nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Великият актьор Стефан Гецов (втора част)

(Продължение)

 

Затова искам още веднъж да се чуе най-високо, че през целия ми съзнателен живот до днес, Стефан Гецов за мен бе истинско вдъхновение за духовното ми и творческо изграждане като журналист, писател, кинорежисьор и човек, а защо не и артист (участвал съм в дузина игрални филми в характерни и главни епизодични роли, а една дори и централна в партньорство със Стефан Данаилов и Ицках Финци в спрения още през 1967 година филм “Морето” на режисьора Петър Донев). А какви други подтици от упорство и самоизява ме тласкаха към мечтите?

В един летен предиобед през 1950 година се запътих от Бургас за Казанлък да видя близките си. По пътя за едно от съседните села след гара Тулово случайно срещнах в огнената жега майката на Стефан, леля Стефанка. Тя нескрито се зарадва, че ме вижда за пръв път след напущането ми на Казанлък предните години и ме заговори. Започна да ме разпитва къде съм изчезнал, учил ли съм, работил ли съм и пр. Отговарях й кратко на въпросите, а отвътре ме напираше и аз да попитам къде е Стефан, какво прави и пр.

– А! – провлачи леля Стефанка радостен звук в отговор на първия ми въпрос. – Че не знаеш ли? Стефан е в София. Артист ще става…

Пътят беше равен, чист, чакълест и гладко валиран. Нямаше дупки по него, че да хлътна някъде, нито камъни да се спъна. А стана точно това. Като че някой ме препъна и аз се прекатурих. Не в краката, а в душата си. Че как не? Стефан и артист! И откъде е поникнал и у него такъв мерак като моя? И какъв артист ще става с неговия тънък, писклив гласец като свирката на казанлъшката маслодайна фабрика? Щом аз не станах артист, защото съм нямал глас, както ми каза веднъж Апостол Карамитев, а мяуках като коте в млекарски гюм, как тогава Стефан с неговия пискюн ще става? Че още през отделенията в края на всяка учебна година аз изпълнявах разни сценки. Щурецът от прочутата басня “Щурец и мравка” беше моя патентована “роля”, защото свирех на устна хармоника. А в прогимназията, когато дойде Червената армия, класната ни г-жа Терзиева мен изтипосваше пред микрофона на училищната радиоуредба да пея популярната по него време песен от японско-руската война “Три танкиста”, а не Стефан. Него го нямаше ни в училищните сценки, ни по радиоуредбата, ни никъде. А сега хоп – артист ще става! Хем си блъскам главата с въпроси, хем изпитвам хвърковата радост, че един от съучениците и съмахленците ми, а и приятел отгоре на всичко, ще става артист. Бях вече амен-амен на 18 и кусур години, а още не можех да проумея какви сили определят пътищата на човешкия живот и с какви превратности го сблъскват. Люшкан между добродетелната радост от недопущаната вест, а и от несекващите въпроси, които не спирах да задавам, леля Стефанка продължаваше да ме обстрелва с още подробности:

- Професорите отсега разправят за моя Стефан, че бил от най-способните от всички там, дето учи. Е, ще видим накрая какво ще излезе от таз прехвала. Но засега на добре върви. Дано има само късмет да изкара всичко на хубаво, че и неговият хал без баща, като и твоят на сираче, не е лек…

По средата на пътя до селото се простираше гъста, равна и зашумена гора от вековни дебели дъбове и бряст, каквито едва ли другаде растат в цялата страна. Такова дивно излъчване имаше тогава за мен тази гора, когато в късна есен ходехме с моя братовчед да берем в нея дренки, диви круши и лешници, че когато слушах или четях приказки за дяволски сборища, винаги си представях, че те тъкмо тук се събират за своите тайни кроежи. А сега гората сякаш светна от приказките на леля Стефанка за нейния син, а мистичната й тъмнина просия в душата ми.

Минаха още няколко години (може би някъде към 1957-та год.), когато дни преди откриването на театралния сезон в Бургас целият град се заля с грамадни, кафявочервени афиши, изписан с много едри букви:

“Премиера на драмата “Иван Шишман” от Камен Зидаров. В главната роля – абсолвентът от ВИТИЗ Стефан Гецов…”

Името на артиста беше изписано с грамадни букви и обхващаше цялото афишно поле. Струва ми се дори, че имаше и снимката на Стефан в царски одежди и с корона. Прочетох афиша и усетих как за секунда се стопиха всичките лукавства, които витаят в непроницаемите селения на човешката същност. Вместо тях заискряха благородство, святост, красота, обич. Сякаш икона възкръсна в този афиш за очите ми, за да ме благослови и облагороди – толкова светла радост се разля в душата ми, повярвал като че ли изведнъж, че съм роден само за да гледам и слушам до безпаметство артистичните гласове от театралната сцена. Вече нямаше никакво разпътство от съмнение, че Стефан ще бъде най-талантливият, най-пленителният и най-красивият артист от всички други, съзидал сред тях своята сценична яркост, артистично обаяние и изпълнителска неповторимост. И това усещане заживя у мен толкова спонтанно и с най-чиста помисъл, че още в мига започнах да отброявам като на мънистена броеница колко дни остават до премиерата, за да видя приятеля си. И то не в коя да е роля, ами в царска, побрала трагичната историческа съдбовност на България от 14-ти век. Сякаш някакъв шемет превърна някогашните черничеви дървета, по които двамата се катерехме като деца, в антични мраморни колонади, за да изпълнят с блясък, величие и прослава театралния ни небосвод.

