nabore.bg

С всичко, което ни остави Ваклуш Толев, с безценните си книги и послания той ни водеше в кръговрата на светостта. Но най-вече ни остави Път за Бъднина. Той, който бе събрал толкова много, знаеше, че сега е време да се разпилява, за да може това после да премине в своя обратен знак. В събиране.

Затова, може би, въпреки усета за стореното, което трябваше да възпроизведе повече радост, в книгата му „Разпилени бисери” се долавяше повече скръб. И най-вече една безпределна жад, безстидна почти. А как може тя да не навява твърде много печал. Твърде много скръб и отричане. Дотолкова, че да се превърне в твой личен знак. А който на любов и кръст е орисан, е един вечен Ахасфер, вечен друмник, вечен странник. Дотолкова, че и с дом, бездомен си остава. И колкото повече и по-високо свети сърцето-жарава, толкова самостта на високия ти плод е по-голяма. Тя идва и от това, че душата-бродница и скитница съзнава ясно, че не тук е мястото за дом, за подслон. Та нали зов на жертви и пожари изпълва светилището на Духа. Та нали в пламенната ти душа все остава нещо неизречено, неизбродено, за да идва пак и пак, докато един ден стане част от Вечния Извор. Но до тогава силата ни от сълзи ще извира и мъката ни с горест ще се руши. За да можем без жал да се отправим към сините простори. Но не и преди да сме изпълнили своята обреченост - да изградим живия олтар на съпричастие между Божието и Човешкото. И тогава да отлетим. Но не с пришити, а със самоизрасли от приетата благодат криле. Така както направи Ваклуш. И както ни завеща да сторим и ние.

Лияна ФЕРОЛИ, http://kulturni-novini.info