nabore.bg

Архивите са живи

In memoriam: Така ли трябваше да се срещнем, Евгений!

Ще запомним журналиста Евгений Станчев с майтапите, оригиналните идеи и дружелюбния му характер

 

Май беше краят на юни миналата година, Евгений Станчев се обади, че за ден-два е в София, та да се видим, преди пак да си замине за Годеч, където прекарваше от април до декември.

Осигурявах „терен”. Любо Коралов, Коста Филипов, Пепи Герасимов и самият Евгений Станчев, все колеги от „Народна младеж”, донесоха мезета и питиета, развързахме торбата със спомените от тези най-хубави години, прекарани в младежкия вестник.

Пак, за кой ли път ни покани да му идем на гости, за кой ли път му обещахме... Е, изпълняваме обещанието – тъжна раздяла със стария колега и приятел...

С Евгений бяхме съученици в Ловешката езикова гимназия, той в английския, аз във френския отдел. Бяхме третия випуск – от 1952 до 1957 г. Годините бяха бедни, спяхме по 20 души в приспособените за спални класни стаи на училище „Васил Левски”.

 

Закуската - единия ден тахан халва...

 

Следващия ден – създърма и боядисана водица за чай, вечерята - боб и компот или домати с ориз. Като се протриеха панталоните, отивахме при един шивач на Покрития мост да сложи ново „дъно”. „Глезехме се” с локумче, притиснато с две бисквити от лафкаджията бай Коста. И вероятно затова се чувствахме като братя – тогава преди повече от 6 десетилетия, та досега. Тези, които сме още живи... Евгений вече не е, но остава в сърцата ни и в спомените ни.

В средата на 60-те животът отново ни събра – този път в „Народна младеж”. Къдринка неотдавна чудесно описа в сайта на СБЖ невероятната атмосфера, та затова ще разкажа само няколко спомена, свързани с Евгений, с когото работехме в Международния отдел.

Отличителната му черта като журналист беше, че той умееше да пречупи отделна случка, събитие през неочаквана, дори неподозирана от другите светлина. Такъв си остана до края на журналистическата си кариера. Написа в „Поглед” запомнящия се репортаж „Чернобил – черно на бяло” за катастрофата с атомната централа.

Като главен редактор на „Дума” прати Велислава Дърева да вземе интервю от Симеон Сакскобурготски, друг на негово място не би се сетил, а още по-малко осмелил. Разказа ми как Явор Дачков му признал, че името му нашумяло едва когато самият Евгений беше го интервюирал за левия вестник. Наистина само, който е бил в „кухнята” може да оцени колко изненадващ е бил този ход на главния редактор на „Дума”, след като от години отношението на вестника към Дачков беше направо неприязнено, заслужено впрочем.

 

Но да отскоча пак назад в годините

 

Приятелството не спря Евгений да ме направи „на бъзе и коприва”, когато, в съзвучие с официалната линия, бях оплюл на страниците на „Народна младеж” Бийтълсите. „Какво разбираш ти от бийтълси, бе музикален инвалиде”, ме сряза Евгений на планьорката. Запомних урока, да не пиша за неща, които не разбирам. Самият Евгений като студент се изявяваше и като естраден певец.

Тогава, когато свирепстваше „студената война”, Евгений се беше престрашил да почука на вратата на кабинета на Робърт Кенеди в Капитолия, да разговаря с „врага”, да се снима с него. Публикувахме снимката в „Народна младеж”. Последва разгромна статия в списанието на СБЖ, заклеймяваща го, че в САЩ се бил държал като „буржоазен журналист”.

Е, имали сме доста забавни преживявания. През 1968 г. в София се състоя поредният Световен фестивал на младежта и студентите. В нашата стая бяхме трима – Сирма Бончева, завеждаща международния отдел, Евгений и аз. По едно време на вратата се чука, показва се непознат мъж, пита кой е Константин Иванов, представя се:

„Аз съм от Фестивалния комитет, може ли за момент” и ми дава знак да го последвам навън. Сирма слага, както й е навикът, ръка на устатата, Евгений направо прихва. Другарят от „Фестивалния комитет” ми обяснява от коя служба е, казва ми на какъв телефон да се обадя, ако в общуването с чуждите делегати се натъкна на нещо съмнително, дава ми срещу разписка и 10 лева, с които евентуално да почерпя чуждестранен гост, като на сервитьора поръчам за госта водка, а за мене вода: да не би да се напия, а чужденецът пък нямало да схване разликата между „водка” и „вода”.

 

Беше майтапчия, отзивчив, дружелюбен

 

Прибирам се в стаята, подигравките на Сирма и Евгений се сипят ли сипят. На следващия ден пак се почуква, надниква непознато лице, представя се, че е от Фестивалния комитет и се осведомява кой е Евгений Станчев и го моли да излезе с него навън. Този път аз прихвам, Сирма нещо не е така весела, знае ли дали няма да е следващата на другия ден. Размина й се.

Много дейни в контактите с журналистите бяха от посолството на КНДР. Поканите бяха написани на руски -  за „кинопросмотр и коктейл”. Отивам аз в посолството, което беше до зала „Универсиада”, настаняваме се в киносалона, започва един безкраен филм с кадри от всякакви заводи, ниви, градини, тържествени маршове на корейци, приветстващи Ким Ир-сен и той тях от трибуната.

По едно време колегата от „Работническо дело” Ненчо Хранов се надига да си ходи, поради „неотложна работа в редакцията”, учтиво, но твърдо го връщат на мястото му с обяснението „очень интересно”. Е, накрая изпихме по една ГДР-ска бира „Радебергер” и всеки - по редакциите.

„Как беше, пита ме Евгений. Отговарям: „Екстра, отпихме се на радебергер”. Знам, че Евгений е голям биролюбец. Следващия път като идва поканата от корейците, е ред на Евгений. Връща се след 2-3 часа, невинно го питам как е било. „Гледах втора част на филма, който ти си гледал миналия път”.

Ще речете: човекът е починал, неподходящо е така да се пише в такъв скръбен момент. Е да, но не само аз ще запомня Евгений именно така: майтапчия, отзивчив, дружелюбен и винаги нестандартен в професията.

 

Константин ИВАНОВ

www.sbj-bg.eu




Евгений Станчев

Евгений Станчев