Още неосвободен от този неочакван емоционален плен, и едва изминал десетина крачки по ул. “Богороди” с прочутия часовник, на следващия ъгъл изведнъж пред мен изскочи самият Стефан. Не бях го виждал повече от десетина години, откакто през 1947 година  напуснах Казанлък. Източен, тънък, с красив вървеж и с черна гъста коса, вчесана високо нагоре над изпъкналото ботевско чело, можеше да се допусне, че трудно бих го познал след раздялата от юношеските ни години. Но аз моментално го разпознах и щом прекоси в диагонал улицата, извиках:

– Стефане! – и се устремих към него с протегната ръка за поздрав.

Той се закова на място, поддържан от внушителната си стойка на млад, силен и елегантен мъж и също ме позна.

– Ха, Станко, колаге ле! – отвърна той и също протегна ръка за поздрав.

– Откога си тук? В нашия театър ли оставаш? Току-що прочетох афиша с името ти и си рекох, че това си ти – друг не може да бъде! Пък и от майка ти знаех, че си учил във ВИТИЗ.

– Аз съм, аз съм – потвърди Стефан и продължи. – Ела да ме гледаш в други ден на премиерата!

– Непременно! – обещах, но премълчах какво огромно значение имаше за мен театърът, без да говоря за отделни артисти, пиеси, драматурзи. Но както за театъра, така и за другата си любов – литературата, аз винаги мълчах с някакво потискащо стеснение. Всъщност за тези неща говорех до припадане, но само пред непознати. Пред близките и приятелите си пазех гробно мълчание по тези мои увлечения.

С оживено лице Стефан също започна да ме разпитва: къде съм, що съм, какво съм учил, какво работя. Тогава вметна за себе си, че тази година завършил актьорския клас на големия режисьор и педагог Масалитинов, който нескрито разправял за него, че бил не само най-яркият от всички завършили ВИТИЗ, но и му вещаел място от първа величина в българския театър. Това, разбира се, можех да приема за естествена радост след завършването на такава престижна академия, без да окачествявам думите му за самохвални. Но в мен започнаха да трептят пулсове на объркваща почуда от гласа на Стефан. Защото онова, което бе тлеело у мен като убедена оценка още от детството, че има тънък, писклив глас, сега трябваше да ме покори с друго неочаквано възприятие, което не можех да съвместя с предишната си представа за него. Защото говореше с толкова тежък, дълбок, красив, звучен и плътен глас, че не можех да си обясня какъв беше този магически биологичен прелом в човешкото развитие, та от детски гласец да го превърне в могъщ тръбен грохот.

Премиерата премина не брилянтно, както би се изразил някой за подобно събитие в рамките на очакваното, а въздействаше като тътен от срутен върху земята метеор. Защото той изведнъж разруши представите на бургаската публика за високо артистично изпълнение. Всеки обичащ театъра зрител видя в появата на младия артист едно вдъхновено могъщество от свръх сценично дарование. Възприе се като разбиване на скала о скала, познато дотогава като подхвърлени камъчета върху купчина от разломен брилянт. Сякаш буреносни стихии завилняха от всички посоки на земната равност и отвред потекоха поройни реки, сривайки и завличайки всичко пред себе си в познатото корито на българския театър. Достолепен и красив в царските одежди на Иван Шишман, рухнал от трагичната си участ на последен владетел на България преди отоманското робство, разтърсван като посечен дъб от безсилието да възпре своя и на страната си разлом, с пленителната си осанка на владетел и могъществото на своя буреносен глас, сякаш идващ от недрата на земята още от нейното самозараждане, Стефан моментално се превърна в истински кумир, какъвто дотогава никой не беше виждал в нашия град. Години по-късно гледах в същата роля обаятелния и талантлив актьор Иван Тонев, после Виктор Данченко, но нито един от тях не достигна онзи сътрисающ предел на актьорска изява, както я завоюва Стефан. Особено, когато коленичи с широко разперени ръце към небето и запроизнася с яростна безутешност:

– Кажи ми, Боже, как да възпра вражда между небето и земята?..

 

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

(Следва продължение)


Актьорът сред свои почитатели

Актьорът сред свои почитатели

В кадър от сериала

В кадър от сериала "На всеки километър" със адаша си Стефан Данаилов

Гецов като Георги Димитров във филма

Гецов като Георги Димитров във филма "Наковалня или чук" на режисьора Христо Христов

Стефан Гецов в разцвета на силите си - снимката е в началото на 80-те години на миналия век.

Стефан Гецов в разцвета на силите си - снимката е в началото на 80-те години на миналия век.

В пиесата

В пиесата "Пред залез слънце" от Хауптман на сцената на Народния театър

В ролята на

В ролята на "Отело" в едноимената трагедия на Уйлям Шекспир.