nabore.bg

Архивите са живи

Учител по вероучение заповядал разстрела в Ястребино (първа част)

Документален разказ за подпоручик Константин Йорданов или опит за един закъснял портрет

 

Класната стая, в която са учили убитите ястребинчета


Новата книга на кореспондента на вестник "24 часа" в Стара Загора Ваньо Стоилов "Сплав човешка" е посветена на необявената гражданска война, която се вихри в България от 1918 г. насам, че и до днес. Българи срещу българи - по различен начин и по различни причини. Тя задава въпроса възможно ли е помирение. Голяма част от книгата е посветена на събитията от декември 1943 г. в търговищкото село Ястребино, където български войници разстрелват 18 мирни селяни, сред които и 6 деца. История от антифашистката съпротива, която днес се преиначава с лека ръка.

Заповед за този разстрел издава подпоручик Константин Георгиев Йорданов, командир на Втора картечна рота в 19-и пехотен шуменски полк. Кой е този човек - на него е посветена една от главите в книгата, която ще бъде представена в София на 20 април т.г., четвъртък,  в Съюза на българските журналисти на улица "Граф Игнатиев" 4. За читателите на "Наборе.бг" авторът предостави откъс от книгата: 

В историята от Ястребино крещящо липсват две снимки - на разстреляния 7-годишен Стойне Калайджийски и на командира на Втора картечна рота при 19 пехотен шуменски полк подпоручик Константин Георгиев Йорданов. За детето е ясно - то било толкова малко, когато го настигнали куршумите, че все още не било успяло да се снима и негова снимка не е останала. Затова е навремето рисуваха портрета му със звезда вместо фотография.

Случаят с подпоручика е по-различен - след срещата ни през пролетта на 2021 г. във Варна с внучката му тя отказа да ми предостави снимка на дядо си, което, разбира се, е нейно право. Обяснението й беше, че той принадлежи на семейството си и трябва да остане завинаги там.

Аз мисля по-различно - волно или не, подпоручикът е влязъл в българската история и вече принадлежи на тази история. За добро или за лошо...

В тази книга, за съжаление, няма да прочетете и спомените на близките на подпоручик Константин Йорданов. Казаха ми, че синът му Слави вече е твърде стар - вярно, през септември 2022 г. той навърши 86 години, има високо кръвно налягане и един разговор за миналото може да му се отрази зле. Внучката му също не пожела да разказва историята на семейството си, но каза: "Ние извървяхме своя път". Ще добавя, че със сигурност и той не е бил лек.

Когато й съобщих, че ще пиша за дядо й, тя отговори: "Но това ще бъде Вашата история". Не се съгласих, защото това е историята, разказана от спомените на хората, които по някакъв начин са се докоснали до тази трагедия, както и от оскъдните документи по случая, които така или иначе са останали все още. "Добре, разкажете Вашата история", предложих аз.

Вместо това, жената предпочете семейството й да излезе с позиция пред обществеността чрез тази книга, което се случва за първи път. Поех ангажимента да я публикувам без никаква редакторска намеса и коментар, което и правя. Тя ми изпрати следния мейл:

Уважаеми господин Стоилов,

Споделям с Вас позицията на нашето семейство и вярвам, че ако я публикувате, ще го направите, без да променяте текста, какъвто ангажимент поехте!

Благодарни сме на всички, които съхраниха неподправения спомен за човечността и добротата на нашия баща и дядо Константин Йорданов и за това, че имаха смелостта да го споделят с нас - неговите потомци! За съжаление, всички са вече покойници!

Прощаваме на онези, които имаха потребност да манипулират спомена в свой интерес и си позволяваха да инвазират личното ни пространство по не особено чистоплътен начин!

Убедени сме, че на конфронтацията и противопоставянето трябва да се сложи край! Нека всеки живее със своята истина: днес, тук и сега! Време е да простим, да подадем ръка и да вървим напред заедно! И нека никога вече да няма деца, които да носят отговорност за постъпките на родителите си! Покой на предците ни и дано никога не ни се налага да живеем във време като тяхното!

Бог да пази България! Заедно можем повече!

СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА!

