nabore.bg

 от Христина Христова

„Нашите българи желаят свободата, 
но приемат я,
ако им се поднесе в къщите нa тепсия.“
 Васил Левски

Протоколи от разпита
пред турската следствена комисия,
София 5-9 януари 1873 г.

БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

Немалка част от тях бяха принудени да заминат зад граница по икономически причини, но много от тях изявяват активно отношение към случващото се в България. Сред тях има образовани млади хора и също такива, които са добили безценен опит и експертиза в различни сфери на науката, технологиите и обществените отношения. При една целенасочена държавна политика, както това се случва в Унгария и Румъния например, тези хора могат да бъдат привлечени обратно в родината си и биха били активна част от нейното възстановяване.

Разполагаме и с децата на България, с младите хора, които могат и трябва да бъдат нашата истинска инвестиция за бъдещето, да бъдат мотивирани и насърчени с образование и възпитание като основен приоритет в една отговорна държавна политика.

За съжаление, изброените по-горе причини, съчетани със сериозната демографска криза, бедността, ниската образованост, високата смъртност и ниската раждаемост, не дават оптимистична прогноза за развитието на гражданско общество в България, ако нещата у нас не се променят съзнателно, волево и кардинално.

Този аспект в развитието на всяко общество е от съществено значение. Отново за съжаление, като резултат от съвременните вътрешнополитически и геополитически процеси, България е лишена от качествени лидери. Тук крайностите в артикулирането на съпротивата срещу статуквото са крещящи и отразяват крайностите и противоречията, бушуващи в националното тяло и в разглобената държава. Липсва балансирано формулиране на проблемите, което да търси съзнателно равновесието между минало, настояще и бъдеще; между проблем, решение и желана реалност; между даденост, потенциал и стремеж; между народ, елит и лидер; между материално, духовно и ирационално – висшият пилотаж, на който са способни единствено личности, преминали не само през сериозно и задълбочено осмисляне на историческата и съвременната българска реалност, но и обходили пространствата в националния космос, проникнали в тъмните ъгли на народопсихологията и характера на българина. И не на последно място – личности, извървели вътрешния си, индивидуален път в осмислянето на битието, открили точката на сцепление между личното и колективното развитие, и като резултат от всичко това – способни да бъдатвизионери. Защото, както вече стана въпрос, по-лесната задача е критично да се обяснят и анализират проблемите и причинно-следствените връзки. По-трудната задача е да се дефинират  позитивни решения и да се очертаят пътища към желаната реалност.

Точно тук е разковничето – в разликата между способните на действие визионери и песимистичните съзерцатели. Трансформацията между тези две смислови реалности засега е еднопосочна. Но тя може и трябва да бъде обърната – от пасивно съзерцание и анализ към активно отношение и действие.

Не, не е невъзможна.

Въпрос на лична отговорност и взаимно проникване на енергиите, които могат да обединят елит и народ, а те от своя страна да успеят да излъчат лидер. Без качествен и волеви водач обществото ще остане в насипно, фрагментирано състояние, тъй като няма кой да артикулира неговите надежди за бъдещето и да ги насочи с визионерски подход към конструктивни решения. В същото време лидерът не може да се появи от небето като deus ex mahina. Обратно – той може да бъде излъчен единствено от позитивно обединени обществени енергии. Процесът е неизбежно взаимен. Другото е утопия на безнадежността.

За съжаление, лидерите извън казионния политически елит, имащи претенцията за национални обединители, най-често насочват своята енергия не към бъдещето, а към миналото. „България на три морета“, пророчествата на Ванга, силата на Тангра и мистерията на тракийския ни произход са оплетени в един абсолютно произволен миш-маш, забъркан около почти фанатичната и френетична фиксация към изгубеното минало. Този подход е изключително непродуктивен и деструктивен, защото той остава вкаменен от погледа на миналото. Именно миналото е българската Медуза, срещу която все още не е сътворен огледалният щит, с който да влезем в битката за своето бъдеще. Затова повечето от патриотично настроените българи все още битуват в тъмните пространства на пещерния национализъм и не са способни да прекрачат навън към дневната светлина, в която е пътят към бъдещето. Другата болезнена фиксация – тази в несправедливостта на настоящето – е натоварена с толкова негативни и отчайващи конотации и констатации, че тя държи в плен копнежа към развитие и промяна. А надеждите, че Русия ще ни освободи за трети път, са израз на детинския наивитет, на патологичната вътрешна дезориентация и на чувството за безизходица.

Не, Русия няма да ни спаси.

Крайното русофилство, както и крайното русофобство, са израз на невъзможността да се потърсят собствените устои и да се възстановят силите, които крепят националния фундамент, за да бъде той надграден и съссобствените ни усилия и труд, а не само с волята на великите сили.

Като стана въпрос за Русия, има и друг момент. Европа и ЕС не са еднозначни понятия. Провалът на образуванието Европейски съюз и на неговия реален предводител Ангела Меркел не означава, че трябва да загърбим Европа и да търсим спасение единствено на Изток. България е в Европа и исторически, културно и географски винаги ще бъде част от Стария континент – дори и да се намира в неговата периферия. Освен това – Европа, подобно на България, в момента не е самостоятелен геополитически субект.Неадекватните и налудничави действия на германския канцлер са недвусмислен знак, че тя не действа самостоятелно, а е подложена на огромен външен натиск. Но Меркел не е Европа. Ако тя е наложеният лидер на ЕС, чийто настоящ формат се разпада, Европа вече ражда и своите нови лидери. Не е само Орбан и не са само Вишеградите. В много европейски страни процесът към възстановяване на идеята за обединена Европа, състояща се от суверенни държави, вече набира ход и това движение е необратимо.

