nabore.bg

Тежката дума

Свобода на тепсия. Революция и еволюция(първа част)

 от Христина Христова

 

 

„Нашите българи желаят свободата, 
но приемат я,
ако им се поднесе в къщите нa тепсия.“

 Васил Левски

Протоколи от разпита
пред турската следствена комисия,
София 5-9 януари 1873 г.



По случай честванията на Националния празник 3 март последваха поредните представителни мероприятия. За пореден път бяхме свидетели на непосилни, конфузни и мъченически опити за заобикаляне и избягване на директното назоваване на историческото събитие, което се предполага, че празнуваме – краят на Руско-турската освободителна война, която слага край и на 5-вековното османско владичество в България (пардон, 5-вековното турско робство).

И то си е конфузно. Днес Русия и Турция са в обтегнати отношения, бяха (и може би още са) на косъм от военен конфликт, а ние сме на страната на Турция и тя дори ще охранява небето ни от руската агресия.

Русофили, русофоби, туркофили, туркофоби, а покрай тях американофили, американофоби, еврофили и еврофоби (ако не са заминали за Гърция в почивните дни) ще се хванат виртуално за гушите в безкрайни и жизненоважни дискусии. И в крайна сметка, най-дефицитни навярно отново ще се окажат българофилите. Една националистическа партия под звуците на руски песни ще призове за незабавно излизане от ЕС и НАТО; друга евроатлантическа мрежа, водеща се за по-интелигентна, ще се спотаи в еднодневно затишие или ще презентира нова полититкоректна опорна точка, и така – до края на света.

Абсолютно разпиляване на историческо време и национална енергия.

Докато нашият екзистенциален приоритет е прикован в проблема, а не в решението, и докато издигаме миналото на пиедестал, защото се срамуваме от настоящето, последното се изплъзва като гъвкава змия в подвижни пясъци, а ние тъпчем на едно място и все повече затъваме в невъзможността да си създадем бъдеще.

Взорът ни в днешния ден е пристрастен и подчинен на един най-вече отрицаващ, диагнозиращ или анализиращ дух (или и трите в едно), който шества все по-уверено и вдъхновено дори в казионните медии.

Да, безспорно отрицанието, диагнозите и анализите са нещо прекрасно и необходимо. Но и крайно недостатъчно. Да, от няколко години способни и сякаш неподкупни анализатори и журналисти тълкуват нещата по начини, които до скоро бяха немислими. Неусетно Бялата ръкавица, с която неотдавна докосвахме политкоректно горещите геополитически и вътрешни събития, обърна опаката си страна. А тя се оказа не особено лицеприятна и все повече българи започнаха да осъзнават, че това май не е опакото, а лицето на случващото се около нас в последния четвърт век. Инерцията на възприятията беше изместена от нарастващото критично мислене и все повече обикновени хора се ангажират с преосмисляне и преоценка на световните събития и на обществено-политическия живот, който беше попаднал в някаква мъртва точка, следвайки клишетата, в които беше укротен. На все повече хора започна да им става ясно, че май „совите не са това, което са“. И че случващото се през последните 26 години у нас и по света съвсем не е толкова еднозначно, колкото ни беше внушавано, че е.

Но… Времето за анализи и констатации неусетно изтича. В последните няколко години светът се задвижи ускорено, създавайки нови турболентни реалности. И със сигурност няма да ни чака да осмисляме дълго какво, защо и как се случва. Като цяло картината, колкото и да е динамична, е ясна за всички, които искат да са наясно. И колкото по-дълго стоим очаровани и фиксирани в предизвикателството за кардинално нови интерпретации на съвременната история, толкова повече шансовете ни за съзнателно включване в тази история изтъняват.

А за да се включим, е нужно най-после да видим с ясен поглед – с какво разполагаме и какъв е нашият национален потенциал, с който бихме могли да преборим обратната тяга, теглеща ни в пространствата на съзерцанието, апатията и неувереността за активна промяна. Задвижването на публичните мисловни енергии има смисъл само ако издига живота на общността на ново и качествено ниво. В условията и в средата на една динамична система, зациклянето и застояването, изместващи съзнателното включване в новите и неизбежни процеси, е не само регрес, но и пряка опасност за отпадане от системата.