От семейството на Константин Йорданов

Юли, 2021 /Изпратено на 28 юли 2021 г./

Ето още две писма, от август 2021 година, които получих по мейла от внучката на подпоручик Константин Йорданов. Те са част от моята кореспонденция с нея:

"Уважаеми г-н Стоилов,

Поех ангажимент до края на юли да Ви изпратя позицията на нашето семейство по темата, която Ви вълнува, и го направих. Текстът, който Ви изпратих, е от името на всички нас, включително и на баща ми. Позволявам си отново да напомня за поетия от Вас ангажимент, ако публикувате нещо от името на семейството ни, това да бъде вече изпратения текст, без да го редактирате. Нека всеки го възприема и осмисля според собствения си ресурс и гледна точка...

Що се отнася до следното от Вашето писмо: "...Разбира се, Ваше право е да кажете, каквото решите. А мое - да разкажа всичко, което съм събрал по темата от многобройните ми търсения в архивите в София, Велико Търново, Русе, Търговище и Шумен...."... 

Пишете, каквото прецените и каквото професионалната Ви и лична съвест позволяват. Няма да ни е за първи път. Това ще бъде поредната нечия "истина" за нещата. Вашата истина...  Можем само да се надяваме, че чрез нея няма да противопоставяте, а ще съединявате хората! Споделихте с мен, че ратувате за помирение... Дано!

Вярваме във Вашата добронамереност към нашето семейство!

Бъдете здрави Вие и Вашето семейство!

Дълга, топла и спокойна есен! 

12 август 2021 г."

"Уважаеми г-н Стоилов,

Радвам се, че и Вашата теза е помирението и се надявам, че чрез книгата си ще допринесете за това. Като нейн автор, естествено, ще предложите Вашата версия по темата за Ястребино. В този смисъл, това ще бъде Вашата истина. Безспорен факт е, че са минали почти 80 години от събитията. Живи свидетели няма... Също безспорен факт е, че голяма част от архивите са унищожени. Що се отнася до спомените: една от основните характеристики на човешката памет е селективната историчност. Нали така? Нека да добавим и факта, че спомените могат да бъдат манипулирани. Вярвам, че и по тези въпроси нямаме различия с Вас.

Относно исканата от Вас снимка: казах, че ще помислим дали да Ви покажем такава. Нека оставим личните снимки в личното си пространство! Бъдете здрав и ... помирявайте!"

Тук свършва кореспонденцията ми със семейството на подпоручик Константин Йорданов, за която им благодаря. По-надолу следва резултатът от моите проучвания за този човек, които няма как да бъдат субективни, тъй като се позовават на фактите, които към открил за него в дългите си търсения. Ще призная, че опитах да намеря негова снимка по заобиколен начин - чрез близките на негови състуденти от Шумен, но и там ударих на камък - хората нямаха фотографии от студентските години на своите роднини, които, разбираемо, отдавна не са сред живите. Не открих и живи ученици на подпоручика в Ситово, Силистренско, където той е учителствал в годините от декември 1940 до края на учебната година през 1943 година. Ако съществуваха, тези хора трябваше вече да са надхвърлили 90-те си години.

И така Константин Георгиев Йорданов е роден на 20 май 1914 година в силистренското село Базиргян, /Безиргян/ Силистренско, в семейството на Деша и Георги Георгиеви. По-късно в студентското му досие ще пише, че майка му е била домакиня, а баща му - земеделец. Кръщелното му свидетелсво с номер 30 е издадено на 25 май 1914 година в село Хаскьой, днес Добротица, Силистренско.

Показателна е съдбата на родното село на подпоручика. Днес то не съществува на географската карта на България, както по силата на присъдата от Народния съд е заличено и името на Йорданов от списъците на днешната Главна дирекция "Гражданска регистрация и административно обслужване" на Министерството на регионалното развитие и благоустройството - както вече отбелязах, там той не фигурира като баща на сина си.

Най-напред, през 1942 година, някогашното село Базиргян /остаралята форма базиргянин означава търговец/ е прекръстено на Милетич. След това, на 7 декември 1954 година, три села - Айдоду /Изгрев/, Базиргян /Милетич/ и Драгалина образуват днешното село Искра, което най-голямото в добруджанската община Ситово. По-късно, на 13 декември 1955 г. към тях се присъединява и село Пабучулар /Чехлари/. За спомен от някогашното Базиргян остава името на една от махалите в Искра.

