nabore.bg

Разказ

Бай Георги, овчарят, цяла нощ не можа да мигне. Голяма мъка тежеше на душата му, сърцето му болезнено се свиваше. Пъшкайки, той се въртеше в постелите и стана преди шарения петел да пропее на двора. Облече се, изми се и се измъкна навън. Преброи и издои овцете, сложи на свинята, нахрани и кокошките. Накрая хвърли на кучето и като направи една обиколка около егрека, се прибра вкъщи.

- Какво е станало бре, холан, че си се намръщил така? – попита го буля Гинка, сърбайки от попарата. – Да не са се появили пак вълците тъдява?

- Тука са, зер, и поразии са направили – троснато отвърна старецът, отпивайки от кафето си. – Онзи ден две агнета задигнаха, а подире и коча удушиха. Ама нали те нямаше, та рекох да не те тревожа. Надявах се, че повече не ще дойдат, ама на. Снощи пак са били тука, дирите им личат в снега.

- Ех, пък ти! – въздъхна тя. - Крие ли се такова нещо? Защо не извикаш някой от ловджиите на помощ? Ето, Тончо Кискина  по цял ден се чуди на коя маса да седне. Хем ще му намериш занимание, хем и пари може да изкара. Сто лева дават от горското за вълча кожа. А пък спипате ли глутницата, голям гуляй ще падне, така му кажи.

- Тази пияница, Гино, никаква няма да я свърши, ами аз мисля да ида при Митко Соколов. Голям ловец е, разбира ги нещата. Помня дядо му как биеше мечки в Балкана, а баща му двеста кила прасе беше убил. Малкият порасна, изучи от тях занаята и никой в околията не може да му се опре. Още днес отивам у тях.

- Ами добре, щом така си наумил – каза женицата и ставайки от масата, добави: - Пък дано ни отърве от тази напаст.

Съмваше се, когато овчарят се запъти към Соколови. Завари младежа да цепи дърва на дръвника. Той беше висок и як мъж. Силните му  ръце въртяха брадвата като детска играчка, а широкият му гръб ритмично се извиваше. Те се поздравиха, влязоха вътре и като поседнаха край запаленото кюмбе, възрастният човек изказа болката си. Ловецът се замисли, присви вежди и след кратко мълчание, рече:

- Не се кахъри, бай Георги! Няма нещо, което да не може да се надхитри. Ти си гледай работата, а пък аз сетне ще проверя какво е положението. Ще огледам покрай къщата и обора и ще видя какво може да се направи. Надвечер пак намини. Хем ще пийнем, хем ще видим каква ще я мъдрим.

Овчарят кимна, благодари и си отиде. На обед изкара стадото на “Казлъшка поляна“. Времето беше приятно и слънцето весело се усмихваше. Тънкият снежец блестеше, а изгладнелият добитък настървено пощипваше подаващата се тук – там трева. Отнейде грачеше гарван, орел дебнеше плячка от висините. Гората насреща тъмнееше, грижливо пазейки чедата си. Старецът бавно пристъпваше, а сбръчканото му лице беше угрижено.

- “Дали този младеж щеше да излови хищниците“ – чудеше си той, свивайки устни.

Вечерта бай Георги прибра овцете и веднага се озова пред ловджийския дом. Младият Соколов го посрещна, поседнаха в гостната на по ракия и веднага заговориха за големия проблем. Митко почеса брадата си и авторитетно рече:

- Вълците са пет, бай Георги. Едър мъжкар, вълчица, два по – млади и едно тазгодишно вълче. Нападат те, защото си накрая на селото и си им на сгода. Проследих дирите им - в дъбовата кория са, оттатък дола. Минават по рошавото дере, понеже пътят оттам е по - кратък. Утре заран ще изведеш животните на „Герентарла“, ще ги пуснеш до гъсталака и ще се дръпнеш настрани. Ще се опитаме да ги примамим, надявайки се на слука.

Ловецът не можеше да е сигурен, че тактиката ще сработи, но имаше и други варианти. Беше си наумил, че ако не случат сега на зверовете, щеше да ги причаква през нощите край кошарата. Бе наясно, че има работа с едни от най – умните хищници и трябваше да е много предпазлив, за да се поздрави с успех. Природата ги бе дарила с уникално обоняние и слух, превръщайки ги в машини за убиване.

На сутринта Митко стана по тъмно, навлече си белия костюм, за да се слива със снега и тихо влезе в хола. Измъкна карабината от касата, препаса патрондаша и не след дълго крачеше по коларския път. Когато пристигна до дъбравата, от изток небето розовееше. Той си хареса прикритието на дрянов храсталак, настани се сред клонаците му и сне пушката. Зареди пълнителя, бутна предпазителя и затаи дъх.

Не след дълго се дочу звънът на хлопатарите. Бай Георги пристигаше. Овчарят се притаи до самотен габър и притихна, а домашните гадинки се пръснаха на поляната пред ловеца. Едни от тях гризяха кората на келявите церове, а други щъкаха насам - натам, но правеше впечатление, че нито една от тях не се забъркваше да кривне в леса. Всички бяха на откритото и се занимаваха с техните си, дребни работи.

Изминаха се час, два, изтърколи се утрото. Минутите се нижеха, като зърна на броеница, но вълк така и не се появяваше. По едно време Митко имаше усещането, че някой го наблюдава, а веднъж му се стори, че съзира силует между крайните дървета. Дали беше илюзия или зверовете усещаха присъствието му и не се показваха, един Бог знаеше. Но имаше защо хайванчетата да не навлизат в честака и дори сегиз – тогиз да се скупчват, опирайки тела.