Анализът не може да бъде цел. Той може да бъде отправна точка за бъдещи решения и действия. Трябва да спрем да се радваме като деца на умните и контрапунктни разкази за нашия свят и да си зададем въпроса: „Какво следва от това?“

Ще ви призная, че понякога ми става неудобно, когато прочета или чуя поредния добър, професионален разбор на актуалната ситуация по света и у нас и десетките възторжени коментари под него. Не защото това е ненужно, а защото е възпроизвеждане на модела на съзерцание. Поемане на поредната доза успокоително, че някой отново е назовал блестящо истината, която виждам и аз. Утре имам нужда от още и още успокоително. И после пак и пак. Утеха. Зацикляне в света на констатациите, вместо съграждане на нови реалности – което би трябвало да е и целта на упражнението. Фиксиране в проблема, а не в решението. Понякога е още по-лошо – болезнено пребиваване и затваряне в миналото като бягство от трудното настояще – вместо сътворяване на бъдещето.

Този, който вижда адекватно проблема и притежава експертизата да го назове, задължително знае и алтернативите за неговото решение. Ако няма отговор или поне опит за такъв, значи анализът е цел, а не стремеж и воля за решение. И тук е уместно да се зададе въпросът – каква и чия е целта?

Честваме Освобождението. Но днес свободни ли сме? И можем ли да бъдем? А искаме ли?

Последните два въпроса услужливо се подминават, като се задоволяваме с очевидната констатация, произтичаща от първия въпрос: Не, днес не сме свободни. Не сме субект, а обект на историята. Е, и?

Добре, нека да поразсъждаваме. Да се опитаме да обобщим това, което вече всички знаем (независимо дали го признаваме), и да се запитаме – имаме ли нужда да медитираме безкрайно върху това познание? Можем ли да изпитаме стремеж и воля за решение?

Мисля, че най-важният въпрос е следният – с какво разполагаме като обществен и човешки ресурс, за да се задвижи в нашия национален свят желание за промяна. И кои са конкретните стъпки за това.

Позволете ми един скромен опит от мое и от ваше име.

ПОЛИТИЧСКИЯТ ЕЛИТ – ИМА ЛИ ТАКЪВ?

Ако трябва накратко да обобщим, политическият елит на България в продължение на 26 години подложи на пълна деконструкция българската държавност, заставайки зад историческото алиби и претенцията за скъсване с комунистическото минало. След това последва чутовен грабеж. Този факт вече не може да бъде оспорван и замазван. Деконструкцията се случи съвсем „легално“, въпреки че по своята същност беше криминално действие, прилагано със завидна приемственост и последователност след успешното преотстъпване на България като зона на влияние от СССР на САЩ. След смяната на империите, от 16-та република на Съветския съюз, България се оказа в положението на стратегическа подмандатна територия, без право на собствени решения за геополитическата си и историческата си съдба.

Това, което изненада всички и ги свари напълно неподготвени обаче, е че политическите ни елити, без изключение, изявиха непозната досега жестокост към собствения си народ. Нито един от предаващите си щафетата на властта партийни субекти не прояви елементарна милост към тези, които бяха съградили държавата дотук. Защото, независимо от превратностите, държавата беше изграждана в продължение на повече от век. В този смисъл, българските политически елити бяха и все още са контролирани от чужди интереси, запазвайки за себе си определени привилегии и оставяйки населението в унизителна, непосилна мизерия. Ето това всички вече го знаем. Какво печелим, като го повтаряме отново и отново?!

