nabore.bg

Днес кабинетни учени искат да избият социалните зъби на поезията му

Преди 74 години (на 23 юли 1942 година) българските фашисти разстреляха най-великия поет на България Никола Вапцаров. Унищожиха човека, но пък направиха поезията му безсмъртна.

Дори е леко иронично. "Какво тук значи някаква си личност", казваше самият Вапцаров и това е единственото послание от неговите стихове, което се оказа невярно.

Личността е от огромно значение. Личността на Вапцаров, например, и до до днес е трън в очите на няколко поколения литературни мижитурки и недоносчета. Кой ли не се опита да се упражни върху висотата на неговия дух в годините на прехода, започвайки от позорно забравения Марин Георгиев, въобразил си, че е извършител на третия разстрел на Вапцаров, стигайки до невзрачната кинодокументалистика, която се опита да изкара поета някакъв комплексар, намерил утеха в политиката.

Битката срещу Вапцаров тече с пълна сила. Нека да ви представя една част от нея. Отваряме, например, книга на постмодерната звезда на кабинетното литературознание Александър Кьосев и какво намираме там? Четете: "В днешно време стихотворения като "Сън" на Вапцаров, изглеждат толкова нелепи, че за тях дори е някак срамно да се говори... Тоталитарният опит или автоматизира, или превръща в абсурд стихотворения като "Сън" - и прави като че ли читателския диалог с тях нежелан и невъзможен".

Не се заблуждавайте от генерализацията.

Проблем със стихотворенията на Вапцаров нямат "читатателите", а имат читателите като самия Кьосев, откъснати от истинския свят, грантово зависими хора, чиято цел е да откъснат литературата от нейните автентични социални основи и да я превърнат в някаква пихтиеста каша, достойна единствено и само за сноби, изживяващи се като аристократи. Политическото изкуство е висша форма на изкуството, защото то настоява за промяна на света, то е бунт срещу статуквото и в този смисъл кьосевците много искат да избият социалните зъби на поезията, защото тя е заплаха срещу системата, в която те са получили своето право на хранилка.

Кой се нуждае от мечтатели в баналната епоха, в която всички искат да стават богати? В която всички повярваха на лъжите и тръгнаха да си мислят, че историята е приключила - богатите си остават богати, а бедните да тънат в "ужас свиреп".

В този смисъл Вапцаров е изключително важен като човек и поет. Но не фактите от биографията му го правят велик. Велик го прави това, в което е вярвал, това, което е написал, това, което ни остава като безкрайна вяра след себе си.

Неговите думи са жизнени и до днес. Те са хванали пулса на света, надрасват националните граници, вълнуват се с тревогите на всички угнетени и ни дават безсмъртното усещане за смисъла на живота. Заради това завършвам с любимия ми куплет от стихотворението "Антени":

Но слушай как в студеното звънтят

през тази нощ антените отчетливо.

И аз не спя, и те не ще заспят,

и ти не ще заспиш, човечество.

Александър СИМОВ