nabore.bg

Вече 60 години съм в любовна емиграция

Преподавателката в Софийския университет по украински език Валентина Драгулева

С Валя Драгулева ни ”запозна” Тарас Шевченко! Проучвах историята на неговия романтичен паметник на площад „Възраждане” в София и потърсих украинец да ми разкаже за неговото създаване. Ирина Сардарева – известната майсторка на шапките, ме насочи към Валя, също като нея украинка. При Ирина, в „Къщата на шапките”, често се събират приятелки – все „любовни емигрантки”, както те се наричат, защото са дошли у нас заради любимите си съпрузи. Валя отзивчиво  ми помогна  и аз написах за статия за паметника на Тарас Шевченко и за забележителните украинци у нас. От тогава е и нашето приятелство. Свързаха ни много неща: филологията, любовта към поезията, учителството, преподавателската дейност,спомените за моите и нейните години в Москва.

   Разговарях с чаровната Валя през 2018 г., когато тя беше  юбилярка. Навърши  80 години - една достолепна възраст, която никак, ама никак не й личи! За такива като нея е поговорката, че с годините става т по-красиви  - като катедралите! Скоро ще закръгли 60 години и от „любовната си емиграция”! По  тези   поводи започна нашият разговор.

--Валя, какво е за тебе България?

-- Дойдох тук през 1958 година. Бях само на 21 години. Попаднах  в големия род на Драгулеви, в много доброто семейство  на моя съпруг. Приета бях като родна дъщеря. Свекърът и свекърва ми са били първите учители в Приморско.Те станаха за мене, сирачето,  родители! Бях почти без дрехи - те ме облякоха. Не мога да забравя как свекървата ми купи копринен плат за рокля, хубав вълнен плат за палто. Обградена бях с обич и любов! Всичките ми нови  роднини се грижеха за мене като за свое дете. България стана „моята страна”! Аз не се чувствам  чужденка. С българите се радвам за успехите на моята страна  и боледувам за нейните неудачи.Обичам много България!

Студентската сватба на Валя и Антон

--Валя, около тези юбилей сигурно се връщаш в детството си. Разкажи за тези  години.

-- В една от песните си Олег Газманов пее: „Я рожден в Советском союзе, вырас я в СССР…” Баща ми е бил морски офицер, служил е на военен  кораб в Балтийско море. Били сме в Севастопол, където на 30.09. 1937г. съм се родила. Живели сме още в Ленинград, в Талин - Естония.През август 1941 г., още в началото на войната, баща ми загива.Съобщението за смъртта му, причинена от попаднала на кораба бомба, получихме чак през 1945 г. За трагичния случай научих повече във Военно–морския музей в Ленинград, там видях и макета на кораба „Стражевой”, на който е служил баща ми. В Талин през март 1941 г. е роден брат ми. Майка ми остава сама с 3-месечно бебе на ръце и с мене. А аз съм  нямала и 4 годинки. Мама ни повежда за Донбас в Украйна, където има познати. Там са се срещнали с баща ми, там са се оженили.

Валя и брат й, отгледани в домове за сираци

И днес, в кошмарните си нощи, си мисля за това пътуване. Как и с какъв багаж е пътувала мама  с децата си  във военното време? Тя е била почти без багаж! Помня, че ние нямахме дрехи, но се намираха добри хора, които ни помагаха. В съзнанието ми живее ужасът от глада и студа! Очакваше ни път при роднините и майката на баща ми в Днепропетровска област. Баба е имала 6 деца, две от които са загинали. Чичо ни  закара с каруца  в с. Раздори.Пътувахме  дълго, нощувахме у случайни хора. Стигнахме до селото и дойдоха немците. До 1943г. живяхме в окупация. Какъв е бил животът ни? Труден и страшен! Сестрата на баща ми е родена през 1926 г. Тогава тя е била момиченце на 15-16 години. За да не я вземат немците, баба й правела ранички по лицето и ръцете. Не знам с какво, но тази предпазна мярка ползвали и други хора от селото, защото немците много се бояли от тиф. Раничките спасявали от отвличането в Германия - от робство, от смърт!

 Нашата героиня на 8 месеца с майка й

За глада мога много да разказвам. Изяждахме царевицата, а кочаните смилахме. Ние с брат ми въртяхме мелничка,закрепена за  малка пейка. Получаваше се смес като брашно, но грубо, на парченца, което баба с половин чаша брашно, купено от пазара, правеше нещо подобно на хлебчета. Дъвчехме дълго, защото трудно се гълташе, но важното беше, че имаше какво да дъвчем! Трудно е да се каже как сме оцелели! Не знам  как  брат ми оживя  при тези условия! В спомените си чувам бомбардировките, стрелбите,  свиренето на куршумите. Това са звуците от моето ранно детство! Виждам как тичаме с мама, а тя носи  брат ми. Тичаме, а  над нас  свистят  патроните. Залягаме, а мама ни закрива с тялото си.  През 1945г. мама почина от инсулт, а беше само на 30 години! Не знам каква беше нейната професия. Войната беше  объркала  живота на всички ни!

