nabore.bg

На една от градските стени художникът Димитър Киров е написал: “Когато Париж е бил село, Пловдив е бил цветущ град!”

Улиците на нощния град

В безсънните нощи душата ми броди по улиците на Пловдив! С невидимите си, но здрави ръце, те ме обгръщат и аз съм тяхна пленница за цял живот.Сърцето ми развълнувано затрептява още щом заговоря за родния си град, разположен около седемте тепета и разполвен от водите на река Марица. Много, много години бях извън този пленителен град, живях в голяма европейска столица, обикалях чуждоземни градове и краища, но изменница не станах – останах си пловдивчанка!

  Сега, когато гостувам в Пловдив на роднини и приятели, често се “губя” из улиците на моя роден град. Отправям се към онези места, които ми напомнят детството и младостта. С широко отворени сетива, с разгърнато сърце аз се взирам в до болка познатите кътове и сякаш стъпвам по спомените си и ги чувам как охкат…А в сърцето ми звучат стиховете от “Провинциалния сонет” на нашия поет Д.Методиев, който сякаш за нея, за моята душа, е написал:

        Вървя.И улиците ме прегръщат.

         И улиците все назад ме връщат.

         И все твърди сърцето премаляло,

          че в този град, в една двукатна къща,

            разперило ръце в леглото бяло,

           спи кротко мойто детство отлетяло…

      Обичам да влизам в града през булевард “Руски”, през който като широка артерия минава зелена алея, обградена от стройния шпалир на чинарите. Колко често нощем този път неусетно е извървяван от мене и семейството ми и в томително сладки приказки е споделяно времето на нашата раздяла!

Сокаците на Стария град

 Има и една емблематична за града улица. Тя е широката “Иван Вазов”. В нея вековните чинари така са сплели короните си, че небето е почти невидимо! Стари интересни къщи в бароков стил, нови елегантни кооперации и административни сгради съпровождат от двете страни плътните сенки, хвърлени от огромните платани.

  Неизбежно е и преминаването по Главната улица на Пловдив, която заслужено печели възхищението на домакините и гостите на града.По средата на тази основна за Пловдив артерия е площадът “Джумаята”.Там се извисява минарето на Джумая джамии /Олу джамии, Мурадие джамии/.В 1364г, когато турците превземат града, на това място е имало величествен християнски храм на Света Петка. Турците го превръщат в джамия и я наричат на името на завоевателя Гаази султан Мурад. Същият този Мурад имал за любима жена обичаната от българите княгиня Мара/сестрата на Иван Шишман/,която била пожертвана от брат си за спасението на България.Уви! И това не опазило държавата от поробване! И тук, както навсякъде, Мурад водел със себе си любимката си Мара, но преданието разказва, че в стремежа си да превземе Пловдив, не пожалил дори нея! Със собствените си ръце той й отрязал главата пред очите на пловдивските боляри, които гледали кървавата сцена от крепостните стени на града.Отпосле обаче тя се явила пред него в съня му и предрекла,че той, Мурад, който погубил сръбските войводи, притекли се на помощ на пловдивчани, ще намери смъртта си от синовете на тези сърби. Така и станало! Побягнал ужасен Мурад, но на Косово поле бил убит в лагера си от сръбския юнак Милош Кобилич! Сега аз гледам Джамията със слънчевия часовник и сякаш чувам от далечното си детство моето гласче, което отговаря на въпросите на роднините :

 --Къде, момиченце синеоко, си се запътило с таз малка кошничка?

--За гъби, за гъби! На Джумаята ще ги набера!

Градско чедо! По калдаръма на площада ще търси гъби!

 Стоя в унес на площада и гледам как зад Джамията се извисява Трихълмието: Таксим, Джамбаз и Небет тепе.Там е Старият град – най-чаровната част на Пловдив! За нея бих разказвала ден и нощ и така “1001 нощ”, и те няма да ми стигнат! Защото, както е написал там, на една от оградните стени, пловдивският художник Димитър Киров,: “Когато Париж е бил село, Пловдив е бил цветущ град!”

 Вдясно от Джамията, малко по-нагоре на възвишението, е православният храм “Света Богородица”. Двата катедрални храма са съжителствували и днес също така толерантно се извисяват.

      Поглеждам надолу. Там са разкопките на открития Древен град- античният стадион! Каменната история на града! До скоро там бе поставен паметникът на Филип Македонски, а в Гърция е имало град ФИЛИПИ! Едно от древните имена на Пловдив е ФИЛИПОПОЛ.

