nabore.bg

Как разкопките раждат идеи за романи, а зачитането на миналото е себеуважение

Ирина и Людмил - писателката и археологът на път във Венеция

Семейство Ирина и Людмил Вагалински са възпитаници на СУ”Свети Климент Охридски”. Ирина е позната на читателите от вестниците „Демокрация” и „Новинар”, от списание „Тема”, сега – и от медийната платформа „Археология булгарика”. Авторка е на есета, криминални разкази и два романа – „Мистерии в Хераклея Синтика“ и „Деултум посреща Свирепия“.

Проф. д-р Людмил Вагалински е археолог, бивш директор на Националния археологически институт с музей при БАН, известен в международните научни среди. У нас го свързват с разкопките на Хераклея Синтика /Петричко/, Деултум /Бургаско/, Ятрус /Русенско/, Трансмариска /Силистренско/. Работи със студенти и докторанти в най-големите наши университети. Начинът, по който се допълват и в работата, ме накара да ги потърся за „огледално” интервю, а отговорите са означени с техните инициали.

- Какъв е следващият маршрут след Хераклея Синтика и Деултум, по който археологът ще отведе писателката?

И.В. Още е рано за конкретен отговор, тази година смятам да си почина от историята и да се разнообразя със сборник съвременни разкази. Но в отговор на въпроса ми се ще да разсея една /май/ всеобща заблуда – че пиша и ще пиша романи само за градове, проучвани от проф. Людмил Вагалински. Не, ще търся интересни места и сюжети и сред обектите на други български археолози, оставайки в Античността. Там е едновременно и трудно, и интересно.

- Професорът не ревнува ли разказвачката – неговите истории са строго научно аргументирани, а романът предлага логична, но художествено измислена версия? Случвало ли се е писателката да подсказва нещичко на учения?

И.В. Да ревнува? Нищо подобно, то и идеята да напиша „Мистерии в Хераклея Синтика“ като роман въз основа на археологическо проучване беше негова. Винаги ме е подкрепял, винаги се радва заедно с мен.

Л.В. След като прочетох първия исторически трилър на Ирина, базиран върху резултатите от разкопките в Хераклея Синтика, започнах да разбирам по-добре какво се е случвало там, какви хора са населявали града. Вече си представям хераклейците като хора от плът и кръв, мястото оживя. По същия начин усетих промяна и след публикуването на „Деултум посреща Свирепия“.

Неочакван крилат помощник на разкопките.

 - Деултум е отдавна отминала епоха – с какво познанието за нея е полезно на съвременника?

Л.В. През своята история римската колония Деултум е преминала през много катаклизми, вражески нападения и размирици. Жителите на града обаче са устоявали векове наред. Помислете си само – историята на Деултум започва в края на I век сл. Хр. и приключва чак през XIII – XIV век, в Средновековието. Това е много голям период, с продължителност почти колкото цялата история на българската държава. За мен изводът е: имаш ли кураж и кауза, умееш ли да се адаптираш, можеш да продължиш. Нещо, валидно и днес. Живеем в пореден глобален преходен период, няма нищо сигурно, така че примерът на деултумци може само да ни е от помощ.

 - Защо трябва толкова да ни интересува ранното християнство, ние живеем в други светове?!

Л.В. Периодът на ранното християнство представлява смяна на системата, както бихме го нарекли днес. Преобръщат се дълбоко вкоренени нагласи, променя се държавната идеология. Хората са изправени пред ново обяснение за света, това се случва периодично в човешката история. И сега живеем в такава епоха. За време колкото един човешки живот християнските ценности бяха заменени с атеизъм, а после отново възвърнати. Това са сътресения, които оставят следи върху индивидуалното и колективното ни съзнание. Научавайки какво се случва при смяната на системата в по-стари времена, ние си правим изводи как да го понесем. Разбира се, това е въпрос на личен избор и позиция. Винаги е било така! Какъвто и да е натискът отвън, ти решаваш дали да станеш от езичник - християнин или от християнин – атеист, да не изброявам повече…

Плакатът от представянето на „Деултум посреща Свирепия” е мил спомен, а все повече топли интересът на читателите към книгата

И.В. Ранното християнство е изключително интересно по няколко причини. За сравнително кратък период от историята на Римската империя най-преследваните стават преследвачи – защото религията на тези, които са били хвърляни на хищниците по арените на амфитеатрите е утвърдена като държавна. И много скоро тя става единствената разрешена, под страх от всякакви наказания. За пръв път и роби, и господари са еднакво несвободни в избора си в кой храм да се молят. Както отбелязва един жрец, поклонник на Митра от романа ми „Мистерии в Хераклея Синтика”, „…християнският бог е ревнив, не допуска хората да се кланят другиму“. В края на IV век се случва и първият мащабен сблъсък между догматици и инакомислещи, доколкото вътре в самото християнство еретиците са още по-яростно преследвани и от езичниците.

 - Не си спомням за подобен прецедент в нашата литература - роман, роден в семейно сътрудничество. Може би не знам или не се сещам? Кое ви вдъхнови да работите толкова близо заедно, не си ли омръзвате след дългите години от студентската скамейка до днес, все пак знаете много един за друг.

Л.В. Ние винаги сме се допълвали, откакто се познаваме. Често пъти спорим, но гледаме в една посока. Любопитни сме към новото, макар и обърнати към миналото. Романът на Ирина е пример за такова допълване.

И.В. Познавам и други семейства, в които разбирателството не си е отишло с годините. Но и аз не се сещам да се е родил роман от това.

Огледало ли е историята? Снимки - личен архив

- И ученият, и писателката са историци по образование, но синът им пое в друга посока. Е, интересуват ли се младите хора от археология, май повече ги влече Космосът, изкуственият интелект?...

И.В. Нашият син Боян следва своите интереси, никога не сме се месили в избора му. Аз дори се радвам, че поиска да стане зоолог  - така никога няма да се усети  „в сянката“ на баща си.

Л.В. Не виждам достатъчно силен интерес у младите към археологията. Съвременните технологии предлагат повече изкушения на сегашните студенти. Археологията не фокусира така въображението, както е било по наше време. Но най-важното е обществото да продължава да се отнася с респект към паметниците от миналото. Харесва ли ни или не, това минало е оставило отпечатък върху всички нас. Да го уважаваш означава да уважаваш самия себе си.

Антония МЕЧКОВА