Архивите са живи
- search
- Всички
Стари кримки от печата: Стойчо Банчев бе главен редактор едновременно на 3 вестника
Със Стойчо Банчев бяхме колеги във в.”Народна младеж”. Беше недъгав: като дете го прегазила каруца и гръдният му кош беше деформиран. Но струваше колкото 10 „нормални”. Беше шеф на „Вътрешна информация”, член на редколегията, накрая и заместник главен редактор. И както беше недъгав след 10 ноември издаваше тамам три вестника – „Импулс” на Министерството на съобщенията, „Дебати” – политически, третият съм забравил какъв беше*. Лекарите от санаториума във Владая споделяха, че е истинско чудо, че с този премазан гръден кош все още е жив /отиде си от този свят някъде в началото на деветдесетте/. Не просто се включваше, а беше търсен и ставаше душа на всякакви компании. Най-вече с чувството си за хумор.
Ще разкажа за някои от историите му
Екип на „Народна младеж” отива на южната граница за среща с граничари по случай празника им. „Пристигаме с редакционното „Булгаррено”.Строили се онези левенти на плаца, взели за почест пред стълба с националния флаг. Спира колата и от нея започваме да се измъкваме: главният редактор Христо Марков, до него Ангелина Петрова, отзад сме аз и Борис Балев. Тия се ошашавиха”, разказва Стойчо.
Пояснявам: Христо Марков имаше някаква луксация и си замяташе единия крак, но нямаше никакъв комплекс, редовно ритахме футбол в двора на Полиграфическия комбинат. Ангелина, една от най-известните по онова време криминална, както биха я нарекли днес, репортерка, прекарала като дете детски паралич, имаше още по-нарушен вървеж. За Стойчовия недъг вече споменах. Борето Балев имаше някакво страдание, поради което ходеше превит надве в кръста.
„И как да не се ошашавят бойците, екипът на младежкия вестник кой от кого по-голям инвалид”, подсмива се Стойчо. Малцина са тези, които имат чувство за самоирония. Още по-голямо достоинство е да се забавляваш с недъга си.
Другарят от арабският свят
Стойчо успяваше да намери общ език с всекиго и имаше връзки навсякъде: по ведомства, министерства, организации и съответно си осигуряваше пропуски за всякакви събития. Обичаше да ходи на футболни мачове и разбира се имаше карти за вход за всички стадиони и спортни зали. Отивам с моята „Шкода 120” да го взема от тях в квартал „Гоце Делчев” за да идем на мач на стадион „Славия”. Стойчо излиза от блока си заедно с Крум Василчев, секретар на ЦК на Комсомола, отговарящ и за спорта. „Карайте след мене, да нямате проблеми на входа”, разпорежда се Крумчо и се качва на служебната „Волга”. Стигаме до стадиона, но волгата я отклоняват към общия паркинг, а има друг, който е така да се каже за ВИП-персони, досами централния вход. Стойчо показва някаква карта, вероятно на ЦК на БКП и авторитетно обяснява, сочейки ме: „Другарят от арабския свят е наш гост”, козируват ни и паркираме до централния вход. Едно уточнение: по онова време аз бях кореспондент на „Работническо дело” в Бейрут и за да си правим майтапи, ходех пребраден с палестинско кефие, прикрепено с черния „геврек”. При авторитетните обяснения на Стойчо и показаната карта, охраняващият въобще не обърна внимание, че сме с един от най-разпространените по онова врем малолитражни автомобили, на всичкото отгоре и с редовиите си български номера.
Настанихме се ние със Стойчо, след малко пристига Крум Василчев. „Хайде, бе Крумчо, ние вече излюпихме един пакет семки, ще изпуснеш първия гол. И се откажи от тази черна „Волга”, тук пускат само зелени автомобили, като „шкодата” на Коста”, гаври се Стойчо.
Владко, извинявай, че те прекъснах...
Всяка година карахме отпуската в Международния младежки център в Приморско. Години наред през септември, когато на морето е най-спокойно, жегите не са трудно поносими и има най-много риба. По същото време идваше на морето и Иван Славков-Батето, който освен шеф на Комитета за радио и телевизия, беше и председател на федерацията по подводен риболов. Именно през септември край бреговете на Созопол се организираха състезания по „подведомствения” му спорт. Както може да се очаква, необходимото количество от „отстреляната” риба се отделяше за кухнята на „Тракийската къща”, където Батето събираше многобройната си компания. Той умееше да създава непринудена атмосфера, в която нямаше чинопочитание, съобразяване с длъжности и рангове. Риба, питиета, майтапи, смях, всеки разказва някакви истории, независимо че при таза глъчка слушателите я чули, я не.
Единственият който кротко си пие и час, два, три не отронва и дума е шурето на Батето – Владко Живков, братът на Людмила. По едно време Стойчо въдворява тишина, чукайки с вилица по чашата. И обръщайки се към Владимир Живков казва: „Владко, извинявай, че те прекъсвам, но ако може и аз да кажа нещо”...Всеобщ смях, колкото и невероятно да се стори на някои днешни изобличители на мракобесието на онзи режим.
Константин ИВАНОВ
-----
* Банчев по това време ръководеше и седмичника “Футбол”