Актуална добавка с днешна дата. Днес българските политици вече са не просто зависими и контролирани. Те са изключително невежи и некомпетентни. Не владеят политическия език, защото за тях политиката е просто възможност за докопване до властта. Публичният дебат отдавна е забравено понятие в обществения живот. Под „политика“ се разбира безпрекословно спазване на указанията от Брюксел и Вашингтон, както и усвояване на европейските фондове. Затова и спорадичните опити за политическо говорене отдавна са изгубили давност и смисъл, а и самият ценз на властимащите не достига до нивата на висшия пилотаж, който е необходим за взимане на държавнически решения и поемане на отговорност за настоящето и бъдещето на нацията – както това се случва например в останалите страни от бившия Източноевропейски блок.

Да, в началото на „прехода“ все още се срещаха образовани люде в изпълнителната и законодателната власт. Все още имаше единици, които искрено вярваха, че делото им е полезно и е в името на свободата и просперитета. Постепенно обаче експертите и професионалистите бяха маргинализирани или прогонени извън страната. Така новите политически „герои“ получиха джакпот и зелен светофар по пътя си към властта.

Част от тях все пак са преминали политическо обучение – в чужди „неправителствени“ организации – но възможностите им стигат единствено до ролята на обслужващ персонал. По-голямата част от днешните политици са напълно контролирани и върху тях се оказва сериозен натиск – подмандатните територии като България по подразбиране нямат нужда от експертен политически елит.

Не на последно място, до властта бяха допуснати предимно хора, лишени от национално самосъзнание, мъжество и достойнство. Т.нар. политически елит е ампутиран от чувството за национална принадлежност, затова той не е в състояние да следва обществените интереси в името на оцеляването ни като нация или поне като общност.

Това е първата и най-важна констатация за политическия ни елит – той се намира под външен натиск и контрол. Това се отнася за всички партийни субекти, които бяха във властта в последните 26 години. Излишно е да ги изреждаме. В случая важен е изводът, че в България липсва политически елит, който да изпълва със смисъл това понятие. До евентуалната поява на нови политически субекти, ние не можем да разчитаме на настоящото политическо статукво. Можем да бъдем недоволни, възмутени, саркастични, подигравателни – но това не води до нищо.

Нека все пак да погледнем и наоколо, извън политическите елити – с какво друго разполагаме като общество, макар че, както всички знаем, това е едно твърде разпокъсано общество.

ИНТЕЛЕКТУАЛЕН, ЕКСПЕРТЕН И МЕДИЕН ЕЛИТ

Тук фрагментацията е повсеместна.

Една част от интелектуалния (творчески и академичен) елит беше превърнат в придворна свита „за цвят“ на новото статукво – както беше и по времето на комунизма. По-адаптивните му представители веднага се преориентираха – от храненици на тоталитарния режим те станаха набързо първи негови отрицатели, а днес крайностите в публичните им метаморфози говорят за дълбочината на разлома в техния идентитет, както и за неговата етична празнота. Част от академичния елит услужливо и без всякакъв сантимент пренаписа учебниците по история, география, литература, родинознание, за да бъде ерозиран формиращият национално самосъзнание елемент още на ниво училище.

Другите, по-младите и вдъхновени т.нар. грантови интелектуалци са актуалният инструментариум, чрез който се осъществява активно психическата дезориентация на българското общество. Тяхната нова Библия са евроатлантическите директиви и ценности, имащи за една от целите си подронване на националното самосъзнание и поддържане на властта с изкуствена, имитативна гражданска активност и режисирани протести. Таргет групата на тази мрежа е остатъкът от средната класа с „дясна“ ориентация, предимно в столицата и в по-големите градове. Немалка част от тях са свързани с олигархични структури, външни неправителствени организации или медийни групировки, от които получават финансиране и опорни точки. Казионните медии, включително и държавната телевизия, са под контрола на властта и изпълняват прилежно ролята си на слуги, генерирайки директни или подсъзнателни внушения в доверчивото и объркано съзнание на зрителя, който отчаяно търси в екрана парченцата от своя разрушен национален космос.

В този смисъл, медийният интелектуален елит е най-важният лост в ръцете на властта. Контролът, осъществяван чрез него, се движи в матрицата на ефективни и работещи стратегии. Именно чрез медиите се легитимира така необходимата паралелна действителност, която има за цел да подмени реалните проблеми в живота на общността и нейната традиционна етична и ценностна система.

