nabore.bg

Законите на живота имат определени правила на обществено поведение, които човек трудно пренебрегва. Докато в изкуството е обратното. Художественото претворяване не всякога прави твореца подвластен на нравствените завети и духовни идеали. Разкрепостен веднъж от повелите на обществените норми, той изпълва съзнанието на своите почитатели с духовна сила, радост и възторг, като в същото време е в състояние и да произнася присъди над носителите на злините чрез порицание, присмех, изобличение.

Този дух на освободеност и решимост, а понякога и на бурно размирство, осъвместяваше и един от най-големите драматични артисти на съвременния български театър Стефан Гецов. От безспорен владетел на сценичното внушение, преждевременно детрониран от своя пиедестал, днес той е почти непознат за част от младото поколение. При все това пред могъщия му талант ще продължават да коленичат всякога дори и тия, които изпитват към него оскърбителна резервираност. В случая аз няма да се превръщам в закъснял рупор на актьорското му величие, а само ще кажа каква огромна емоционална и мисловна сила той вливаше в зрителите още от първото му появяване на сцената на бургаския театър “Адриана Будевска”. И колко мигове на истинско духовно щастие изживявах лично от неговото актьорско въздействие, както и какъв неудържим стимул в собственото ми развитие бе животворното сияние на неговото изкуство.

Тъй се преплете житейската ми орис с тази на Стефан, че още от детските години в Казанлък волността ни свърза да бъдем в един прогимназиален клас. Освен съученици, бяхме и съмахленци. А още по-властно орисията бе сложила своя отпечатък върху нас с печалния факт, че на десет години аз останах без майка, а той – без баща. Бедното ни детство през военните 1941-1944 години, както и крехката възраст, нерядко хвърляха детските ни пориви в какви ли не общи махленски залисии.

Зимно време например се пързаляхме с вихрена скорост по стръмната и заледена пързалка пред прочутата тогавашна фабрика за вълнени платове “Братя Стайнови”, недалеч от домовете и на двама ни. Стефан се спускаше със своята дървена шейна, закачулил главата си с черна вълнена шапка с ушанка против режещия мраз, а аз (едва ли е забелязвал това) нямах дори и шейна, а най-често се пързалях с дървени обуща, на които им викахме “танкове”. Ходех винаги без шапка, без шал и ръкавици. Който имаше майка, все нещо топличко щеше да облече, дори и изплетени от стари прежди. Но кой щеше да стори това за мен, ако не самият аз, както по-късно правех, научен от квартирантките ни? Уловил петте куки с тънките си пръсти, преметнал през врат кълбо с прежда, аз плетях или надплитах чорапите или терлиците си, или пришивах разпорените си дрешки с шевната машина на мама “Сингер”. Не беше рядко да замесвам и да пържа тестени питки, полети с горещ петмезен сироп, или пък да правя ланги, катми, домашна макарина. Вечер не пропусках да не прескоча до казармата на Арсенала с бакърче за войнишка чорба, а в други дни пък да бера коприва, лапад или гъби из поляните и да готвя от тях чорби и каши, докато тате се върне от работа. Не се отказвах също да ходя в ранните следобеди до мандрата да взимам безплатно по един калайдисан бакър бито прясно мляко, която пиехме до насита с тате, а останалото изливахме в коритото на прасето.

Не отказвах поканата и на майката на Стефан – леля Стефанка, която като готвачка на старческия приют понякога канеше и мен да обядваме двамата с него от вкусните й гозби, димящи над боядисаните в зелено квадратни дървени маси, разположени досами кухнята. Като сърбахме и дъвчехме с наслада, прихващаше ни необясним смях от какво ли не, докато накрая леля Стефанка строго изшъткваше да мълчим и ние послушно навеждахме издутите си бузи с несдъвкана храна над чиниите, за да се разкикотим след малко наново. В другите общи игри Стефан не разточителстваше с приятелско топлосърдечие към мен. Но когато се хранехме заедно ставаше съвсем друг. Незабележимо и по детски чисто превръщаше обяда в малък празник, който ми връщаше забравения семеен уют и с това засилваше обичта ми към него.

Но много скоро неукрепналите страни от характерите ни започнаха някак неусетно да добиват нови черти на затвореност и печал, а игрите ни – в спотаен израз на желание за превъзходство над другия. Уж още не познавахме цената на съзиданието и усърдието, на волята и амбицията, на упорството и твърдостта, а те незабележимо започнаха да оживяват у нас. Така например, докато считах Стефан за крехък и сдържан за по-бурни жизнени изблици, започнах да забелязвам, че в някои от игрите ни той опитва да наложи освен упорство и умение, но и подчертан стремеж за физическа надмога над мен. По-силно изразяваше това с отличните си бележки по редица предмети, докато аз не виждах повече от 3 и 4 (само по история, български и география получавах високи оценки). Заедно с това започна да проявява и една видима властност в поведението си – и в училище, и в игрите. Щеше да остане без никаква следа това негово упорство за водителство и спечелване на определена победа в общите ни игри, ако скоро не започнах сам да ставам негова жертва. Напр. по физкултура никой от нашата прогимназия не скачаше дълъг скок в пясъчното корито повече от мен – 3,96м., както и никой не можеше да ме надскочи в американски скок на летва – 1,28 м, нито да вдигне щанга от 45 кг. По късно, през 1949 год., в Карнобат достигнах такъв неочакван резултат в спринта на 100 м. бягане, че докато националният първенец на късо бягане Ангел Колев имаше постижение 11.02 секунди, аз без никакъв опит пробягвах същото разстояние за 11.08, подготвен с амбициозна надеждност от треньора Бадалов за национален първенец на предстоящото Републиканско първенство. Много тогавашни прогнози сочеха, че шансът ще е в моя полза и щях да замина за Япония на световното първенство, ако при вдигане на един огромен камък по време на трудова бригада злощастно не получих обилен белодробен кръвоизлив, което завинаги осакати по-нататъшната ми спортна кариера. Ето защо изпаднах в яд, когато при тази моя самоувереност Стефан успяваше в детските години да ме надскочи и изпревари в някои от общите ни игри.

