава през България и удря Гърция, а след това и Югославия. По предложение на българския Генерален щаб, отправено към министъра на войната и Двореца, е формиран Първи окупационен корпус. Окупационния корпус се разполага в „българските земи“ в границите на горните две държави. Оттук нататък те ще бъдат наричани „новоприсъединените територии“ или „новите земи“. При цялата сложност на отношенията между балканските държави през ХХ в., такава е тогавашната ситуация, описана лаконично.
На 28 срещу 29 септември 1941 г. в Драмско избухва въстание, което окупационните власти потушават с военни части и жандармерия. Извършени са масови разстрели. Броят на убитите според български източници е около 3000 души. Въстанието било провокирано от „комунисти“, казват „патриоти“ и русофоби днес. Документите показват, че в антифашистката съпротива некомунистите са много повече: в нея участват леви земеделци, безпартийни селяни и интелектуалци. Трябва непременно да добавим и това, че половината бойци на антифашистката народнофронтовска армия в Гърция /ELAS/ са македонци, в регионален смисъл на името, разбира се. Мнозинството от тях също нямат комунистически убеждения, а са привърженици на идеята за балканска федерация. Част от тях са вече и „македонисти“, защото хората изобщо нямат склонност да се идентифицират с тези, които хем се зацепват за уж по-силните, хем накрая се оказват победени.
Но в миналото гърците са извършвали репресии над българи, казват някои „патриоти“. Да, така е, за това се говори подробно в доклада на Карнегиевата комисия. Но на 16 юни 1913 г. българските войски, по устна заповед на цар Фердинанд, нападат гръцките позиции, а не обратно. Затова 16 юни е наречен от съвременниците си „денят на престъпното безумие“.
На 13 декември 1941 г. правителството на проф. Б. Филов обявява война на САЩ и Великобритания. Членовете му твърдо вярват, че Германия ще победи и се самозалъгва, че след като не напада директно САЩ и Англия, значи участва във войната само формално, символично.
Опрени на своите вярвания, административните и особено военните власти изпълняват всички нареждания от страна на Германия. Даже се престарават. С цел прочистване от „комунистическите банди“ в Източна Сърбия са извършени масови разстрели, като това в село Бойник, в района на Радан планина: тук части от 17-та пехотна дивизия убиват 476 цивилни селяни, сред които има бременни жени и деца.
Хиляди български евреи са въдворени в трудови лагери
Създават и Комисарство по еврейския въпрос, което разработва план за „вдигането“ /както гласи евфемизмът от онова време/ на 20 000 евреи, включително от „стара България“. Планът е одобрен от Министерския съвет. Но една част от депутатите в Народното събрание начело с Д. Пешев и Православната църква провалят този план. Благодарение преди всичко на това, че „обикновеният българин не може да разбере смисъла на борбата срещу еврейството, още повече, че е далеч от расовия въпрос“, както се оплаква Бекерле на шефовете си в Берлин. Въпреки това, през март 1943 г. са „вдигнати“ евреите от Вардарска и Егейска Македония. Спорът за това какво е участието на българските власти и каква е степента на виновност ще продължи и аз няма да го обсъждам в такъв кратък текст. Но има нещо безспорно - един документ, който е отдавна публикуван. Според свидетелство на Йоахим Рибентроп цар Борис III „е дал съгласие за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа“. („България – своенравният съюзник на Третия райх“, сб. документи, С. 1992, с. 128,129)
По същото време в цяла България се разгръща антифашистко партизанско движение, ръководено не само от Москва, но и от Лондон.
В началото на 1944 г. британска военна мисия с командир капитан Мостин Дейвис е включена в състава на Втора софийска народоосвободителна бригада. Тя организира спускания на английско оръжие за партизаните. Групата е разбита, загива и нейният командир Мостин Дейвис. В групата е и Франк Томпсън, който оцелява и по-късно участва в боен поход на Втора софийска народоосвободителна бригада. На 23 май 1944 г. в битка с български армейски части и жандармерия, Франк Томпсън е ранен и заловен, а през нощта на 10 юни 1944 г. е разстрелян край село Литаково.
