nabore.bg

Личността на този български президент е с доста съмнителна историческа стойност

Основатели на СДС изпратили петиция до президента Румен Радев с искане софийското летище да получи името на първия демократичен президент на България д-р Жельо Желев (в.24часа“).
       За основателите и представителите на СДС няма да говоря. Ще се спра на тяхното желание да увековечат име с доста съмнителна историческа стойност.

С д-р Желев познанството и близките ни отношения възникнаха в резултат на сходните професионални пътеки, по които се движихме в годините преди политическата промяна през 1989 г. Той беше научен сътрудник в Института
за култура, аз като редактор и отговорен секретар на
сп. „Проблеми на културата“. По-стари служители в списанието споделиха с мен, че Жельо изразявал някои по-различни мнения по проблемите на нашето съвремие. Споделили с него също, че Държавна сигурност била възразила срещу моето назначаване в списанието заради политическата ми присъда, но гл. редактор проф. Елит Николов оставил без внимание това възражение.

       Така двамата с Желев се опознахме добре  чрез чуждите уста, без да коментираме повече тази информация, която доведе все пак до нещо повече от едно обикновено познанство, без то да бъде демонстрирано по някакъв начин. Желев беше добре приет и като автор, и като колега от гл. редактор проф. Николов и от колектива.
        Докато…

        Един ден Желев ми донесе статия от две страници във връзка с годишнина от обесването на Апостола на свободата Васил Левски с молба да бъде публикувана без редакторска намеса. Прегледах я набързо. Една и половина страници бяха посветени на критичното отношение на автора към мавзолеите и само половин страница на личността и делото на Левски. Връзката между двата момента в статията се обясняваше с две или три изречения, в смисъл, че Левски не е искал да бъде поставен някой ден в мавзолей. От статията лъхаше ясно негодуването на автора  от мавзолея на Георги Димитров в центъра на София.

        Предложих на Желев да смени акцентите в статията, но той отказа категорично. Или… или!
        Докладвах на проф. Николов, той разговарял със зам. гл. редактор проф. Михаил Бъчваров и се стигна до решение тримата да поемем пред редакционната колегия на списанието „колективна“ отговорност за публикуването на статията. В редакционната колегия имаше и двама професори, които работеха в апарата на ЦК на БКП.

        Изказаните възражения бяха преодолени. След заседанието проф. Иван Стефанов ми каза следното: „Стоянов, внимавай със скандални автори и статии. Може да стане така, че да закрият списанието, а теб да те уволнят“.

         На другия ден проф. Е. Николов срещнал Желев в Комитета за култура и му съобщил  решението за отпечатване на статията. Отговорът му бил изненадващ, меко казано. Желев ми бил дал статията като на приятел, с когото споделя позицията си. Не е ставало и дума за публикуването й. Проф. Николов ме попита дали това е вярно, защото излизаше, че аз подвеждам него и редколегията, въпреки нежеланието на автора  да публикуваме статията.

        Потвърдих разговора с Желев и неговото „или…или“.
       Остана неизяснен въпросът за източника на този непочтен удар. Планиран ли бе той и срещу кого – срещу главния редактор проф. Елит Николов, срещу списанието, или срещу мен? Имаше и друг вариант: на Желев е било препоръчано от член на редколе-
гията (или от другаде!) да изтегли сам статията, с това да си спести някои неприятности. Приемам, че Желев може да се е вслушал в добронамерения съвет, но е решил да се измъкне по малко необичаен начин – като недоразумение, не съм го разбрал правилно, нямало е и никакво „или..или“.
         Много неизвестни…

         Дойде ден, в който закриха сп. „Проблеми на културата“, а в новото списание „Култура“ преназначиха целия му предишен персонал, но без мен.

        В началото на 1989 година проф. Александър Фол бил натоварен от ЦК на БКП да проведе разговори с някои политически репресирани деятели в сферата на културата. Включително и с мен.

       Първият ми разговор с професора се състоя през м. май 1989  г. Поиска да изложа моите виждания за работата и заплатата, които очаквам да получа при новата политика на партията и правителството. С подобно предложение се обърнал и към Жельо Желев и към проф. Иван Джаджев. Попитах го какво желание са изразили двамата. Проф. Фол   ми отговори, че Желев е поискал първоначално да бъде назначен за директор на Института по култура, но веднага след това се е отказал, без обяснение. Проф. Джаджев е изчакал решението на Желев и като разбрал, че той се отказва от назначение в Института по култура, изявил желание да приеме поста на директор.

        Проф. Фол помоли да го информирам за виждането ми относно моето положение в най-скоро време. Казах му, че решение за мен може да има само, ако уволнят Димитър Филипов от постовете директор на Института по култура и гл.редактор на сп. „Култура“ заради негови финансови и административни нарушения, констатирани от финансова ревизия.
         С проф. Фол проведохме още два безсмислени и безрезултатни разговора, при които настойчиво поисках информация за решението на Желев. Професорът ми отговори, че мълчанието на Политбюро и на самия Желев му е непонятно. От една страна искат бързо решаване на проблема, а от друга се създава впечатлението, че проблемът „Желев“ не съществува.

         В края на месец септември или
началото на октомври 1989 г. научих, че Комитетът за култура е приел оставката на Димитър Филипов като директор на Института по култура и като гл.редактор на сп. „Култура“. Било е решено и да бъда назначен за гл.редактор на сп. „Библиотекар“, считано от 01.11.1989 г. (Подробности в книгата ми „Спомени предназначени за утре“). За Желев нямаше нито дума. Проф. Джаджев и аз бяхме устроени – той по свое желание, аз по тяхно…

        Не мина много време и на телевизионния екран гледах избора на Желев за президент, както и светкавичния избор, по негово предложение, на вицепрезидент…

        През лятото на 1992 г. ми се обади Председателят на Върховния касационен съд Иван Григоров, мой пръв приятел през голям отрязък от време. Той, Иван Костов, Стоян Ганев и някои други техни дружки решили, че старите комунистически кадри в дипломацията трябва да бъдат сменени с нови, демократични. Мен бяха ме определили за пълномощен министър в Берлин.

