nabore.bg

Много са украинците, живели и работили у нас

Класикът на украинската литература Тарас Шевченко

Въпреки   войната, да си припомним близоста, родствената близост и да си върнем спокойния и мирен живот, в който властват братското сътрудничество в областта на икономиката, културата и всички други сфери на живота.Още повече, че с украинците ни свързват много здрави връзки от древността.

В малката градинка на столичния площад “Възраждане”, сред старите чинари, се извисява впечатляващ  паметник - красив и романтичен. Той е на младия ТАРАС ШЕВЧЕНКО /1814 - 1861/ - гениален украински поет, художник, философ и общественик.

  Около този забележителен паметник се събират украинците, живеещи и работещи в София и в България. Тук те отдават почит и уважение към големия син на Украйна. С венци и цветя отбелязват своите национални празници, провеждат рецитали със стиховете и песните на любимия си Тарас Шевченко - обичащ свободата и красотата певец, поет, художник, борец и защитник на крепостните и бедните, привърженик на идеята за славянско единство.

Софийският монумент на младия Шевченко

   Паметникът е поставен на това място в 2009 г. Той е дар на жителите на София от украинската диаспора у нас, от украински дипломати и общественици. Скулпторът Игор Гречаник, ваятелят, се е “подписал” своеобразно, като е оставил отпечатък на талантливата си ръка в основите на фигурата, загърната сякаш в пламъци, които я обгръщат и пазят. Някои оприличават това на клон от голямо дърво, който се свежда около фигурата на Тарас Шевченко, държащ в ръцете си книга.

    Големият син на Украйна е бил крепостен селянин - овчар, прислуга на помешчик, но  дедите му  били образовани хора. Самият Тарас /името му произлиза от старогръцкото “тарактикос”- непокорен, безстрашен, бунтар/ предпочитал да работи с ума си. Ярките му таланти отрано са забелязани от приятели, от големи, утвърдени творци - поети, художници, които събират 2,500 рубли и го откупват от крепостничеството, за да  учи в Петербург. Веселият жизнерадостен поет, талантливият художник води светски живот на бохем, от който после се  срамува. През 1846г Шевченко е в Кирило-Методиевско  братство от 10 човека, които проповядват идеята за федерация на славянските народи върху основата на тяхната автономност, независимост и свобода. Това е във времето, когато за България се знае много малко. В 1847 г. братството е разгромено от царските власти и Шевченко, тогава 33-годишен, е пратен войник в Оренбургския край със забрана от Александър Втори  “да пише и да рисува”. В 1857 г. свършват  мъките му на “непокорен войник” и той се завръща в Петербург болен, но несломен. Умира на 10 март 1861г.

"Катерина" е едно от живописните платна на Тарас Шивченко

В песните на “последния Кобзар и първия велик поет на новата велика литература на славянския свят”, по думите на Григорович, пее Украйна. Оприличават го на Хайне по лиризъм, но напомня Шели и Бърнс, а за академик Корш Шевченко е “божество, което живее под свое собствено слънце и трябва да е в Пантеона на световната литература”. Добролюбов го нарича “народен поет”.

 Като поет Шевченко влияе на Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Вазов. Те черпят от неговите мотиви, от мелодичните му  ритми  за своите поеми и лирически творби. Любен Каравелов превежда Шевченко и публикува негови творби във вестниците, които издава.

   Тарас Шевченко е голям и като художник.  Наричат го “украинският Рембранд”. Заради картините и гравюрите си, в които “диша” обичта му към  народа и природата, в 1860 г. му е присъдено званието  “академик по гравиране” в Руската императорска художествена академия. Той е и философ, борец за  общочовешки свободи и блага. Затова негови паметници има по цял свят, софийският се нарежда сред най-красивите, увековечили големия син на Украйна, на човечеството! През 2014 година светът отбеляза 200 години от рождението му.       

От древни времена съществуват връзките ни с украинския народ. Съдбите на двата на народа са много близки. Според проф. Шишманов, първият посланик на Нова България в Украйна, с украинците се родеем  по характер и по душевност. Пословичен е “украинският инат - на него той дължи и успехите си. И българите имат това “качество!” Езиците ни имат много общо в развитието си, притежават сродни  коренни думи. В основата на писмения украински език е старобългарският,  а старата украинска литература е пълна с преписи и заемки от българските летописи, сборници и апокрифи. Първата украинска църковна епархия произхожда от Охрид. По-късно Григорий Цамблак и Киприян заемат високи духовни постове в Украинската църква.

