nabore.bg

Интервю

ТВ журналистът Николай Конакчиев: “Приятели” слагаха микрофони в спалнята ми (втора част)

Провалът на Бокова и Георгиева беше гарантиран, България има нисък международен авторитет

 

(Продължение)

 

- Как оценявате свободата на словото у нас?

- Свободата на словото е деликатен инструмент, който можеш да използваш и за добро, и за лошо. Псевдосвобода на словото е да изтресеш нещо, което може да засегне хора, и да не носиш отговорност за това. Навремето трябваше да имаш способността да казваш това, което искаш, по по-деликатен, заобиколен начин. Когато отразявах олимпийските игри в Лос Анжелис през 1984 г., на церемонията по откриването всеки имаше под седалката си флагче, което по команда на говорителя трябваше да вдигне. Изведнъж целият стадион се украси със знамената на страните участнички. Казах в репортажа си - "при това без нито една репетиция". Беше времето на спартакиадите, когато децата ги скъсваха от репетиции за фона на стадиона. Тогава някои умни хора от високите етажи ме попитаха какво съм искал да кажа. Трябваше да направиш слалома между политическите изисквания и вратички, за да кажеш това, което искаш.

- По повод на скиорския термин да ви питам, карате ли ски?

- Слаломът е интересна дисциплина, която дава възможност и за журналистически паралели. Допреди десетина години редовно карах ски - алпийски.

- Имаше ли това пресечни точки с политиката?

- Вътре в себе си поставях своеобразен плюс, ако видя политик на пистата. Имаше и комични моменти. Александър Лилов беше запален скиор и идваше на Ястребец, над Боровец, Андрей Луканов също. Охраната им беше от милиционери, облечени като скиори, а на места наклонът там е 45 градуса. Не смееха да мръднат, за да не полетят надолу. Прибираха ги от пистата с ратрак. С дискретното съучастие на Лилов учредихме купа „Първи май”. Винаги на 1 май на Ястребец падаше сняг и правехме състезание за неспортисти, което завършваше с казан с греяно вино.

- Какви бяха условията по ваше време за правене на телевизионна журналистика?

- Тогавашните височайши политически особи много държаха на това кой след кого е в новините, колко секунди от репортажа са отделени за него. Няма как да ги отрежеш на половината изречение, всеки от тях сам по себе си е империя, може да се обади на директора Стефан Тихчев и да му каже “тоя да не го виждам повече”. Работата ми изискваше като има интересно събитие някъде по света, да пращам екип до го отрази и тогава идва човекът на МВР в телевизията и ми казва: “Тоя тука не го пиши, защото няма да му издадат паспорт. Намери начин да му кажеш.” Как да му кажа, хората не са прости. На човека веднага му става ясно, че над името му има някаква забрана.    

- Къде виждате най-голямата заплаха за България: в бежанските орди, в демографската катастрофа или във факта, че се намираме на социалното дъно в Европа - най-бедните, най-болните, най-отчаяните?

- Съчетанието от тези три неща прави положението да изглежда безнадеждно. Бежанците не са европейски, а световен проблем, защото идват и от Африка и Азия, голяма част от тях са и цивилизационно несъвместими с нашия начин на живот и мислене, а европейските държави не могат да намерят противодействие. В момента се правят програми за интегрирането им, а не за възстановяването на Сирия или подобряването на условията в страните, от които идват. ООН не може да направи нищо по сирийския въпрос - пет държави имат право на вето. Механизмите на световната организация са износени. ООН взема решенията си според устава, отразяващ вижданията на Сталин за света. Оттогава за 70 години светът невероятно се е променил. Демографската криза в България е предопределена, тя не може да се избегне при сегашния икономически модел.

- Винаги задавам въпроса, в състояние ли е днешната политическа класа да измъкне България от дъното, където се намира?             

- Понятието политическа класа е много произволно и много им харесва. Довчера бил дребен чиновник или безхаберен роднина на някой, който по стечение на обстоятелствата е станал някаква политическа фигура, и изведнъж и той става човек от политическата класа. Французите имат такъв израз, политическа класа, но това включва не само да си потомствен член на политическа фамилия, а да минеш през специализирани училища и колежи. Това е дълга подготовка, която изключва някой хванат от улицата да оправя икономиката. Орхидеята не расте по бунищата, казва един френски писател, Анри Алег, трябва да си я отгледаш.

- Как гледате на казуса Ирина Бокова - Кристалина Георгиева?