В материалите за Константин Йорданов на Народния съд може да се види, че той е ту от Базиргян, ту от Милетич, ту от Киченица, Разградско, друг път е представен като жител на Разград. Най-накрая, в смъртния му акт, издаден от община Омуртаг в края на 1945 година, е вписан и като жител на Шумен. В това няма нищо необичайно - вече обяснихме, че в един момент село Базиргян става Милетич, както и това, че най-вероятно семейството на подпоручика напуска крайдунавска Добруджа след 1919 година, когато по силата на Ньойския договор тази територия става част от Румъния, и се заселва в пределите на стара България, като избира разградското село Киченица. По това време Константин е на 5-6 години. А по времето, когато е арестуван - септември 1944 година, той живеел със семейството си на квартира в Разград на улица "Свети Климент" 66.

Архивни документи от разпита в Народния съд на подпоручик Йорданов

 

За съжаление, в днешното село Киченица никой не си спомня, че някога тук е живяло семейството на Георги и Деша, родителите на подпоручика. Първите страници на книгата, в която са записани имената на хората от Киченица и където би трябвало да фигурират имената, започващи с буквите Г и Д, са откъснати и са безвъзвратно загубени. В същата книга открих рода на Минчо Цачев Вълков, за който вече разказах.

Без съмнение, Константин Йорданов е бил умно и начетено момче, което за времето си получава повече от добро образование. Първо, през 1935 година, той завършва Смесената /слятата/ гимназия в Русе с успех много добър 5,03. Издадено му е зрелостно свидетелство номер 2297 от 6 юли същата година. Веднага, на 10 септември 1935 г., с протокол номер 3, е приет за студент, тогава са казвали курсист, в Института за учители в Шумен, специалност "Математика и физика". Постъпва в първа курс на 25 септември, като в картона му изрично е уточнено, че ще учи на разноските на родителите си.

Там са уточнени и други подробности за него. Например това, че бил беден и заради това е освободен от двете такси /всяка по 1000 лв./, които дължал като курсист в първи курс в института в Шумен - за учението и за пансиона, в който живеел. Тази му бедност е удостоверена въз основа на свидетелство номер 3242 от 18 септември 1935 г.1 издадено от кметството село Киченица, община Разград. Вече във втори курс той е платил училищната и пансионната си такси.

В картата му на подсъдим от Народния съд в графата "Имущество" е записано: "Няма". В смъртната му присъда не е постановена конфискация на имущество, защото не разполагал с нещо, което да се конфискува.

Две години по-късно, на 12 юли 1937 година, от института му е издадена диплома номер 38 след успешно положени теоритичен и практически изпит - съответно с крайни оценки много добър 5,17 и по практика - съответно 6 и 5. В досието му обаче изрично е отбелязано, че този му успех е повишен със заповед номер 1524 от 16 юни 1937 година - рождения ден на престолонаследника Симеон Сакскобургготски. Тогава, в чест на появилия се на бял свят Симеон, на всички учащи в царството успехът е завишен служебно с по една единица. Завишени са и крайните му оценки от втори курс на следването. От тях се вижда, че младежът не е бил отличникът на випуска, но се е справял прилично с учебния материал. В крайна сметка тройката му по френски език в края на втори курс е станала на четворка, същата история и с оценката му по математика. 

Преди това, по време на следването си, Йорданов е имал различни оценки, дори и двойка на писмен изпит по български език в първи курс и друга двойка - по математика, вече във втори курс. За сметка на това по физика е изкарвал само четворки и петици, които служебно през 1937 г. стават на шестица. Най-добър, видно от бележките му през годините, е бил по пеене и музика, където и през двете си студентски години получава неизменно шестици. Отлично се справял и по телесно възпитание. Постоянен е бил и по вероучение - предмет, който по-късно ще преподава като учител, но с обратен знак - там оценките му са само тройки.

Петица, завишена служебно в шестица, бъдещият подпоручик получил по "военната" дисциплина "Газова отбрана", добре се е справят и със земеделската практика, нали все пак бил момче от село. Оценките му по математика и български език като цяло са средни - между 3 и 4, малко по-добре бил с учителските дисциплина като психология, методика, дидиктика, училищна хигиена. Френският език по-скоро му е създавал проблеми, но в крайна сметка завършил без поправителни изпити. 

