Архивите са живи
- search
- Всички
Снегът на спомена: В империята на Робърт Максуел
В първите дни на демокрацията милиардерът подари вестникарска хартия за печата на СДС у нас, но поиска да си я докараме за своя сметка от Канада
С Робърт Максуел се запознах в Съветския съюз. Ежегодно през септември в Москва се провеждаше международна изложба на книгата. Не се жалеха средства, за да съперничи на световните книжни тържища във Франкфурт и Лайпциг. На 23-4 от тези изложби водех българската група. На една от тях, през 1980 год., бяхме настанени в луксозния хотел „Метропол“ на „Манежная площадь“, в който е отсядал и Рокфелер. На времето е бил общежитие на Комунистическия интернационал.
Медийните акули Робърт Максуел и Рупърт Мърдок бяха сред най-почетните гости на грандиозното събитие. На Мърдок не съм виждал очите, но за Максуел бях слушал много и знаех, че се навърта все по-често в България. Слязох на закуска. Купих си „Правда“, хвърлих поглед върху първа страница, качих се да си взема багажа преди да тръгна за панаира на книгата край Москва. Засякохме се с Максуел в асансьора. Знаех, че говори руски език, защото е роден в селцето Слатинске Доле в Чехословакия на границата със Съветския съюз и от дете знае руски език. Сега селцето му е в Украйна. И аз се оправям с руския. Макар че той от мене и хабер си нямаше, го подкачих:
– Господин Максуел, честито!
– Какво ми честитиш?
– Голямата награда…
– Каква награда?
– Орден „Ленин“. Днес в „Правда“ пише, че си награден с
орден „Ленин“.
Грабна вестника от ръцете ми, без да ми благодари.
Това беше първата ни среща. Но бяхме запомнили физиономиите си, защото през следващите разминавания из изложбата и многобройните съпътстващи мероприятия си кимахме като стари познати.
Зачести да посещава България, но в Комитета за печата не се беше отбивал, а и ние не бързахме да контактуваме с него. Нашите специалисти знаеха от колегите си защо така усилено шета из разните ведомствени печатници. Плетеше си кошницата направо в Министерския съвет и в ЦК. Пък нашата тактика беше да не се навираме в очите му, защото той струваше-правеше да бъде посредник при покупката на полиграфическа техника, а тя излизаше по-евтина при директна покупка от производителите. Разбрал беше, че голямата полиграфия е при нас и е големият келепир.
Той достави оборудването за печатницата на фондация „Людмила Живкова“, за която не се жалеха средства. Ние устояхме на внушенията да купуваме чрез Максуел. Но Максуел не се отчайваше. Яко атакуваше крепостта от горе надолу. И я превземаше печатничка по печатничка. Редица ведомства имаха такива предприятия – МВР за паспорти и други техни нужди; БЗНС за вестника си и за издателството. Научеше ли за подобни намерения, неговите емисари кацваха и започваха да дълбаят. Прозрачен негов похват беше да спечели съратници между ведомствените печатари, които естествено не влагаха собствени пари, за да ги стискат. Канеше ги в Англия за изложения на нова техника. Печелеше ентусиазирани наивници. И ние от обединение „Българска книга и печат“ откликнахме на желанието на Максуел за среща и разговори. Прие ни в лондонската си централа. Кабинетът му беше на последния, петия етаж. В сбитото си изложение ни въведе в своята бизнесфилософия без скрупули:
– Аз съм един от крупните собственици на печатници в кралството. Но не съм построил досега ново предприятие и няма да построя. Имам група експерти, повечето пенсионирани мои работници, които следят състоянието на бранша в страната. Щом открият „болна“, закъсала, или пред фалит печатница, струпат ѝ се като лекари край болен. Тяхната задача е да преценят дали е за гробищата или е за болница. Преценят ли, че е за лечение, аз я купувам на изгодна цена. И я вдигам на крака. Каква е моята първа стъпка? Да подменя стария мокет с наш фирмен, който купуваме в огромно количество. Втората е да освежим стените в коридорите, помещенията и цеховете и да окачим нашия фирмен плакат. Подарявам ви по един от тях. Този могъщ лъв, сякаш излязъл от титрите на „Метро Голдуин Майер“, е нашият клиент. Затова под него пише, че в империята на Максуел PPS – клиентът е цар – „15 хиляди души работят за вас“! Това пише, нищо друго. Щом залепим и плакатите в старата, изпаднала почти във фалит печатница, започва втората операция. Викам досегашното ѝ ръководство:
– Имам един въпрос към вас: можете ли за кратко време да вдигнете тази печатница на крака и да я направите печеливша? Ще ви давам каквито пари искате и за каквото поискате. За машини, за нова организация, имате ги. Но не успеете ли, си отивате. Ще пратя мои хора вместо вас.