Шевченко рисува украинското село

   Българите и украинците се приемат като братя. В Украйна са се изселвали българи и в България са се преселвали украинци. Три са големите вълни на пристигащи у нас украинци: след Освобождението - когато от Унгария, Австрия, Полша, Чехия и от други славянски страни идват видни интелектуалци - специалисти в новата ни държава. Втората вълна е след Октомврийската революция в 1917г. Тогава идва така наречената “бяла емиграция”.  В по-ново време наред е “любовната емигрантска вълна”, заради бракове между българи и украинци.

Лидия Шишманова със своя съпруг проф. Иван Шишманов

ЛИДИЯ ШИШМАНОВА /1866 - 1937/ , по баща Драгоманова, е една от първите ни украински снахи. Тя се свързва с Иван Шишманов в Женева, където учи музика. В семейната им къща на “Шипка” тя урежда литературния си салон. Там се събира “цветът” на творческата и научната мисъл. Често  се чува пианото - от нейните ръце или от ръцете на сина й Димитър. Лидия Шишманова се изявява като културен, театрален и сценичен критик. Публикува в печата свои очерци, размишления, мнения. След внезапната смърт на съпруга си, тя преодолява болестта  и мъката и обработва големия архив на Иван Шишманов, съдържащ много недовършени лекции, недописана книга за Вазов, ценни фолклорни изследвания, мемоарите му като пълномощен министър в Киев, над 3000 негови и събирани епиграми.

Паметната плоча за проф. Михайло Драгомиров в София

Покрай Лидия Шишманова в България идва и баща й проф. МИХАИЛ ДРАГОМАНОВ/ 1841 - 1896/, който приветства Априлското въстание и Руско-турската война. Заради политическите си либерални възгледи, украинският учен емигрира от Украйна в 1876г.  Първо се установява във Виена, а после в Женева. Общите научни интереси, еднаквите философски и политически възгледи сближават Иван Шишманов и Михаил  Драгоманов, а когато дъщеря му става съпруга на българския млад учен, те стават и роднини. В годините, когато се основава Софийският университет, присъствието на такъв голям учен и политически деец като Михаил Драгоманов, е чест и гордост за България. Той е виден украински историк, критик, публицист, философ, езиковед, писател, политик. Основател е и на руския социализъм. Като професор по всеобща история, проф. Драгоманов, заедно със зет си проф. Иван Шишманов,  е един от основателите на “Сборника за народни умотворения, наука и книжнина”. Значителна е и неговата роля за живота на българската филологическа   наука и книжнина.Умира в София, а паметникът на гроба му е от друг талантлив украинец - Михайл Парашчук, също живял и работил у нас.

Поетесата Леся Украинка

ЛЕСЯ УКРАИНКА /1871 - 1913/ е украйнска писателка, драматург и преводач. Твори под влиянието на фолклорната и традиционната лирика. Пише текстове на песни, балади, приказки. В стиховете й има копнеж към свободата.  Поради заболяване, тя  идва на гости на своя вуйчо Михаил Драгоманов и живее у нас в годините на 1894 и 1895. През лятото на 1894г. Шишманови и Драгоманов наемат двуетажна къща във Владая. Чести гости там са били наши поети, драматурзи, хора на перото, на изкуството. Тук Леся Украйнка се запознава с Алеко Константинов - роднина на Иван Шишманов, със скулптора Борис Шац, с преподаватели от Софийския университет, с Мара Белчева. За дните, прекарани у нас, поетесата написва и стиховете: “ О, дни в далечен край, ще ви запомня аз!/ Ще помня онзи доми чужд, и роден./ Там често чувах трепетния глас/ на истината - тъжно благороден./ Сега на това място има камък с надпис за пребиваването на Леся Украйнка.

Скулпторът Михайло Парашчук

МИХАЙЛО ПАРАШЧУК /1878 - 1963/ е украински и български скулптор. В 1921г. идва у нас като представител на Международния Червен кръст. Среща се с българските си приятели Александър Миленков, Константин Щъркелов, Сава Огнянов. България става втора родина за талантливия ученик на Огюст Роден. У нас Парашчук живее и твори 42 години и се утвърждава като  най-добрия архитектурен скулптор. За него Андрей Николов казва:”В украсите на сградите по-добър от него няма!” Негови работи са: капителите за пиластрите на Партийния ни дом, вратите на Народната ни библиотека, рамките на вратите на Съдебната палата, картушите над входа на Софийския университет, художественото оформление на Военната академия “Г.С. Раковски”, както и на Дунав мост, Дворецът на профсъюзите във Велинград, театърът в Провадия, Домът на културата в Кърджали, кинотеатър “Македония”, Музикалният театър,  фронтонът на Народния театър, Окръжният народен съвет в Бургас, Пощата във Варна, легациите на Югославия, Франция, Унгария, тавани и скулптурни украси в парадната зала на БАН, в Театъра на Армията, в Театъра “Зад канала”, Френският Алианс… Автор е и на много бюстове и паметници на видни наши личности. Но никъде няма паметна плоча, която да указва, че тези скулптурни декорации и творби са излезли от даровитите ръце на работливия и  талантлив Михайло Парашчук.  Той е социалист - демократ, но през целия му живот у нас над него тегне клеймото на белогвардейски пришълец. Посмъртно е награден с орден “Кирил и Методий”. Впечатлен от личността и делото на Михайло Парашчук, в 1998г нашият талантлив скулптор Вежди Рашидов прави паметник на гроба му. Година по-късно бюстът е откраднат.