Стара пощенска картичка от градския център

Вляво е старата занаятчийска част на Пловдив – КАПАНА! Тук някога са били дюкяните на прочутите в града майстори: обущари, часовникари, железари, куюмджии /златари/, сарачи, арабаджии /колари/…Мога ли да ги изброя? Те чет нямат! Днес тук пак причудливо  се вият малките улички  с магазинчета и работилнички! Тук е била свещеноливницата на братя Свещарови, тук е била и чизмарницата на Кочо Честименски. И двамата са записали имената си в освободителните борби на Пловдив! Може днес да се влезе във възстановената работилница на майстор Лазар Велеганов. Той отлял лъвчетата за калпаците на априлските въстаници, но  умеел и камбани да лее. И тайно, лека - полека отлял огромна камбана за Голямата църква” Света Богородица” и когато приближили руските войски, когато пръв в града влетял с бойците си капитан Бураго, камбаната на майстор Велеганов вече била качена на хълма от майстори и чираци и биела силно, гръмовно – тържествено оповестявала ожиданото  освобождение!

Улица под едно от тепетата

Капитан Бураго! Той е един от руските герои, записали със златни букви имената си в Руско-турската освободителна война от 1878г.Под дебелите сенки на вековните дървета на Градската градина сега има негов бюст-паметник.От там гледа млад и напет мъж – Александър Петрович Бураго – пръв преплувал с ескадрона си Марица.”Вземи Пловдив!” - шеговито, с усмивка заповядал генерал Гурко, но  наистина капитан Бураго пръв влиза в Пловдив!Отпосле признателните пловдивчани наричат на негово име една тиха и романтична уличка на Сахат тепе, близо до Ортамезар, откъм старата баня, която днес е магазин за мебели. Обичам да се изкачвам по извиващите се стълби, обрасли с трева, обрамчени с клоните на съседските смокини, сред които срамежливо надничат градински цветя. Тук е тихо.Няма го шума от забързаните коли, защото още не са изобретени превозни средства, дето и по стълби да се катерят!Тази стръмна уличка е типична за града на тепетата, където често улиците се катерят, вият се в изненадващи сокаци, предлагат чудни гледки към равнината, към околните планини и към другите тепета. Улици само за игра на деца и…за влюбени!

Центърът от годините на социализма

Продължавам пътя си по Главната улица,минавам покрай някогашните Хали. Любувам се  на дву-триетажните стари и красиви къщи. Стигам някогашния площад “Аптека Марица”. Днес е оживено кръстовище с подлез. Вървя вече по новия покрит мост над река Марица. Някога тук беше най-старият мост, през който аз минавах с голям страх. Отживя той времето си! Сега този негов “потомък” е като търговска улица с магазините си, с откритите си панорамни площадки към реката, към тепетата и напомня на влак, но е удобен, красив и функционален! Харесвам го! През него преминавам спокойно в родния ми квартал Каршияка. Търся старата търговско-занаятчийска улица “Карловска”.Там беше моето първо училище – “Христо Г. Данов”. Как трудно познавам тази оживена някога улица -  градът е прекроен, променен.Тук беше и дърводелският дюкян на баща ми, който често премитах и получавах монета от 10 лева, с която си купувах “целувка” от Мишо сладкаря.Към Марица имаше хан.Там наблизо беше и кафенето на Ито. И помен няма от тях. И моето училище го няма! И то си е изпяло песента! Друго близко училище носи името на големия пловдивски книжовник и издател, на българския Гутенберг Христо Груев Данов!Колко тясна ми изглежда сега “Карловска”!А какъв живот цареше тук,колко много магазини и гостилници, и работилници имаше по тази улица! Днешната “Карловска” е тиха – движението се е прехвърлило по съседните улици и главно по близкия булевард “България”.