– И така – продължи Максуел. – Там, където предишният ръководен екип успяваше, запазвах го, там където не успяваше, го подменях. След това се срещах с колектива и на него му задавам един единствен въпрос:
– Искате ли да имате профсъюзи, или не искате? Ако искате да имате, заплатите ще ви са по-малки. Ако не искате, веднага ще ви повиша заплатите. Аз мразя да се занимавам с профсъюзи. Задължително беше да спазват моето главно условие по отношение на клиентите: Нямате право да връщате поръчка. Още при първия сигнал, че е върнат клиент, вие сте вън. Ако не можете сами да се справите, сте длъжни да го препратите в други мои печатници, или ако трябва в чужди печатници във Франция и Италия или където намерите. Клиент не може да бъде върнат. Донесе ли моето разузнаване, че сте върнали клиент, отивате си на другия ден. Така изправям на крака печатниците.
Максуел приключи изложението и ни покани в малка заличка на обяд, в която се влизаше направо от кабинета му. На масата можеха да седнат 10 души. Така пестеше от ресторанти. Сервираха дребни малайки, най-евтината прислуга. След почерпката излязохме на откритата тераса, където срещите му приключваха с ритуална снимка. И фотографът беше негов и го следваше на всяка крачка.
– Като за начало започнете от издателството. Там няма да видите нещо особено. Ще пиете кафе и ще доуточните програмата. В момента те подготвят биографията и избраните произведения на Тодор Живков. Аз утре заминавам в чужбина. Ще се видим в София.
Втори път Максуел ни покани на полиграфическото изложение в Манчестър. Без покана не можехме да отидем, защото година преди това в Манчестър и околните градове не се намира хотел.
Заминахме с инженер Васил Василев. Германски възпитаник. Немският му беше като майчин, а английският като лелин. Не бяха ангажирали хотел в самия Манчестър, където ни поканиха. Настаниха ни в едно градче, по средата на пътя между Лондон и Манчестър. Повечето му жители бяха емигранти от азиатските страни. И този път ни съпровождаше негов служител – пенсионер. Първата вечер остана с нас до късно в ресторанта на хотела. Уточнихме програмата.
– Вечер ще ви оставям тука, а аз ще се прибирам при семейството. Не само ще се чувствате, ами ще се държите като гости на Максуел. Ще си поръчвате за ядене и пиене, каквото ви се иска. Вие трябва само да поръчвате и да подписвате сметката. За пиене – бяло вино, френско „Шабли“.
Дегустирахме. Приехме препоръката му. Не мога да опиша вкуса му, ние такова вино още нямаме. Златисто вино, леко, пивко, с невероятен аромат, отлежало няколко години в избите на малкото френско градче Шабли. Средната възраст на лозите, от които берат гроздето Chablis Grand Crusе е 50 години. Добавяли му аромати на ябълка, круша, праскова и ванилия. Бургундско вино, струваше 80 лири бутилката. Да ти стане жал да го пиеш при такава цена.
– Ако не стигне, поръчайте си втора бутилка, ако и тя не ви стигне, поръчайте си трета. Колкото ви се пие. Максуел има толкова много пари, че няма какво да го жалите – говореше с нас като английски работник, цял живот експлоатиран и сега паднало му да си върне на капиталистите.
Придружителят ни съобщи, че Максуел кани на обяд всички негови гости от България. На този обяд все пак като старши пред останалите, седнах срещу домакина. Поръча си Максуел каквото поръча, и салата от авокадо. Попита:
– Вие в България яли ли сте авокадо? Знаете ли какво е авокадо?
– Как да не знаем, господин Максуел – отвърнах. – Втръснало ни е. Няма кръстословица в България без авокадо.
Скъса да се смее Максуел. Докато бил в България, не успял да хапне авокадо, дори в най-скъпите ресторанти.
– Не сте намерили, защото не сте знаели къде да го търсите. Сега вече знаете – в кръстословиците.
Заседна му моят отговор и повече не се занимаваше с екзотиката на менюто.
Следващият път срещата ми с Максуел беше в България. Неговото издателство „Пергамон прес“ през 1981 г. издаде биография и избрани произведения на Тодор Живков в поредицата „Световни лидери“. Получих нареждане да се явя в резиденция „Бояна“, за да присъствам на вечеря на Тодор Живков с Робърт Максуел по случай издаването на еднотомника и биографията. Уж отидох навреме, но като влязох в резиденцията, видях, че под големия таван с резбованото слънце вече чакат Георги Йорданов и Нико Яхиел. Мина половин час, мина един час, а Живков и Максуел не идваха. По едно време слязоха по някакви вътрешни стълби. Говореха високо и понеже резиденцията беше празна, думите им кънтяха. Максуел го пита чрез преводача:
– Ти с кого беше по-близък? С Андропов, или с Черненко?
– Аз с всички бях близък, обаче Черненко ми беше по-удобен. Него по-лесно го кандърдисвах.