Майор Франк Томпсън
В северозападна България действа партизанския отряд „Георги Бенковски“. През януари 1944 г. отрядът е обграден в местността „Липака“ край с. Ивановци. В боя загиват 17 партизани, един от тях е Тошо Младенов, бащата на всеизвестния български политик Петър Тошев Младенов. Казват, че той бил чичо на новия кмет на София Васил Терзиев. Той твърди, че Младенов бил „далечен братовчед“ на дядо му. Както и да е, антифашистката съпротива, която е част от семейно-фамилната история на новия софийски кмет, според него е „историческа неистина“, която трябва да се заличи от българската историческа памет.
„Евроатлантиците“, които издигнаха този безпаметен човек обаче са длъжни да помнят една друга „историческа неистина“ - за „помощта“, която ни оказват Великобритания и САЩ по време на Втората световна война. „Патриотичните“ акции в „новите земи“ силно провокират Уинстън Чърчил. Той вече познава късогледата самонадеяност на властващите български политици. И знае, че единственото, което ги впечатлява и определя тяхната позиция, е военната мощ. Поради това Чърчил настоява България да бъде бомбардирана. Негово изказване от 19 октомври 1943 г. намираме в изследване на българо-английската историчка /българка, пишеща история от английска гледна точка/ Мариета Станкова:
„През есента на 1943 г. вниманието към бомбардировките на България постепенно нараства. Една от причините за това е, че бомбардирането на германски войски на югославска или гръцка територия - което също е било обсъждано - носи опасност от причиняване на жертви сред цивилното население на съюзниците. Бомбардирането на България става легитимна, макар и второстепенна военна цел сама по себе си. Първото записано предложение е направено от британските началник-щабове в началото на октомври 1943 г. То е разгледано от комисията по отбрана, председателствана от министър-председателя на 19 октомври 1943. Съобщено е, че България има осем дивизии, които помагат на германците във военно-административно отношение и се използват срещу „партизаните, които са наши приятели /подч. от мен – А.К./ и чиято съпротива нараства ежедневно“. Чърчил използва много груби думи, настоявайки, че дейността на „българските чакали“ не може да бъде толерирана повече, „макар и те да са под ботуша на германците“. „Трябва да дадем на България твърд урок с основна цел да накара своите войски да се изтеглят от окупираните територии, така че германските сили да бъдат разтегнати още повече.“ (M.Stankova – “Bulgaria in British foreign policy” http://etheses.lse.ac.uk/1524/1/U120848.pdf)
А на 3 март 1944 г. английският вестник „Таймс“ предупреждава „…Ако тя /България/, и в бъдеще ще живее в мир със съседите си, онези елементи, които години наред диктуваха безразсъдната политика на сговор с германския империализъм, трябва да бъдат отстранени веднъж и завинаги. Те включват немския двор, военната клика и корумпираната шайка политикани, които оформят неговия антураж.“ („България- своенравният съюзник на Третия райх“, сб. документи, С. 1992 г.)
Това британско отношение към България има своята предистория в Първата световна война. В спомените си за мирната конференция в Париж, английският дипломат Харолд Никълсън казва недипломатично ясно какво е отношението му към българите и защо е такова:
„ По отношение на българите аз изпитвах презрение.Техните традиции, тяхната история, техните действителни задължения трябваше да ги обвържат с каузата на Русия и Антантата.Те действаха предателски през 1913 г.и коварно повториха това предателство по време на голямата война.Вдъхновени до голяма степен от материални стимули за завоевание, те се присъединиха към Германия и по този начин удължиха войната с цели две години.“ (Гарольд Николсон – „Как делался мир 1919 г.“; /на английски език/: https://books.google.bg/books? id=IZRKAQAAQBAJ&pg=PT15&hl=bg&source=gbs_toc_r&cad=2#v=onepage&q&f=false)
Британският премиер Уинстън Чърчил
Забележете - това не го казва някакъв „комунист“ или „русофил“, а потомствен британски дипломат. /Неговият баща, сър Артър Никълсън като посланик в Петербург е един от конструктурите на Антантата. / Няма да сгрешим, ако кажем, че действията на САЩ по време на ВСВ са мотивирани предимно от британците, от тяхното отношение към България. Но и оценката на американците съвпада с тяхната. На 10 август 1943 г., непосредствено преди последното си пътуване в Германия, цар Борис дава на Филов едно писмо на Алън Дълес. „То съдържа съобщението, което Dulles е получил от Америка във връзка с България – пише в дневника си Филов, - …Според него подкрепата, която България е оказала на Оста е била толкова голяма, дето България не могла да не се третира наравно с другите неприятели на англосаксонците“. (Б. Филов – „Дневник“, С. 1990 г.)
