Интервю
- search
- Всички
Актьорът Стефан Мавродиев: Сърцето се влюбва и на 74, любовта прави живота интересен
Управляващите ни се държат като бейове, казва ветеранът на Младежкия театър
Стефан Мавродиев завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1967 г. в класа на Методи Андонов. Носител е на награда „Аскеер 2015“ за поддържаща мъжка роля, както и на наградата „Икар 2012“ за поддържаща мъжка роля. Както и на наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България „за изключителен творчески принос“, 2014. Спектаклите, които е режисирал на сцената на Младежкия театър са: „Полиция“, „Емигранти“, „Вуйчо Ваньо“ и „Иванов“. С над 60 роли в киното. Сред филмите, в които е участвал са: „24 часа дъжд“, „Мера според мера“, „Козият рог” „Зона В-2“, „Петък вечер“, „Щурец в ухото“, „Птици и хрътки“ и много други.
-Г-н Мавродиев, как прекарахте лятото?
-На лятната ми резиденция край морето – малка, фина постройка, останала от баща ми. Намира се близо до Златни пясъци. Има един стръмен склон и само море отпред. Постоях месец и половина там, по препоръка на мой приятел лекар. Каза да си почивам, защото напрежението ми е голямо, но аз винаги съм го правил така. Човек се зарежда с енергия близо до природата. Много четене, срещи с приятели и плуване. Чувствам се добре там.
-Светоусещането ви за живота, който ни заобикаля?
-Мога да кажа нещо за светогледа си - нещо, което ме възмути това лято. Питам кой събори монумента пред НДК, който е свързан с историята ни. Дълбоко убеден съм, че това е едно световно изкуство. Сега нашите политици се бият в гърдите, че търсят артефакти, разрушени от варварите някога. Те с какво са по различни от тези варвари?! Една страна, която си позволява да разрушава собствените си творения по такъв дързък начин, говори за невероятно невъобразимо невежество на това общество. Това е варварска постъпка на тая жалка пасмина наречени политици. Това са хора с ужасяващи комплекси, на ниско културно ниво. Тъпанът, който бият за така наречената демокрация и свобода е просто влудяващ. Това са глупости на търкала. Много е трудно да предвидя, кога ще се оправят нещата. За жалост омразата и злобата се задълбочават.
-За много хора парите са Бог...
-Това е кошмар! Най-лошото нещо, което се случи, благодарение на така наречения преход, който е престъпление. Жертва на това безобразие са поколенията, които идват. Те не могат да се опрат на нищо. Не знаят какво да уважават, въпреки че гледам, че младите хора са много талантливи и напредват. За жалост ги надушват веднага и ги дърпат така наречените глобализатори, които всъщност обезкървяват нацията и страната. Говоря за поражения върху нравствеността. Това е развратът, който налагат отвън. Ние винаги сме били под влиянието на външните сили и сме изпълнявали конюнктурата на външни сили, защото така е по-изгодно на определена част от елита. Много обичам тая дума „елит”. Причернява ми от нея, защото тя стана знак на случайността и на самозванството. Това изчистване и постигане на гражданско общество, за което питате, е въпрос на много време и на перипетии. В България гражданско общество никой не знае какво е. Когато ти си прескочил Ренесанса и Просвещението, благодарение на великото османство, и няма прогрес, не ти създават усет и желание за гражданско общество, а точно обратното.
-Казвате, че мечтата на българина е да стане бей?
-Управляващите ни се държат като бейове. Примерът, който се дава от така наречения елит е чудовищен. Той потвърджава пред младото поколение, че начинът е само един – чрез политически игри, чрез лобитата, чрез мафиотските структури. Култура, образование, няма такива неща! Истинският елит всъщност беше изтласкан в периферията. Културни хора от всяка област на науката, културата, образованието, техниката бяха изблъскани, а мръсната вода излезе отгоре. Това е вследствие на 27 години преход.
-В театъра с какви несправедливости се срещате?
-Театърът поначало е несправедливо място, трудно място. В „Младежкия театър”, където съм от 72-ра година винаги е имало борби, противопоставяния, но в края на краищата има един общ дух, добър дух. През цялото време се е мислело за артистите – какво ще правят, какво ще работят и какво им предстои, кое ще ги съхрани, кое ще ги развие. Помня 90-те години - беше кошмар! На сцената бяхме 10 човека, а в публиката имаше 7. Българският народ не знаеше на земята ли е, на небето ли е. Пуснаха кучетата по улиците, оттогова се получи този бум на кучета. От страх хората не знаеха с какво ще ги хранят. За какво им е бил театърът?! Бяха се скрили в миша дупка. Слава Богу преживяхме го това и театърът се съхрани. Абе, ужасни работи от наша гледна точка. От гледна точка на тия, които правеха прехода нищо ужасно нямаше. Те играеха своите игри, крадяха и унищожаваха всичко, което им попадне, за да сложат в джоба си. Те и сега се борят безогледно за власт и се мразят. Вадят си непрекъснато кирливите ризи, правят далавери.
-Участвал сте в любими наши филми преди 89-та година, как беше тогава и какво се промени в киното?
-Минахме ужасяваща криза. 90-та година бе последната година, в която правехме български филми. Имаше група от специалисти, около 1200 човека, които работеха в Киноцентъра. Имаше 4 колектива, филмови къщи, които се съревноваваха. Всичко беше унищожено с един замах. Останаха няколко ателиета да се мотат там и една група хора и после да се мисли как да се приватизира, защото това е невероятна материална база. В Европа такава база няма. Снимал съм се, ходил съм по света, повярвайте ми – някъде работят в бараки и павилиони. Разбирате ли за какво става дума? 20-25 филма на година правехме. Нашето кино беше успяло да си намери място в цяла Азия, в Южна Америка в Африка, в Китай, Индия и къде ли не. И всичко това имаше възвращаемост. Киното беше печеливша индустрия. Вярно е имаше проблеми, но трябваше да бъдат реорганизирани, а те бяха унищожени, за да се напъхат парите в джоба. За нищо друго! Такова безумие не бях очаквал.