Като курсист /студент/ Константин Йорданов по-скоро е бил някъде в златната среда. /След малко ще видим, че като командир на рота, макар и като запасен офицер, оценките му са много по-добри - б.а./.

Младежът се е постарал да не остане празна и графата "Дисциплинарни наказания" в досието му от Шумен. Там е отбелязано, че на 9 април 1937 г. за нарушение той е наказан с мъмрене от господин Директора, а  преподавателският съвет му е наложил наказание последно предупреждание за изключване. /Съдбата наистина понякога си прави злостни шеги - на същата дата 9 април, но през 1945 година, ще бъде изпълнена смъртната присъда, наложина от Народния съд на подпоручик Константин Йорданов - б.а./.

Собственоръчни показания на подпоручик Йорданов от 24 февруари 1945 г. за трагедията, разиграла се в Ястребино

 

Причината за смъртната му присъда вече изяснихме. /По-рано в книгата - б.а./ Но с какво се е провинил през 1937-а курсистът Йорданов?

В протокол от заседание на преподователския съвет на института четем: "4/. Комисията, натоварена от г. Директора /разпореждане 45 от 10 март /1937 година - б.а./ в състав: Динков, Ганчев и Тюлев, да разследва простъпки на провинени курсисти, направи своя доклад. Въз основа на тоя доклад преподавателският съвет, след като размени мисли, реши:

А. Курсистите от втори "а" курс:... Константин Георгиев Йорданов... /изборени са общо 29 имена по азбучен ред, в този списък Константин е 18-и по ред - б.а./ и от втори "б" курс: /следват още 24 имена - б.а./ да се накажат с мъмреме от г. Директора, от името на преподавателския съвет - с последно предупреждение, че при нова простъпка ще бъдат изключени от института по параграф 119, т. 4 и 5, защото са правили общи курсистки събрания в зданието на института без предизвестние и разрешение, съзнателни и обмислено взели участие в колективна протестна постъпка, обърнали се с телеграма до Министерството на народното просвещение направо, не чрез управата на института и без нейно знание - с това са нарушили параграфи 106, 82 и 106 от Правилника".

Най-активните от курсистите, хора, които са говорили на събранието или пък са направили опит да укрият телеграмата с подписите към нея - четири момчета от курса на Константин Йорданов, са изключени от института за срок от една година. За съжаление, историята и протоколът от заседанието на съвета мълчат по въпроса какво е предизвикало негодуванието на курситите и за какво те са сигнализирали пред министерството, но най-вероятно това е било свързано или с начина на преподаване, или с порядките в института.

Константин е участвал в събранията, но явно не е бил сред активните си колеги. Това може да се обясни и с факта, че по това време, във втори курс, той вече е бил глава на семейство - женен мъж с едно дете.

Венчал се е за Станка Славова Сярова малко преди да замине за института в Шумен - на 1 септември 1935 година в черквата "Свети Георги" на разградското село Топчий, като тайнството извършил протойерей Симеон Петров. По това време Константин е на 21 години. Избраницата му е на 20 години - Станка е родена на 13 юни 1915 година в Асваткьой, днес Главиница, Силистранско. Синът им Славчо, или Слави, както е записан по-късно, се ражда на 4 септември 1936 година. На 13 септември детето е кръстено в същата черква в село Топчий, където е била и венчавката на родителите му. Негов кръстник, както отбелязахме, е Васил Цачев, съпруг на сестрата на подпоручика и по-голям брат на Минчо Цачев. Дали са му името на дядо му по майчина линия.

Семейството на Константин Йорданов избира за църковните ритуали Топчий, тъй като селото е близо до тяхното Киченица, в което нямало православен храм. С днешна дата човек би си казал, че Йорданов е бързал да живее, сякаш и подозирал какво му готви Съдбата... След смъртта на съпруга си, Станка живее в Силистра при сина си. Тя повече не се омъжва никога, заема се с отглеждането и възпитанието на двамата си внука - момиче и момче, децата на Славчо. Умира на 12 януари 1987 година, преди да навърши 72 години.