  Стоя на улица “Оборище”.В нейното начало, в един голям и зелен двор, обрасъл с тръстики за масури, съм проплакала за първи път.Тук дядо ми Иван ме премерил с двете си педи и казал:” Дойде на този свят по-рано- в осмия месец, по-лека е от 2 кила, ще се гледа трудно, но ще стане човек!”Големите грижи на родители и на роднините, напътствани от педиатъра д-р Кантарев, и юлската жега тракийска, която изиграла ролята на естествен кувиьоз, помогнали бързо да настигна и задмина връстниците си. В този двор, пълен с деца,родственици, съседи, където се въдеха кокошки, зайци, където грухтеше прасе и се чуваше смехът и тракането на маминия стан, е минало ранното ми детство. Гледам как тук се издига голяма двуетажна къща.На нея има паметна плоча, на която пише,че тук е живял български опълченец.Много по-късно, след издирвания и проучвания е установен този факт.Наистина къщата беше неизмеримо стара, ниска, почти на земята построена.Състоеше се от две съединени помежду си стаи с дървени тавани и вградени гардероби /иклюци/ с дървени резбовани врати. Чешмата беше вън, под дълбоката стряха, обхващаща и двете стаи и образуваща обширен сайвант.Неусетен беше преходът към двора – нямаше стълби, имаше само простор!Лесно беше за нас, децата, и за баба Петра, която следеше целодневните ни игри в големия двор.

     Още съм на улица “Оборище” - търся познати къщи, кътчета, които все още са се запазили.Ето я къщата и двора с асмата на баба Марийка, която ни гощаваше с най-вкусните филийки с дъхава чубричка! Виждам как татко ме е хванал за ръчичката и ме води по същата тази улица.Отиваме на гости на неговите братовчедки  - лелите Куна и Васа. Те бяха красиви и елегантни госпожици, които променяха и моя външен вид, защото ми къдреха с маша косите, лакираха ми ноктите.От тях ми останаха в наследство грижите за естетическия вид на домакинята, за нейната чистота и спретнатост.

Едно време из града се движеха и тролейбуси

Някога много често пресичахме “Карловска” – ставахме “куриери”.Тичахме до роднините си на края на “Оборище” и на близките улици “Москва” и “Ибър”,защото носехме новини или покани за гостувания.Незабравими за всички ни бяха Сирни заговезни, когато маскирани хора обикаляха родственици и съседи.Чакахме калеко Матю, който винаги ни изненадваше – идваше като стар гъдулар или като мечкар от улица “Москва”.После тя бе преименувана на “Коми”, а сега носи името на полковник  Иван Бонев, който израства и живее на същата тази улица.Тук са били земите и имотите на неговия дядо.След предсрочното завършване на военното училище през 1917г/предвид войните/,младият офицер Бонев участва в боевете срещу италианската бригада “Сицилия” и в епичните битки при завоя на р.Черна. Храбростта му е удостоена с офицерски кръст.Оттук нататък съдбата му се свързва с прочутия Девети пловдивски полк.Двадесет и три години вярно служи на полка, а от 1941г е и негов прославен командир.Заради героичната отбрана на Кюстендил, заради защитата на града от германците, полковник Бонев е обявен за негов почетен гражданин.Разположил полка си на Деве баир, командирът е в окопите заедно със своите войници.Заедно с тях той се сражава в още 3 битки: при Киселица-Варовище-Крива паланка, при Стражин и при Пчиня.Пловдив посреща с цветя героите на Девети полк, а начело, на кон е прочутият им командир полковник Бонев, на чийто гърди блестят ордени и медали!

    Най-много години живях на улица “Трайко Китанчев” в квартал Мараша./Трайко Китанчев е един от най-достойните синове на Македония.С краткия си живот, с делата си, с творчеството си той се вписва в страниците на българската история във времето, когато се създават основите на новата ни държавност, култура, литература./

  От терасата на къщата ни се виждаше Бунарджика с паметника “Альоша”.Още чувам стъпките си по калдаръма на улицата си.Сега тя е асфалтирана, а на мястото на старите къщи с цветни дворове се издигат модерни кооперации.Някога тук имаше един празен двор, който беше царство за нас, децата.Там на воля, необезпокоявани от родители и стопани, ние играехме до насита.Викахме се през оградите:”Хайде в оня двор!” и замръквахме в лудо катерене по дърветата, в неуморни гоненици и криеници.Сегашните деца имат съвсем други игри!Ние се обичахме, помагахме си в учението, в решаването на трудни задачи, в писането на съчинения.Бяхме много деца в тази улица и сега, като се срещаме вече побелели, сме като роднини – споделяме си житейските перипетии.Колкото и за малко време да съм в Пловдив, все се старая поне да мина по тази улица, защото тя ме дърпа към себе си! А взорът ми иска да зърне познатите до болка останки от отлетялото ми детство, от незабравимата ми младост! И се чудя: Сън ли беше тоя мой живот в Пловдив!Не, не! Пловдив е в мене – “ и на яве и насън”!  Той е в олтара на душата ми!  

Петра ТАШЕВА