-Очите ви светват, когато говорите за работата си, за духа и средата, в която творите, това ли е силата, която ви движи напред?
-Да и театърът също! Последната ми постановка „Иванов” се играе отново този сезон. Заповядайте на 15 септември. Много искам нещо да ме заинтригува така както „Вучо Ваньо”, и всички, които съм правил досега. Там нещо ме хваща и е едно такова желание да го направя и почват да ми се раждат картините, виждам представлението, хората ги набелязвам предварително. Тоест това е желание, а не просто да изпълниш една задача.
-Събирате ли се с колегите ви от ВИТИЗ, състуденти сте със Стефан Данаилов, Меглена Караламбова, с Катя Паскалева сте били близки приятели?
-Събираме се, само че вече нещата са по-тъжни. Между другото сега са 50 години откакто завършихме ВИТИЗ. Някои за жалост се оттеглиха... Катя беше много готина, отличаваше с дебела македонска глава, в добрия смисъл на думата. Много упорита беше. Това нашето не е работа, това е начин на живот. В това е въпросът, да ти е интересно. Представяте ли си какво е да мразиш работата си. Аз се движа малко като Фифи Перото, което е хубаво!
-Умеете да се радвате на живота?
-Това е основното нещо, да се радвам! Радост от това, че си тука, че виждаш...Като гледам някои как гледат компютрите като побъркани и викам, абе, виж какво природа, бе, гледай морето, дърветата, пия бирички. Красота!
-Другата ви голяма радост е внука ви Стефан, кръстен на вас?
-Да, той си е парижанин. Живее в Париж с майка си и баща си. Това лято беше тук за малко, а миналата година изкара цял месец. Учи български с други българчета, иначе говори трудно. Там от две годишни ги социализират и родителите много държат на българския език. Говорят му непрекъснато. Разбираме се двамата, той ще бъде второ отделение сега.
-Казват че след 50 са най-хубавите мъжки години, как смятате?
-Аааа, не знам! Всички години са много интересни. Често човек не подозира колко различни времена минава. Аз минах 70 години.
-На колко сте точно?
-Де да знам, хаха! 74 карам, още няколко месеца! Не съм ги навършил още, а времето е много хубаво! Бързо минава, не се усещаш въобще и на мен ми остава само да хвана големите гири.
-Тренирате с гири?
-Ами ходя и на фитнес, не ми ли личи? Ей там имам и едни дъмпели, които вдигам, по 11 кг са. Лицеви опори правя, и серия упражнения. Посещавам редовно фитнес клуба наблизо. Забавлявам се и си въобразявам, че не ме лови възрастта. Най-важното нещо, освен радостта, е здравето на човек. Здраве да има и всичко е възможно. Това изречение ми хрумна в едни години, когато си викаш – това не може да бъде и стигнах до извода, че думата „абсурд” в българския значи истина. Тоест невъзможното е истината. Това, което си мислим хората, че е невъзможно, точно то е истината обаче, то е възможно. Затова театър на абсурда се занимава единствено и само с истината за индивида човешки.
-Вие верен мъж ли сте? Във вашата професия животът предлага такива жени, на които е трудно да се устои?
-Естествено че съм бил верен. Влюбването е много интересно и просто нещо. Изведнъж те кара да създадеш една илюзорна кула, в която има едно създание и почваш да си мислиш за него едни неща, а то просто не е това. При сблъсъкът с реалността, обаче неминуемо следват разделите. И така хората се напускат едни други. Неминуемо е, когато тия хора са ни никой вече, а са били всичко един за друг. В семействата това е почти задължително. В един момент започват да живеят по инерция, но те не трябва да живеят вече заедно.
-Влюбвате ли се, сърцето не е ли изхабено на тези години?
-Ооооо ама как, естествено, че се влюбвам! Да, да, да, не се изхабавя! Даже, когато леко се е разминала работата и имам чувството, че няма никога да се случва пак и ми е едно такова скучно, не ми е интересно. А онова е голяма работа! Почваш да си въобразяваш! Въобще, има за какво да пиеш! Много е гот, това е чудесно усещане. За всеки човек най-голямата любов е тази, която е сега. А истината е, че всичко ти е в главата. А и има за какво да се пише. Имам една стихосбирка „Жена, моя нежна проклетнице!”
-Разкажете случката с големите кучета, които са ви нападнали заедно с Вълчо Камарашев?
-Да, от филма „Среща на силите” за Цариградската конференция през 1876 г., който снимахме в Полша. Едни кучета ни ядоха там, огромни бяха. Бяха режисирани. Вълчо много го беше страх, защото са го хапали кучета като дете и имаше голям белег на крака. Ръцете ни бяха увити с един големи кори под костюмите, а кучетата хапят и стискат много здраво. Бяха дресирани и дресьорката полякиня ги командваше. Една от кучките беше много интелигентна и действаше страхотно, а другите около нея правеха калабалък. Имаш чувството, че всички те ядат, а то едно куче, обаче като те хване и почва да те дърпа. Накрая на една от сцените Вълчо лежи, а кучето го изяло. Весело беше.
Интервю на Драгомира ИВАНОВА