Синът на подпоручика не носи фамилията на баща си - името му се образува от собственото и бащиното име на Константин, затова по фамилия той е Георгиев. Мъжът е работил до пенсионирането си като строителен техник в Завода за строителни конструкции в Силистра, днес, лятото на 2022 г., със съпругата си Радка живее във Варна. Писанията, че бил завършил висше образование не са верни, както не е вярно и това, че днешният евродепутат Александър Йорданов и бивш шеф на българския парламент, политик от СДС, бил негов внук. Не, Александър Йорданов не е роднина на подпоручика, каквато легенда съществува. А объркването с образованието на Слави вероятно идва от това, че на някогашния фелдфебел-школник Никола Маринов от Долни Дъбник, който командвал разстрела в Ястребино, по-късно народната власт е разрешила да завърши висше образование - бил инженер-землемер. На Слави Георгиев народната власт явно е гледала повече като на син на враг на народа и не му е позволила да учи висше образование.

През 2005 г. Слави Георгиев е член на Районната избирателна комисия в Силистра за тогавашните парламентарни избори от квотата на партията на Иван Костов "Демократи за силна България" - обясним политически избор за човек с неговата биография. Но никой в града, дори и съпартийците му, не го свързват с подпоручик Йорданов и трагедията в Ястребино. Човекът е успял умело да прикрие своя произход от съгражданите си, което също е обяснимо. По време на кървавите събития от времето на Голямата акция той е само на 7 годинки...

А след като завършва института, Константин Йорданов, вече на 23 години, трябва да влезе в казармата. Служи в Разград, в 19-и пехотен шуменски полк, който е дислоциран от години в този град. Като войник Йорданов дори бил в същата Втора картечна рота, която ще командва като запасен офицер през декември 1943 година. Когато се уволнява, се налага да работи като учител в продължение на пет години, какъвто ангажимент той е приел още като курсист в първи курс на института в Шумен.

Времената в страната през тези дни, и особено в родния Силистренски край на учителя, са бурни. През септември 1940 г. е подписана Крайовската спогодба, която връща по дипломатически път на България от Румъния Южна Добруджа. Силистренско отново е в пределите на България, една от задачите на българската власт е да върне българския език и българските учители и учебници в местните училища, където досега са се подвизавали румънци. Златно време за изява на един млад учител, при това - патриот, какъвто без съмнение е бил младият Константин Йорданов. Едно от доказателствата за това е, че, според показанията на бившите му подчинени пред Народния съд, Йорданов е бил легионер и той никъде дори и не прави опит да опровергае това. А Съюзът на българските национални легиони освен антикомунистическа, със сигурност е бил и уртранационалистическа организация. Дали са били и привърженици на фашизма и на нацизма - това е дискусионен въпрос за днешните историци. 

И младият мъж наистина се завръща в родния си край - на 12 декември 1940 г. е назначен за учител в прогимназията на село Ситово с месечна заплата 2250 лева. Остава тук до края на учебната 1942-1943 година, когато е мобилизиран като запасен офицер и трябва да се яви отново в полка си в Разград. В последната си учебна година - 1942/1943 г., преподава в прогимназията физика, химия, телесно възпитание, история, но и вероучение - предмет, по който се учат десетте божи заповеди и онази - "Не убивай".

Летописната книга на училището в Ситово е писана през 80-те години на миналия век, когато чествали неговата 100-годишнина. Там бившият му директор Стоян Радков Стоянов е посочил, че школото в селото е създадено през 1886 година, а от учебната 1925-1926 г. имат прогимназия. Не е пропуснат периодът на румънските учители тук и трудностите, които създава на децата изучаването на всички предмети на румънски език. Следва възторгът, с който местното населението посреща връщането на родния си край в пределите на България.

Не са забравени и първите учители, които трябвало с апостолски труд да върнат българщината в Ситово. "Но някои от младите учители по това време се увлякоха по идеите на фашизма", пише Стоянов. Имена не са посочени.

Позвъних му, той прие разговора по телефона, но не пожела да се видим наживо. Попитах го за фашистките идеи при младите учители. Отговори ми веднага, без да се замисля: "Ами Константин Йорданов от Базиргян. Той карал курс за борба с партизаните, докато бил в казармата, в Школата за запасни офицери. А в Ястребино проявил усърдие". "Проявил усърдие" - оценка в две думи, която вероятно може да направи само един дългогодишен учител.