    ВАДИМ ЛАЗАРКЕВИЧ /1895 - 1963/ е художникът илюстратор, с чийто пленяващо  живи рисунки в детските книжки са израснали много поколения у нас. Той пристига у нас в 1920г. Работи в издателство “Хемус” като илюстратор на списания и книги за деца. Талантът му е оценен от такива големи наши разказвачи, като: Владимир Русалиев, Елин Пелин, Ран Босилек, Чичо Стоян, Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Веса Паспалеева, Дора Габе, Светослав Минков, Димитър Стоевски, Добри Немиров, Емилиян Станев, Асен Босев, Леда Милева… Читателите го знаят  с илюстрациите на списание “Светулка”, както и на книгите на Андерсен, Майн Рид, Киплинг, Хенрик Сенкевич, Карло Колоди, Лев Толстой… Неговият син - също Вадим Лазаркевич, роден в 1933г., завършва графика в Художествената академия и работи като илюстратор на учебници и диапозитиви. И над него тегне сянката на имигрантската участ и завистта, която е съпровождала пътя на баща му.

АННА МИТРОФАНОВНА ВОРОБЬОВА - ЗАНКОВА / 1898 - 1985/ е талантлива украинска балерина, омъжена за нашия скулптор Александър Занков. Израства като ученичка на най-големите балетмайстори по онова време Михаил Мордкин - възпитаник на Анна Павловна, Бронислава Нежинска, Сергей Дягилев… Когато в Рим се среща с бъдещия си съпруг, Воробьова има вече завидна сценична кариера като балерина. Играла е в Монте Карло, Париж, Миланската “Ла Скала”, Южна Америка - Рио де Жанейро, Санта Фе. В 1926г Анна и Александър се женят и от 1927г семейството живее и твори  у нас. Воробьова започва работа като асистент- хореограф в Софийската опера. Тандемът Воробьова - Петров се изявява професионално ярко в първата сценична постановка на  балета “Копелия” от Лео Делиб.

  През 1929 г. Воробьова е в творческа командировка в Париж при Нежинска. Там тя се запознава с Фьодор Шаляпин, с когото се сприятеляват  за цял живот. Общува с Равел, Стравински, Пикасо, Пол Валери. Танцува със световно известни балетисти. Има турнета и в Лондон, Марсилия.

     След силния си европейски и световен период, Воробьова се завръща в България, играе 5 месеца в Операта като прима балерина, после се отдава на педагогическа дейност. В 1934г тя открива частна балетна школа, която работи до 1946г. Нейни студенти са Валя Вербева, Павел Стоицев, Лили Берон и много още наши големи балетисти. Воробьова има заслуги за създаването на три извънстолични наши балетни трупи - в Пловдив, Русе и Стара Загора. Изписах бащиното й презиме Митровановна, защото знам как в родния ми Пловдив, където тя работи цели осем години / от 1953 до 1961/, се произнасяше името й - “Хореограф “МИТРОФАНОВНА”! Тук тя възпита много големи балетисти: Катерина Лангамер, Калинка Сотирова, Русалия Кирова - съпругата на художника Димитър Киров, Бонка Шопова. В този период нейният съпруг Александър Занков е един от авторите на паметника на съветския войн на Бунарджика - “Альоша”. В късните си години Анна Воробьова става майка на двама сина - Огнян , скулптор като баща си, и Орлин. Внукът й Венцислав, син на Огнян, е известен авангарден художник.

    Приятелски чувства ме свързват с две украинки - “любовни емигрантки”: Ирина Сардарева, чийто уникални шапки с удоволствие носят у нас и по света  девойки, жени, мъже, спортисти, театрали, както и с университетската преподавателка по руски и украински език Валентина Драгулева.

Петра ТАШЕВА