Чрез журналистическия и медиен елит българското население беше оглупено до неузнаваемост. Освен материално бедно, то изгуби и своите безценни духовни богатства и падна до равнището на биологично оцеляващ скот. Сапунени турски сериали, пошли риалити формати и подборно, изкривено представяне на информацията – тези са само някои от безкрайните и елементарни инструменти за въздействие, с които беше вкаран клин в най-интимните пластове на човешката екзистенция. В същото време беше оглупена и средната, по-заможната класа. В телевизора има за всички от всичко, и то по много. Чалгата се наложи като водещ „културен“ жанр, чрез който беше моделирана една консуматорска, безпаметна средна класа, заразена смъртоносно с вируса на пошлата посредственост.

Огромната заслуга за това има журналистическата гилдия, която предаде своите принципи и се лиши от професионално достойнство.Добрите журналисти са единици и повечето от тях са избутани извън полезрението на казионните медии и телевизионните камери. Вместо тях, в меките кресла на сутрешните блокове са се настанили водещи, за които е важно да покажат повече гола плът, отколкото мисъл. Звездоманията отдавна е изместила истинските стойности на журналистическото призвание, превръщайки го в една друга, по-древна професия.

И все пак, в остатъчния интелектуален елит на България все още имастойностни личности, които оцеляха буквално и преносно „на магия“ и „на инат“. Тези хора са пръснати из целия фрагментиран социум и с днешна дата съхраняват поединично или в малки общности спомена за времето, когато понятията „родина“, „общество“ и „народ“ все още имаха смисъл.

Най-голяма заслуга сред тях имат българските учители, които в момента извършват истински подвиг в името на оцеляването на българския дух в младото поколение. Всички ние наистина сме им длъжници. Независимо от осакатената и намираща се в насипно състояние образователна система, която беше съсипвана методично и целенасочено, все още в българското училище има хора с просветителско съзнание, които почти нелегално, но всеотдайно стоят на своя пост. Истински будители, пред които всички останали, оцеляващи поединично „интелектуалци“, могат да изпитат само неудобство. Научните работници в читалищата, библиотеките и музеите – това са другите българи, които системата не успя да смачка докрай. Сред тях и до днес има хора, които съхраняват отговорно и всеотдайно историческата и културната памет на България.

В академичните и експертните среди все още има живи хора-мостове между недалечното миналото и недалечното бъдеще. В тяхната памет е опазено и познанието за държавен градеж. Те обаче днес са в ролята на пасивни и нерядко – песимистично настроени съзерцатели. Активното участие в обществения дебат им е отнето както от системата, така и от тях самите. За радост, в тези среди има и достатъчно способно зряло поколение от учени и анализатори, на които дължим и актуалното артикулиране на съвременните релности. Именно те преобърнаха наопаки „бялата ръкавица“ и назоваха нещата с истинските им имена. Една безспорна заслуга към събуждането на общественото съзнание. Всъщност, тези хора са безценният потенциал и коректив в процеса на възстановяването на държавния ни суверенитет, ако това някога се случи.

 

Край на първа част.

Във втора част следва:

  • БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА
  • ДЕЦАТА И МЛАДИТЕ ХОРА
  • ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, ИЛИ НАРОДЪТ
  • ЛИДЕРИ
  • КАК МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ ВСИЧКО ТОВА? МИСИЯ НЕВЪЗМОЖНА?
  • БЪЛГАРИЯ МЕЖДУ РУСИЯ, САЩ И ЕВРОПА
  • ЕТО ЕДНА ПОСОКА И ОПИТ ЗА РЕШЕНИЕ, ЗА ДА ИМА СМИСЪЛ ОТ ТОЗИ АНАЛИЗ



Източник: memoriabg.com



Христина Христова е завършила НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Специализира Културология и Театрознание. Автор на драматургични, есеистични и публицистични текстове. Интересите й са в областта на религията, антропологията, политическата психология. Главен редактор на „Memoria de futuro - Памет за бъдещето“.









Христина Христова

Христина Христова