Не открих живи ученици на Йорданов, за да ги попитам дали я проявявал усърдие и докато е бил техен учител.

Учител бил е по-малкият брат на подпоручика Йордан Георгиев Йорданов, но по математика. В Русе и Варна, където учителствал, още го помнят като много добър преподавател. Прякорът му бил Черепа заради характерното му изражение на лицето. Проверяван бил многократно от ДС, но не открили нищо нередно в поведението му от тяхна гледна точка. Той е роден на 20 април 1919 г. и е починал във Варна на 30 януари 2019 г. - 80 дни преди да навърши 100 години. Като негово родно място официално е посочено силистренското село Искра, каквото е новото име на някогашното Базяргян.

Съдбата повече не върнала Йорданов зад катедрата в клас. Военните му месеци, до септември 1944 година, му създават характеристика на строг, работлив, взискателен и... усърден офицер. Поведението му в казармата подсказва, че със сигурност е искал да остане на служба под пагон. Първо, и вероятно защото вече получавал месечна заплата от 4600 лева плюс "екстри". През май 1944 г. месечната му заплата вече е 5 хиляди лева. /По-ниска е от заплатите на щатните офицери, но все пак той е запасняк - б.а./. Но вероятно, и по-важно, във войската той е виждал своето истинско призвание.

Обяснимо е и това. Вече стана дума, че подпоручикът е бил беден. От същата фаланга, според Народния съд, са били и тези от другата страна. Те, другите, са искали да променят живота си, като променят системата и повели борба на живот и на смърт с нея. Наивно, романтично, под чужда диктовка - приемете го, както искате. Без съмнение, подпоручикът също е искал да промени и уреди живота си, но по другия начин - не като демонтира системата, а като започне да й служи предано и всеотдайно, като я запази. Преведено на войнишки жаргон - в казармата е бил натегач. Може би така е разбирал смисъла на понятието за дълг пред Цар и Отечество. Успява да постигне своето, макар и посмъртно - в смъртния му акт, издаден от община Омуртаг в края на 1945 година, освен че като причина за смъртта е посочено изпълнение на смъртна присъда в полунощ /24 часа - б.а./ на 9 април 1945 г., в графата "Занятие" чиновниците са записали "Офицер". Най-сетне Йорданов не е учител, най-сетне...

Изборът и на двете страни е бил осъзнат, както биха казали днес - информиран. За него, уви, и двете страни са платили възможно най-високата цена. Сблъсъкът на описаните два свята бил неизбежен и кървав, зареден с много напрежение. Ще кажете, такива са били времената.

Но те довели до друго писание в друга училищна летописна книга - тази на школото в село Ястребино. Запазена е в Държавния архив на Търговище.

"1943/44 година

Записването на учениците и редовните учебни занатия са започнали през м. септември 1943 г. Учители в първонач. у-ще са били Станю А. Попов и Деспа Ст. Попова - пенсионирани на 6 януари 1944 г. /Съпрузите също са привикани в общината в онзи ден и по време на блокадата и се оплакват на подпоручик Йорданов, че властта не праща учители в Ястребино и те двамата трябва да поемат всичко. След разстрела пък много трудно преживели събитията и явно да бъдат пенсионирани е било най-доброто решение за това семейство - б.а./. В прогимназията е бил учител до 7 ноември 1943 г. Михаил Ив. Михайлов, а от 24 декември 1943 г. бе назначен Тодор Хр. Писарев от Гор. Оряховско. На 20 декември 1943 г. след 3 дневна войскова блокада на селото били са убити 6 деца ученици - разстреляни край селото заедно с родителите си. Учебните занятия се приключиха на 31 декември 1943 г. по причина бомбардировките на столицата, някои други градове и военното време. От 6 март до края на годината имаше нередовни учебни занятия. За целта беше командирована от село Язовец учителката Елисавета Ст. Михайлова.

Главен учител: Тодор Хр. Писарев"

Факт е, че това писание в летописната книга носи по-късна дата - 9 март 1945 година. Видно в нея се е пишело не веднага, а след време, като обобщение. Три дни по-късно авторът му - учителят Тодор Хр. Писарев напуска, както се вижда по-надолу:

"1944 - 1945 уч. година

Записването на учениците през тази учебна година започна на 10 септември 1944 г. и свърши на 14 септември с.г., а редовните учебни занятия започнаха на 9 октомврий 1944 година.