На свечеряване Соколов полека се приближи до шубрака. С пръст на спусъка, той се запровира навътре, като внимателно се оглеждаше на всички страни. Почти веднага съзря правата верижка на вълчите дири. Хищниците през цялото време са били тук и са ги наблюдавали. Предчувствайки опасността, те не се бяха решили да нападнат. Разумът им, по – силен от глада, не им бе позволил да се изложат на куршумите.

От този ден нататък ловците от околните дружини се вдигнаха на крак. Започнаха хайки, правеха се стървилища, дебнеха на възловите места. Разтърчаха се и горските, а кметовете обещаваха допълнителна плата за вълчите трофеи. През ден, през два ехтеше кучешки лай из планината и се разнасяше екотът на пушечните гърмежи. Вечер авджиите обсъждаха в кръчмата резултатите от лова, а на другия ден отново нарамваха пушките.

Въпреки усилията им обаче глутницата все се измъкваше от засадите и пусиите. Не стига това, ами зверовете още повече се озлобиха. Започнаха да нахълтват в махалите и малките дворчета, унищожавайки всичко, което се изпречи на пътя им. С хитрост и ловкост отмъкваха кучета и говеда. Селяните не смееха да замръкнат по вън, а пастирите гледаха да не излизат на паша. Никой нямаше представа що да стори.

- Божие наказание! – казваха смирено людете и се прибираха по къщите си, а някои страхливо палеха свещи в църквата.

- Лозето не ще молитва, а мотика! – ядосваше се Соколов, не спирайки да си блъска главата как да се отърват от вълчата напаст.

Той приемаше всичко това лично. Бай Георги имаше внучка на име Валя. Тя беше хубава и работна мома. Девойката живееше в града и скоро щеше да си дойде за празниците. Какво по - хубаво от това ловецът да я посрещне като герой, отървавайки всички от бедствието. Още повече, че дядо й загуби нови пет шилета, разкъсани от кръвожадните твари.

Наближаваше Коледа. Цял ден Митко скиташе с верния си гонач, но така и не се натъкваше на вълците. Провери и капаните, които бе заложил, но без резултат. Нямаше сполука и туйто. В късния следобед те поеха по пътя към село. Слънчевият диск се скриваше зад нащърбените планински ридове, задуха мразовит вятър. Ставаше все по - студено и Соколов неусетно ускори ход.

Изведнъж гончето се спря и замръзна на място, вперило поглед встрани. То се напрегна, козината на гърба му щръкна, но остана безмълвно. Сякаш инстинктивно усещаше, че не трябваше да издава присъствието им. Ловецът бавно се извърна нататък и се опули от изненада. По гребена на дола се изнизваха пет сенки. Те се приплъзваха като призраци и приличаха на видения в здрача.

Разстоянието не беше голямо и Митко не се поколеба повече. Той вдигна карабината, прицели се и натисна спусъка. Проехтя остър гърмеж. Водачът се преметна и падна на земята. Вторият изстрел почти се сля с първия и вълчицата тупна наблизо. Третият вълк не довърши следващата си крачка, а единият младок закуцука със счупен крак. Последният куршум настигна петото вълче миг преди да се скрие в китка акации.

Соколов извика от радост, презареди пушката и хукна нататък. Четири вълка се бяха изпружили недалеч един от друг, пренесли душите си във великите ловни вселения. Ситни капки кръв показваха оттеглянето на последния, онзи със счупения крак. Него откри на следния ден и с точен изстрел в главата прекрати мъките му. Тази случка потвърди думите на дядо му и баща му за издръжливостта на вълците. Дори и тежко ранен хищникът не се бе предал и лице в лице бе дочакал смъртта си.

Ловецът отряза ушите на убитите вълци, одра кожата на големия мъжкар и я мушна в чувала, който бе закачил на пояса си. От вълнение се задъхваше, въздухът хриптеше в гърдите му. Искаше му се час по – скоро да се върне в село и да види радостта в очите на хората.

Малко по - късно стояха с овчаря край масата и сладко отпиваха от гроздовицата.

- Голям късмет, бай Георги! – каза Митко, като надигна чашата си за "наздраве". - Толкова скитане, а накрая сами да ми налетят. Кой да предположи, че тъй ще стане.

- Съдбата обича смелите, моето момче! - весело му рече старецът. - Тъкмо такъв мъж търсим и на нашето цвете, Валето. Утре тя си пристига и бих искал да бъдеш наш гост на коледната ни трапеза.

Ловецът се усмихна и срамежливо наведе глава. В този момент той беше най - щастливият човек на земята.

Първан КИРОВ

 ------------------------

ПЪРВАН КИРОВ пише в областта на ловната тема, пътеписа и селския бит и култура. Ловните му разкази често се публикуват в списанията “Български ловецъ”, Лов и риболов, „Лов и куче“. Две от творбите му – “Бракониерът” и “Заврян зет” бяха публикувани в списание “Пламък”; издание на Съюза на българските писатели. Негови творби попаднаха в Антологията на вестник “Отвъд кориците“. Киров публикува в сборника “Първият контакт, издателство “Младежки дом – Пазарджик“ 2018г. и в списание “Дракус“. Носител е на грамота от Националната женска организация на ВМРО за спечелено второ място на конкурса “Как виждам доброто”, категория есе, отличие за участие в Първия национален литературен конкурс “Децата на Паисий”, на тема “Пирин е съдба”, както и грамота за участие и достойно представяне в литературния конкурс на тема “Домът на културата “Искър“ в моите спомени". Участвал е в литературни четения на различни тематики в жанровете фентъзи и фантастика. Член е на Конфедерацията на българските писатели. През 2018 г. излязоха от печат книгите му – „Ловни пътеки“ и “Главната улица“, а през 2019 г. – „Сивия кардинал“.