- Това изобщо не трябваше да се случва. Познавам отдавна Ирина Бокова. Тя може да е прекрасен дипломат, но не можеш да очакваш да те изберат, когато целият западен свят разиграва бойкот на Русия след анексията на Крим и никой от световните лидери не отиде в Москва на честванията на 9 май 2015 г., а Бокова отива и демонстрира близки отношения с Русия и Путин. Освен това като шеф на ЮНЕСКО имаше тежка конфронтация със САЩ и Израел заради  приемането на Палестина за неин член. Провалът й беше гарантиран, дори само заради това. Освен това България няма онази тежест, която да мотивира световната организация да й повери ръководството си в момент, в който е необходимо и се очаква самата ООН да претърпи голяма промяна. Колкото и да твърдим, че Бокова и Георгиева са добри дипломати, не може да се повери такава организация на държава с нисък авторитет.

- Вие имате огромен опит, вълнува ли ви т.нар. президентска кампания?

- Вълнува ме естествено. Институцията има нужда преди всичко от защита на авторитета - да не се позволява да бъде обиждан държавният глава. Обидно е и твърдението, че той представлява страната, без да има никаква власт, което не е вярно. Ако бъде избран президент извън ГЕРБ, той ще бъде човекът, който ще назначи служебното правителство, а то ще проведе изборите. Тук важното е не не само кой гласува, а и кой брои. Манипулации могат да бъдат правени по много начини, включително и с това, че объркват хората в морето от кандидати.

- Съжалявате ли за нещо, като теглите чертата?

- Много приятели са ме питали няма ли да пиша мемоари. Видял съм много неща. Но дотук съм написал само първото изречение. Мемоар значи спомен, памет, човек се захваща да пише мемоарите си, когато усети, че почва да забравя. Този момент още не е дошъл при мен. Навремето отразявах войната Йом Кипур на Израел срещу арабите. Как да не разкажа, например, как нашият четиричленен радиотелевизионен екип си купи табла до Омаядската джамия в Дамаск от един действащ фронтовак! Каза, че таблата струва сто сирийски лири. Накрая ни даде две табли за шейсет. “Аз съм сирийски войник, дошъл съм от фронта да продам няколко табли, за да оставя пари на жена си, и пак се връщам в частта си.” А таблите ни бяха нужни, защото от сирийското министерство на информацията ни предупредиха да си стоим в стаите в хотела, тъй като всеки момент ще ни заведат при президента Асад-баща - за пресконференция. Още първата вечер градът беше подложен на бомбардировка от израелски самолети. Тръгнахме надолу по стълбите към бомбоубежището и почти се сблъскахме с кореспондента на “Нюзуик” Арно дьо Борчгрейв, с когото по-късно станахме приятели. Той каза: “Защо надолу, горе има тераса, оттам най-добре се вижда, може да се снима.” Попитах го не е ли опасно, а той отвърна: “А, израелците знаят в кой хотел сме.”

- Един малко философски въпрос: успяхте ли да опознаете себе си през всичките тези години?

- Не. Постоянно си сервирам изненади. Когато ме уволниха от телевизията, поредното, трето уволнение, през 95-та, съдбата неочаквано реши към мен да се обърнат от родния град на баща ми и майка ми Златарица с предложение да стана председател на съвета на директорите на стоманолеярното предприятие. Прясно безработен, имах ли право да откажа?! Изкарах 3 години - като председател, а после и като изпълнителен директор. Открих философската връзка в това, че прецизното леене много прилича на работата на телевизионния журналист - необходимият детайл се получава само при строго определени температура, форма и химически състав. По същия начин, за да отразиш едно събитие, трябва да покажеш кой, къде, какво, и да го събереш в малкото секунди, които ти дават в “По света и у нас”. В момента съм пиар мениджър на един завод, който също се занимава с леене. Работил съм с много хора и изведнъж им ставам шеф, но днес когото и от тях да срещна, усещам, че е запазил доброто си чувство към мене. Оценявам, че съм си вършел добре работата. Познал съм и предателството. Прост житейски пример с някогашна форма на мъжка солидарност: нерядко близки приятели ми искаха ключа от апартамента, за да заведат някоя „малка приятелка”. Давах, услужвахме си. После разбрах, че някой ми поставял микрофони - в телефона, в спалнята...

 

Интервю на Христо КУФОВ

 


Николай Конакчиев

Николай Конакчиев