В началото на учебната година за учители на първоначалното училище бяха назначени Елисавета Ст. Михайлова и Весела Ст. Керчева, а на прогимназията - Тодор Хр. Писарев, който учител обучава първи, втори и трети клас до 29 януарий 1945 г. На тази дата бе назначена за учителка при прогимназията Елена Ив. Калайджийска. На 12 март с.г. учителят Тодор Хр. Писарев напусна, като на неговото място в прогимназията бе назначен за учител Цветан Б. Величков на 13 март.

На 1 март 1945 г. училището бе посетено от от мед. Фелдшер.

Беседите с първовачалните ученици се проведоха на 10 юний, а годишното утро - на 17 с.м.

17 юни 1945 г.

с. Ястребино     гл. учител В. Керчева"

По военния календар на подпоручик Константин Йорданов обаче все още е лятото на 1943 година. Като запасен офицер той е мобилизиран в същата втора картечна рота на 19 пехотен шуменски полк с център в Разград, където е служил и като редовен войник.

За живота зад стените на казармата по-нататък ще разказвам според документите, които все пак са се съхранили в Държавния военен архив във Велико Търново. Там полкът има своите отделни папки. Този живот е белязан от едно неочаквано, но съдбоносно за страната събитие - ранната смърт на монарха цар Борис Трети на 28 август 1943 година.

Според статистиката, през 1943 година в Царство България са починали 47 757 мъже и 40 635 жени. Населението на страната в средата на 1943 година е било 6 827 100 души, в началото на следващата година вече е 6 856 800 човека. Обобщената статистика не казва причината за смъртта на тези хора, най-вероятно в общия кюп са както Царят, така и растреляните в Ястребино 18 мъже, жени и деца.

Вестта за кончината на монарха заварва Константин Йорданов в казармата. Веднага, още на следващия ден - 29 август 1943 година, ротата му полага нова военна клетва за вярност - вече за честна и вярна служба на новия цар Симеон Втори и на Родината. С дата 31 август е издадена заповед, в която са упоменати чиновете, положили тази клетва. Във втора рота това са 186 човека, нейн командир по това време все още е капитан Стоил Върбанов Даскалов. В този списък фигурират подпоручик Йорданов, кандидат-подофицерът Минчо Вълков - и двамата от село Киченица, Разградско, както и фелдфебелът на ротата Стайчо Леков Тодоров. Тук е единственото място, където е казано, че той, Стайчо Леков, е родом от село Ушинци, Разградско. В последствие вече е бил жител на Разград, където служил дълго време.

Войници от 19 пехотен шуменски полк, дислоциран в Разград

 

От военните книжа става още ясно, че малко преди това, за времето от 8 август до 21 август включително, подпоручикът е бил командирован към Школата за запасни офицери и може би тогава е изкарал въпросния курс за борба с партизаните, за който говори бившият директор на училището в Ситово Стоян Стоянов.

А в пероида 1 октомври 1943 година до 29 февруари 1944 година командирът на Втора дружина подполковник Любомир Киров е бил задължен всяка първа и трета сряда на месеца да провежда занатия с всички командири на роти и взводове от дружината си. През това време той дори е боледувал - бил в болнични между 2 и 6 ноември 1943 година, изкарал и курс в германското бойно училище в Ниш.

Командирът на Втора рота капитан Стоил Даскалов пък излязъл в домашен отпуск за времето от 15 до 24 октомври 1943 година.

Едно от нещата, на които подполковник Киров учел подчинените си офицери, било как да посрещат новобранците, които постъпват в казармата, за да отбият редовната си военна служба. Заповед в полка от онова време гласи:

"Първият ден, в който пристигнат младежите в ротите и обличат войнишката форма, е тържествен, паметен и от голямо значение за духовния мир и по-нататъшна служба на младите войници. Затова, налага се, щото всички началстващи лица в полка, особено ротните и взводните командири и подофицери, да посрещнат младите войници с открита и нескривана радост, с бащински обноски, с напътствия, блага дума и пълно снизхождение. От първия ден да се разсее заблуждението, че в казармата има грубости, ругатни и службата е тежка".

(Следва)

Ваньо СТОИЛОВ