Има още един момент. Твърде съществен, специален и деликатен. И трябва да се назове внимателно. Въпросът е за империята, от която сме част. Не трябва да забравяме, че САЩ не е само посолството на ул. „Козяк“ и ятото ястреби, които подпалиха и застрашиха с безумието си целия свят. От недрата на американското общество се надигат социални енергии, които недвусмислено се насочват против имперските свръхамбиции на военно-промишния комплес, банковата олигархия и техните адепти. Америка е многопластова страна и от нея се чертаят посоки, които касаят бъдещето на целия свят. Днес САЩ навлизат в глобална вътрешна криза, която неминуемо предизвиква и криза на ценностите. Изходът от тази криза касае съдбата на света и това не е преувеличено.

Империята показва първите си признаци на умора. Тя постепенно и бавно разбира, че не може да контролира целия свят. Бидейки периферия на тази империя, ние трябва да погледнем най-вече в самите нас. За да бъдем готови, когато геополитическите реалности се раздвижат в нови тенденции.

Затова – нека за малко да оставим Америка на американците, Русия на руснаците, и да погледнем в България на българите. Но не отново само в миналото. Време е да погледнем и в бъдещето, да възродим своето национално достойнство със самочувствието на европейци. Не е далече моментът, в който погубителите на Европа начело с Меркел ще бъдат изправени пред историческия съд за действията си. Дали ще останем последните жалки клакьори на рухващото и безвъзвратно компрометирано Брюкселско статукво, или ще бъдем част от силите, които носят промяната и новите принципи на обединение на европейските народи, зависи изцяло от нас. Едва тогава и Русия може да ни „зауважава“ отново, за да възстановим ползите и взаимодействията си с тази световна сила в името на партньорските отношения от двустранен интерес, в името на историческата, културната и религиозна близост между нашите две страни.

Затова трябва да действаме. И да спрем да се оплакваме, очаквайки само поредния „спасител“ отвън, зациклили в мантрите на безнадежността. Така или иначе, минахме всички граници на национално самоизяждане и самоунищожение. Време да спрем да тъпчем на едно място.

Предстоящите президентски избори през есента са огромен шанс за консолидация на тези сили в обществото, които осъзнават нуждата от преминаването в нов, качествен етап на представителството в държавните институции и постепенен рестарт на порочната политическа система. В този смисъл изборът на нов президент може да бъде едно наистина сериозно начало. Защото държавният глава не притежава само представителни функции, напротив. Неговата най-важна мисия е моралното обединение и сплотяването на нацията, от което всички ние днес имаме въпиюща нужда. Задаването на нов тон в публичното артикулиране на проблемите и на техните решения, визионерски подход и акумулиране на историческа смелост пред предизвикателствата – само личност, осъзнаваща ясно тези задачи, може да бъде водачът, който да завърти решително кормилото на обществените нагласи в нова посока към едно по-добро бъдеще.

В последните години президентската институция беше срината до абсурдни нива, тя се превърна единствено в обект на груби подигравки, срам и възмущение. Време е тази институция да си върне уважението на обществото. Време е на този пост да бъде издигнат мъж, който ще изпълнява с чест и достойнство ролята си на главнокомандващ на Българската армия. Личност, която ще има силата да бъде коректив на политическата пошлост и в същото време – изразител на волята и стремежите на нацията.

Широкото представителство на такава кандидатура е задължително условие и предпоставка за успех. Затова всички заинтересовани политически и обществени кръгове трябва да се обединят в единна платформа, да открият и да излъчат този мъж. Да, няма идеално чисти идеи и носители на идеи без свои тесни интереси. Но трябва да се осмелим да поемем разумни компромиси и рискове, да сме отворени за диалог с всички, които декларират готовност да вървят към нови баланси.  Разбира се, без онези, които вече са пропилели напълно и безвъзвратно кредита на доверие. Реалният процес никога не е гладък, безгрешен  и безболезнен. Затова трябва да направим всичко възможно той да не е революционен и разрушителен. Ще сме късметлии, ако промяната се случи еволюционно, с пречистване и надграждане.

Необходимо е радикално да скъсаме с „психарското“ отчаяние и да спрем да очакваме то скоро да достигне критична маса и да „разруши“ системата. Това не е изход! Защото Големият въпрос остава да виси – какво предлагаме днес и утре, когато системата рухне? Разрушаването е по-лесната част. Трябва да се фокусираме и обединим усилия не върху разрушението, а върху съзиданието, не в трескавото търсенето на месии, а в изграждането на хиляди мислещи и позитивно действащи индивиди, обединени с ясна визия за собственото си развитие и развитието на обществото в следващите 30-50 години. Да накараме всеки да се вгледа критично първо в себе си, да се погрижи първо за себе си и паралелно – за околните и за цялото общество. Избраните от природата и обстоятелствата личности трябва да дадат насоките, потенциалните решения и стартовата енергия, за да се задвижи процесът на обновление.

Нека да си спомним какво имаме и да спрем да плачем за това, което нямаме.

Имаме качествени хора в разпокъсания интелектуален, академичен и експертен елит. Имаме учителите и будителите. Имаме децата на България. Имаме българите в чужбина. Имаме отделни независими журналисти. Имаме някои читави хора в иначе деградиралата политическа система.

Можем да имаме и добър президент, който да зададе тон на оркестъра.

Това е добро начало.

По-добро от Свободата на тепсия.

Край на статията!