Влязохме в една малка зала. Те един до друг и преводача зад главите им, а ние на отсрещната страна на масата. Максуел разказваше:
– Знаете, че аз издавам трудовете на държавници като Тодор Живков, на генерални секретари на компартиите съм издал, но неговата е сред най-хубавите. Наскоро издадох и на японския император книга. Научих от пресата, че хобито му е някакъв рядък вид рак, обитаващ японски залив. Изучава го, снима го, радва му се. Като съобщих, че ще издам албум за тоя рак във връзка с хобито на японския император, и особено след като го направих, му доставих голямо удоволствие и така пробих и в Япония.
И този път Максуел си водеше личен преводач и фотограф. Свърши вечерята, тръгнахме си по живо по здраво. Чувал съм, че след 1989 година Максуел е предлагал да издаде на английски език и книгата „Фашизмът“ на Желю Желев. Не знам дали успя.
Повече не го видях. Но ми се наложи да се занимавам с неговото подаяние към българската демокрация. След смяната по върховете Максуел се свързал с Андрей Луканов и го уведомил, че подарява на България безвъзмездно вестникарска хартия. Луканов ми нареди да я приемем, но нейното използване да е главно за зараждащия се опозиционен печат, щяло да се извърши лично от Луканов. Аз, без да информирам началствата, каквито вече нямах, подготвях пенсионирането си.
Министър-председателят Луканов опита да ме спре. Не отстъпих. Помоли ме да остана до изборите и да се заема с хартията за опозиционния печат, а и за изборната кампания. Преди всичко, да доставим Максуеловия подарък. Съгласих се да напусна след изборите. Вестникарската хартия, която Максуел обеща на Андрей Луканов, се оказа, че е на склад в Канада и сами трябва да си я докараме с кораб. А това струваше валута. Обадих се на Луканов. „Нямаме – тросна ми се той. – Обявили сме мораториум. Оправяй се сам!“
Как да се оправяме. Да запретнем крачоли и да я пренесем през Атлантика? Ама че подарък ни натресе Максуел!
Трябваше да намерим друго решение за нашите потребности. Намерихме изход. Но се зарекохме да не го разгласяваме. Вестникарската хартия договоряхме и предплащахме година по-рано. Купувахме я главно от Съветския съюз. Още след решението на ЦК на БКП за тиражите на периодичния печат през 1990 г. бяхме договорирали и осигурили собствени средства. За вестник „Работническо дело“ в решението на ЦК беше предвиден тираж 800 хиляди броя дневно. Поканих на среща главния редактор на „Работническо дело“ Стефан Продев (вече преименуван на „Дума”) и споделих с него нашата идея - за „Работническо дело“ да осигурим 350–400 хиляди тираж. Останалата хартия да предоставим на новата опозиционна преса, „Демокрация“, „Свободен народ“, „Земеделско знаме“, „Подкрепа“ и т. н. Казах му, че искам да представим тази идея като негова, като жест на „Работническо дело“, който се отказва от половината предвидена за него хартия и да бъде използвана за новите вестници и списания.
Стефан Продев попита с кого съм съгласувал това. „С никого – отговорих му. – Тепърва ще съгласувам, но като твоя идея.“ Поиска да помисли една нощ. На другата сутрин се съгласи. Чак тогава отидох при министър-председателя и го уведомих, че сме намерили решение за осигуряване на седесарската преса, без да разчитаме на Максуеловия подарък.
– Браво на Стефан Продев – израдва се Андрей Луканов. – Специално ще му благодаря.
Така беше решен един от трудните въпроси на изборната 1990 г. А какво стана с подаръка на Максуел от Канада, не знам. Може би се дочака писмо от умрял, защото той скоро след това напусна белия свят. Удави ли се, убиха ли го, не знам. Империята на Максуел рухна изведнъж след неговата гибел, без да остави руини. Влезе под кожата, купи доверието и слабостите на първите ръководители на всички социалистически страни. След време научих, че неговите мощи са положени в некропола на героите, недалеч от могилите на Бен Гурион, Голда Меир, Моше Даян, Ицхак Рабин, за които светът знае всичко. Държавата Израел, уважаваща себе си, както и своите тайни рицари и емисари, се прекланя пред подвига им с мълчание и възхита.
Валентин КАРАМАНЧЕВ*
- Авторът е известен български журналист и писател, генерален директор на бившето стопанско обединение „Българска книга и печат”
Робърт Максуел
Среща на Тодор Живков с мултимилионера
Годината е 1986 г., варненското летище. Пристига фамозният британски бизнесмен Робърт Максуел. След час-два ще има аудиенция при Тодор Живков в Евксиноград. Посрещат го Белчо Белчев, министър на финансите (до него) и генерал (тогава още полковник от ПГУ) Любен Гоцев, шеф на отдел "САЩ, Канада и Западна Европа" във Външното министерство (крайният вляво).
Максуел бе приеман и от премиера Димитър Попов