nabore.bg

Архивите са живи

Да си спомним: Владо Свинтила – енциклопедистът от софийските кафенета

Писателят смайвал със знанията си, помнят го с безкрайните му интелектуални беседи, баща му лично се познавал с Ленин

 

Владимир Свинтила (1926-1998) е сред онези чешити от миналото, които остават завинаги в историята на града, в който са живели. В случая това е София.

Свинтила се увлича по творчеството на Шарл Пеги и Киргегор още през ученическите си години. Чете денонощно и се превръща в интелектуалец с енциклопедичен ум. Става писател, преводач, литературен критик, публицист. Отличава се с голяма ерудиция и нестандартен ум. Уникален е и, защото превежда стихове, проза и драми от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки и латински език. Негово дело са преводи на „Сонети“ (1956) на Уилям Шекспир, „Песни и поеми“ (1957) на Робърт Бърнс, творби на Бърнард ШоуДж. ПристлиДж. Осбърн.

Уникалният превод на сонетите на Шекспир и на Бърнс


той прави в Панчарево,


където семейството му има къща. Тогава Свинтила няма пари, гладува заедно с майка си. Живее обаче в света на Бърнс, който е в хармония с гористите хълмове край Панчарево. Там той изследва шопския бит и хумор.  

Мнозина казват, че е богатство само да си в компанията на Свинтила в някое столично кафене, и да попиваш думите му. В кафенето „Шапките” той редовно изнася своите лекции пред редовни и нередовни слушатели. Постоянен посетител е и на Бамбука – неофициалната културна институция, където се събират инакомислещите. Зет му Любомир Захариев разказва следния случай: „Седи Иван Пейчев в Бамбука и негови приятели, за да го ядосат, му пращат някакъв непоправим бездарник. Чете поетът блудкавите му стихчета


и казва на въпросното бездарие:


- Ти не си за мен. Иди отсреща в писателския съюз при Георги Джагаров. На него по ще му харесаш”. Но види ли таланта, веднага му помага да намери реализация.

Умее да забелязва в хората най-ценните качества и да им дава правилната посока на развитие. „Книги и дисертации бяха написани от най-различни личности благодарение на неговите съвети. Вижда напред в бъдещето и знае с кого какво ще се случи.

Той е учител в най-истинския и най-висшия смисъл на тази дума”, казва за него зет му Любомир Захариев.

А “Свинтила” от санскрит означава светлина. Това е псевдоним, който е унаследил от баща си – публициста Георги Николов Свинтила, който се е познавал с Ленин. Били са съквартиранти в Женева. Даже Ленин и Крупская си купили велосипеди заради Георги Николов Свинтила, който бил запален велосипедист, за да ходят заедно на екскурзии.

С помощта на любимия за него санскрит Владо обяснява доста неща от топонимията. Според него например името Панчарево означава “пет реки” / сравнете “рево” и “ривър” – и двете са от един индоарийски корен/,  а “панча” наистина значи “пет” / “Панчатантра” – петокнижие/.

Свинтила обича да реди мисли, да разказва истории, да говори за манталитетите, които среща. За тях пише в книгата си „Многоликият столичанин”. Там разглежда различни социопсихологически типове като аспириращият буржоа, галфонът, търчи-лъжи, фогата. 


Представени са колоритно, забавно, но и саркастично.


А някои от думите му са актуални и за днешната действителност. Това се случва и с чистотата.

„София бе мръсен град и улиците бяха мръсни. Всеки дом имаше „сандък за смет“ от дърво или от железобетон, където се изсипваше боклука. Боклукчиите идваха един път месечно да го приберат. Те го товареха с лопати на боклуджийската кола и никога не го прибираха напълно. Оставяха боклук „за късмет“. И боклук­чийските сандъци „миришеха на мъртвец“, реди мисли Свинтила.

Силният по дух интелектуалец обаче е с лошо здраве. Причината е, че през 1949 г. е въдворен в концлагера Богданов дол, а след това в „Куциян“, където излиза с повредено здраве. Там е заради фалшиво обвинение в шпионаж. След като излиза намира любовта. През юли 1950 г. се жени за Надежда Константинова,


негова съученичка от италианската гимназия,


и през 1959 г. им се ражда дъщеря Райка. През 1952 г. завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“.

„Цял живот ще му бъда благодарен за начина на мислене, който унаследих от него. Предупреждавал ме е често за някои грешки. Когато ги извършвах, въздъхваше: “Какво да се прави, всеки човешки опит е личен”. Веднъж се срещнахме пред вратата на асансьора в нашия блок. Чувствах се като разбит кораб, изхвърлен на брега. Бях преживял душевно крушение. Казах му: ”Завиждам ти за годините, за душевното равновесие и мъдростта.” А той отговори: “Всичко е въпрос на отношение”, разказва за тъста си Любомир Захариев.

Свинтила си отива един януарски ден 1998 г. Георги Тахов – една също забележителна личност, която вече не е между живите, изрече искрено и силно надгробно слово. „Аз знам, че някой ден ние с бате Владо пак ще се срещнем – горе, където животът навярно е по-хубав.  И ще продължим нашите разговори за Киркегор, Ницше и ... за Захари Стоянов”, казва той на прощаване.

 

От вестник „Златна възраст”

 


Владимир Свинтила - незабравим образ от софийската бохема

Владимир Свинтила - незабравим образ от софийската бохема