И така, американските бомбардировачи, сред които най-ефективен е В-24 „Liberator“, освобождават България от нацизма и фашизма, като изсипват над български градове огромно количество бомби. Бомбардирани са 168 населени места с над 45 268 бомби. В София са разрушени 12 657 сгради и са увредени огромен брой други. Загиналите от въздушните нападения – убити на място, безследно изчезнали и починали следствие бомбардировките са 4208 души, тежко ранените - 4744.
Още в началото на бомбардировките царското правителство е могло да търси начини за излизане от войната. Могло е да направи това – по примера на Италия - още в началото на 1944 г. Ние не можем да оставим Македония и ще се бием за нея докрай, твърдо заявява Филов на вътрешния министър Александър Станишев, който през август 1944 г. му предлага да бъде дадена независимост на Македония. Но вече е много, много късно за Македония,. Тя е загубена половин век по-рано. През лятото на 1903 г., след избухването на Илинденското въстание, започва „омиротворяването“ с кланета на беззащитни хора, с изнасилване на жени и девойки. Тогава Евтим Спространов пише писмо до проф. Иван Шишманов, който в този момент е министър на просвещението:
“Македонската революция не е македонска, а българска. Тя е продължение от почнатата през 1876 г. Тогава се подигна българският народ, да се освободи от турско иго, но не можа да постигне тоя идеал изцяло. Остана Македония да пъшка и да се готви за нова революция“. А към края на писмото си формулира заключението, което трябва да имаме наум, когато говорим за днешните отношения със Северна Македония: „Когато турците почнат – впрочем те са почнали вече – да умиротворяват страната по своя традиционен начин, длъжна е България да обнажи своята 25 години точена, недоточена сабя и да каже с гордост: „Не, няма да допусна да се опустошава повече тази страна! Ще вляза вътре не да грабя, а да спася тези хора от смърт! Защото те, преди да са българи, са още и човеци!“ Тя е длъжна да стори това и никой не ще я обвини в посегателство и само по такъв начин ще остави бляскава страница в историята на човечеството и ще бъде оправдана пред потомството. Инак – вечно ще гнети душата на българина тежко чувство за неизпълнен дълг“. (Е. Спространов – „Дневник“, С.1994 г.)
Не знаем какво е направил проф. Шишманов, но правителство на русофобите-стамболовисти знае своя „дълг“ отпреди: прави един цивилизован поклон пред австро-унгарския император и обещава, че няма да накърни неговите геополитически интереси, подкрепяйки „човеците“ в Македония; прави и едно традиционно темане пред турския султан, когото уверява, че няма да защити православното българи от репресиите на мюсюлманите. И, за разлика от обещанията, които дава пред своя народ, стамболовистите удържат на тези две обещания. Това, всъщност, е първата ни национална катастрофа – и тя е морално-политическа. Останалите, военно-политическите, са прояви на същия вид „евроатлантическо“ поведение, но вече съпроводени и с тежки материални и териториални загуби. А човешките загуби – във всички аспекти на човешкото – са неизчислими.
По време на англо-американските бомбардировки над София са разрушени стотици сгради - сред тях е и Народният театър
Ето защо русофобите така истерично настояват да бъде премахнат паметника на Съветската армия. Тях не ги е грижа за обезглавяването на партизани и за бруталното отношение на властта към техните помагачи от различен пол и възраст. Паметникът на Съветската армия е един от ярките символи на българската историческа памет за безумните, малоумни и не особено умни действия на русофобските правителства през ХХ в. Тази памет показва, че българските русофоби са въвличали българския народ в поредица от национални катастрофи с убийствени за националния дух последици. А защо са правили това? Защото русофобията е автоимунно заболяване на българската нация: русофобите са сбъркани в своята национална самоидентификация, политически хамелеони, способни да се съюзят с всеки, за когото Русия е враг - както с Австро-Унгария, Турция и нацистка Германия, така и със САЩ и Великобритания. Малко да ги подкокоросат от Запад, утре обявят война и на Китай.
Паметникът на Съветската армия провокира българите да си зададат въпроса: А не правят ли днешните русофоби същото, каквото са правили техните предшественици в миналото? Не ни ли въвличат отново в поредната – и може би последна? – национална катастрофа?
Александър КЕРТИН