Например през есента на 1944 г. настанените в Казанлък съветски военни части бяха складирали в големия двор на приюта грамадни бали със слама. Бяха пирамидално наредени под няколкото големи ореха край тухлената ограда, с множество пролуки между тях, което позволяваше да се гоним по тях до пълна премала. И точно тук, където се считах за стихия в тичането, скачането, гоненето, Стефан като невестулка се втурваше по балите и щръкваше пръв горе, откъдето започваше победоносно да размахва ръце като индиански апах. Това ставаше десетки пъти, без поне един път да бях успял пръв да изкача сламените пирамиди.

Ала нищо друго не раждаше удивлението ми така силно, както катеренето по многовековните черници в двора на приюта. Те бяха много високи, силно разклонени и с дебели стволи. Едната от тях извисяваше тропическия си ръст над другата, сякаш търсеше допир с небесната необят. И през този ден тъкмо нейната исполинска височина стана примамка за нас със Стефан. Не осъзнавайки на каква уловка поддавахме нашия неудържим детски порив, ние самонадеяно скачахме и се катерехме от клон на клон към върха. Там вероятно започваше и безсмъртната битка за надмощие между двете черничеви дървета. Какви неосъзнати стихии тласкаха двамата със Стефан към този връх, та дори не изпитвахме страх от бездната под нас, не знач? Болно честолюбие ли беше, че не разбирахме какво можеше да ни коства? Защото достигнахме самия връх, разделен на два големи чатала, които към своя край се превръщаха в крехки клончета, неспособни да удържат тежестта дори и на пиленца. Когато стигнах до възможния предел, спрях предпазливо, защото нагоре следваше моментално политане към земята. Още помнех какво ми струваше падането от един орех и от шестметровата дървена люлка на минералните бани Овощник, когато си разбих носа и оттогава до днес остана гърбесто изкривен. А височината на тази черница надминаваше няколко пъти етажната жълтеникава сграда на приюта. Но може ли детето само да залости вратата на своя устрем, упорство и неотстъпчивост? Притиснах с тяло тънкия клон и останах там да изчаквам следващото действие на Стефан. А то дойде с ново предизвикателство към мен. Подканвайки ме с глас и махайки едната си ръка да го хвана на неговия клон, той не само продължаваше с учудваща упоритост да настоява, но и да ми се присмива, че не смея да го догоня. Аз също нямах въже за много свои необуздани прояви и страхът бе рядко чувство за мен. Но този път наистина се стаих плашливо, без завист и негодувание, че Стефан отново ме бе изпреварил. Накрая усетих, че моето честолюбие също не се укротява и направих решителна крачка към неговия клон, извисен над мен с една-две глави. Ала едва понечил да го сторя, когато той като ластик разпери ръце и се устреми още нагоре. А това беше вече върхът на самото безумство. Защото Стефан бе стигнал буквално до последните клонки. Ако помръднеше само листенце щеше гибелно да се сгромоляса. И тогава, видял се вече победен, вместо да кажа нещо, или да се озлобя от поражението си, започнах стремглаво да се спущам надолу. А Стефан сякаш чакаше само това, защото започна силно да се смее и победоносно да разклаща своя клон. Полезна роля ли изигра в този случай моята отстъпчивост пред неговото упорство – не знам. Но оттогава се почувствах като облян с вряло олио от неговото дръзко победителство. А за да не се оставя постоянно да бъда пърлен от безкрайните му предизвикателства, престанах да ходя повече у тях да играем на гоненица по черниците.

Иначе не бях от децата с бурен порив в игрите, нито в пакостите. Другите ми приятели от махалата можеха да нападат градини с праскови или лозя, но аз оставах винаги безучастен към подобни набези. Едни от тях можеха да замерват с прашки или ластици птици. Да убиват невинни животинчета или пък да чупят крушките по електрическите стълбове. Да прескачат дворни плетове за яйца от курниците или да подпалват стърнища и още какво ли не. Но аз и в тези случаи стоях настрана с усещането, че това е грозно, лошо, жестоко (а всъщност мисля, че това бе повече следствие на болезнената ми милозливост и жал към всяка разруха, отколкото на пробудено съзнание или възпитание. Защото такъв бях още от съвсем малък и някои факти съм описал в книгите си “Солени очи”, “Депресия”, “Мъжки грехове”, “Спасените”, “Криволици”, “Плачи, приятелю”, “Застинали сълзи”, “Под просешките дрехи”). Единствените лудории, към които се присъединявах, бяха да се къпем гратис в плажа на Арсенала, промъквайки се през бодливата ограда като невестулки, или да берем сливи и орехи от гробищата.

След като през 1947 г. умря и баща ми, а аз вече останал кръгъл сирак, отидох да живея при омъжената си сестра в Бургас Мария. И там съдбата отреди да се видим отново със Стефан при обстоятелства, които хич не съм подозирал през годините на детството ни, че ще станат наша послешна обреченост. Така, че което бях заключил в мълчание в продължение на десетилетия, исках по някакъв начин да превърна в празничен венец на признателност и обич към приятеля си. Защото и аз като него още от малък мечтаех да стана артист, пред което възвишено творчество благоговея и до днес. Но Бог реши той да стане той – моя съученик, съсед и приятел, а не аз.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

(Следва продължение)