Родителите на Валя - войната й ги отнема

-- Останали сте кръгли сираци! Ти си била тогава момиченце в първи клас, а брат ти е нямал още 4 години!

-- Да! Настаниха ни в детски домове. Аз бях в  сиропиталище в едно село, а брат ми – в друго. Сираците бяхме толкова много, че на едно легло спяхме по четирима, а в стаята бяха 20 легла. И отново студ и глад! Но възпитателите ни бяха прекрасни! Нямахме обслужващ персонал - всичко си вършехме ние, децата.Трудехме се, но никога не хленчехме!  Нямаше и електричество, светехме си с  газени лампи. В този дом  бях до 1952 г., когато завърших 7 клас. Същата година ме изпратиха да уча в педагогическо училище в Днепропетровск. Имах голям късмет, защото бях  избрана от 35 деца. Попаднах сама в голям град, а бях селско 14-годишно момиче. Как съм се справила? Сама си знам! Отново гладуване с  мизерната стипендия. Държеше ме жаждата за знания! През 1956 г. завърших училището и станах студентка по украинска филология.

Валя със съпруга си в България. Облечена е с палтото, подарено от свекървата

--Когато идваш у нас, в университета няма украинска филология.

--Да, довърших образованието си в България с руска филология. Бях вече омъжена за Антон Драгулев.Той отиде на работа като  инженер-металург в завода в Перник и там живееше в общежитие. Аз бях настанена в Студентското общежитие на 4-ти километър в София. Живеех в стая с четири момичета. Всичко в София ми харесваше! Сякаш попаднах  в рая! Хранех се в мензата два пъти на ден с купон за 60 стотинки и хляб колкото искаш! Тук за първи път се наядох с хляб! Виждахме се със съпруга ми само в неделя, но бяхме млади и щастливи! А той казваше, че тук аз съм видяла  за първи път маслини, портокали, смокини, банани! Войната беше виновна за това!

Двамата с Тони - половин век съпружеска обич

--Как се запозна с българското момче?

--О, „във вихъра на валса” се срещнах с Антон - моята любов! Моето педагогическо училище и Художественото училище в Днепропетровск бяха организирали тържество за посрещането на 1956 година. Поканили бяха и български студенти, които учеха в техническите вузове на града. Имаше концерт, после почнаха танците. Антон ме покани, завъртяхме се във вихрен валс, а той танцуваше много добре, и тъй се харесахме. После той ме изпрати и започна нашата любов, заради която аз се озовах в България. След две години сключихме брак – аз бях във втори курс, а той в пети. Сватбата ни беше студентска, в един градски стол, организирана от нашите състуденти. Антон замина за България и аз го последвах. От 30 септември 1958 година съм в България.

-- Знам, че научаването на българския език не е толкова  лесно за руснаците. Разкажи за перипетиите си с езика.

--И до днес ги имам! Езиците ни са близки, но си имат и препъникамъни. В началото на пребиваването ми исках да купя яйца и казах: „Моля за 10 щуки яйца!”. Продавачът не ми даде, защото „щуки няма”! Бях огорчена! В стола пък си поръчах „сутляш без камила”. Не знаех, че това е „канела”!

 С любимия във вихъра на валса

--Разкажи за работата си у нас.

-- Винаги съм работила с голямо удоволствие! Работих като учителка по руски език в три училища. Първото беше  в Перник - след дипломирането си, където живяхме със съпруга ми. Второто беше  142 училище с преподаване на руски език, а третото – Горнобанското /после Италиански лицей/. Обичах си работата, разбирах се много добре с прекрасните си колеги. А с  учениците ми  и до сега се срещаме.От 1998 г. преподавам украински език на студенти в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Щастлива съм, че отново съм с украинската литература, с любимите си поети! Три години съм без обичания си съпруг Антон, но край мене са синът ми Сергей, дъщерята Елина, снахата Теодора, внучките ми Сара и Марина.  Това е, Петра! Изповядах си живота в моята любовна емиграция!

Интервю на Петра ТАШЕВА

П.П. Неочаквано Валя загуби дъщеря си Елина. От нея й остана  внучката Марина. Валя е силна жена и майка. Тя живее с другите си членове от семейството си и с работата си като преподавател по украински в Софийския университет. Сега Валя боледува от лошите новини за войната в родната й Украйна. Дано скоро да свърши и това голямо бедствие! Искрено го желая на нея, моята приятелка и колега Драгулева, на Европа, и на целия свят!