         Малко преди заминаването ми срещнах президента Желев пред М-во на отбраната. Пред него двама охранители и зад него още двама. Засмя се много приятелски, дойде и ме прегърна. „Как си, какво правиш?“ Отговорих: „Добре съм, Жельо, заминавам на работа в Берлин“. И тук чух нещо невероятно: „Веско, съжалявам, но не мога да
ти помогна“. Изненадан от твърдението му заявих: „Жельо, извинявай, но не ме разбра. Аз не искам помощ от тебе, само отговарям на въпроса ти какво правя“. Разделихме се с добри пожелания, а аз не можех да си обясня думите на Жельо, че не може да ми помогне. Може да са били дежурни приказки с всеки срещнат приятел…

         Още с пристигането ми в Берлин назначих вътрешна проверка, която констатира невероятни кражби и корупция. Изпратих резултатите от проверката и някои по-важни документи до двамата ми приятели Иван Григоров – председател на Върховния касационен съд и до Иван Татарчев – главен прокурор. Пълно мълчание.

         Същите писма и документи изпратих до МВнР – Стоян Ганев, до МФ. От там същото мълчание. Накрая изпратих жена ми с пълен комплект документи, които да предаде на
президента Желев. От него също мълчание. Дойде заместник министъра на външните работи Валентин Добрев и ме помоли да спра с тези сигнали, защото имало решение да ме уволнят ако не спра. Уверих го, че ще продължа. Обадих се на жена ми и я питах дали се е срещнала с Желев. Не, не дали съгласие за среща, но плика с материалите щели да му ги предадат. Последва моето уволнение, заради отказ да служа на държавната мафия. Реших да отида до София за среща с Желев. Обадих се по телефона за определяне на ден и час, но началничката на кабинета му отказа да ме свърже с него. По телефона се обадих също и на  
професор  Иван Джаджев, които му бе съветник по културните въпроси. Той ме посъветва като дойда в София да извадя пропуск за него и двамата ще влезем при Жельо.

        Така и постъпих.

        Срещнахме се с президента Желев. Попитах го защо не реагира на сигналите ми от Берлин, защо допусна с мълчанието си прикриването на престъпленията и защо не реагира поне като българин на тези кражби?. Желев се извини, че не си спомня дали са му дали материалите, които жена ми е предала в приемната, защото са й отказали среща с него. Не си спомни и за 4-те предавания на журналистката Нина Селвелиева по БНТ, посветени на документалното представяне на грабежа в Берлин. Напомних му, че съм останал разочарован от него не само заради мълчанието му, а и заради новината, че е поканил  Иван Зографски на вечеря.Запитах го: „Жельо, този човек се хвали навсякъде, че успял да купи комунистическите управници, сега купил и новите. Успя ли да купи и тебе“? Желев не издържа повече и ми каза: „Ако знаех как изглеждат нещата в Берлин, щях да взема един автомат и…“

       „Извинявай, Жельо, но аз бях взел автомата, но вие ми го измъкнахте от ръцете“.

       Желев се обърна към проф. Джаджев: „Моля те свържи се със Станчов (по това време и.д. външен министър) и му предай от мое име да преразгледа случая и Веско да бъде реабилитиран и възстановен на работа“.

       Аз не търсих от президента работа или реабилитация. Вече бях на работа при германците, получавах 4 до 5 пъти по-висока заплата, отколкото като пълномощен министър. Исках само да разбера кой всъщност е Жельо Желев.

        Срещата с Иван Станчов не донесе нищо, както предполагах. Той бил временно на този пост, не искал да решава кадрови проблеми.

        Очаквано!
***     

В знак на протест срещу върлуващата престъпност в България, подадох молба за отказ от българско гражданство и приех германско. Ще възстановя българското, когато на власт у нас дойдат честни, образовани, интелигентни българи, които обичат истински родината ни, а продажниците, които управляваха България през тези 30 години бъдат изправени пред съд и цялото им имущество бъде конфискувано в полза на българския народ.
***

        Наскоро изпратих на президента Румен Радев и на главния прокурор Сотир Цацаров книгите „Спомени предназначени за утре“, „Цинизмът на новото време“ и „Българска мозайка“, с обозначени страници, в които са посочени факти, документи и служебни лица, свързани с предателства, престъпност и корупция. Знам, че тези хора нямат много време за четене, затова им посочих страниците, заслужаващи прочит. Получили ли са пратките? Не ми е известно, но разбрах, че секретарки решават кой материал и коя книга да бъдат дадени на началствата за прочит. Аз, като българин, съм изпълнил дълга си.

 Надявам се народът да изпрати предателите на полагаемото им се място.

        Питам се на кого е служил бившия президент на България Жельо Желев? Знае ли това сегашния министър-председател на държавата ни? Не търси ли той с идеята си да преименува софийското летище на негово име подкрепа и от остатъците на СДС? Както го прави това удавникът за сламката?
         Аз няма да отговоря, очаквам отговор от българския народ. Да се вдигне като един човек и освободи родината ни от   шайкаджиите.

 
Д-р Веселин СТОЯНОВ

Вестник „България без граници”

София, 12 ноември 2018 г.                           

   .