nabore.bg

(Продължение)

По сила на гласовата си мощ, по израз на сценичната си властност и по внушение на артистичния си трагизъм аз и до днес не мога да го сравня с никой друг, освен с английския театрален колос Лорънс Оливие, в изпълнение на монолога на Шекспировия Хамлет, както и на световните сценични светила Шаляпин и Борис Христов.

След тази роля започна без никакъв застой актьорското безбрежие от сполуки и възторжени адмирации от публика и критика за Стефан Гецов. С необятен артистичен размах той изигра на бургаската сцена и ролята на Ивайло, а веднага подир това (дори още преди завършването на театралния сезон), той бе изтеглен в Народния театър “Иван Вазов” – София, откъдето повече не слезе. При честото ми служебно пребиваване в София до 1962 г. на периодични творчески срещи, курсове, семинари и пр., и аз вече като зав. „Тетралната скекция” към Окръжния отдел Просвета и култура като „Старши методист-театровед” не изпущах нито една нова актьорска роля, в която се появяваше Стефан. И досега е пред очите ми устременият Едмънд от “Крал Лир” на Шекспир, Фьодър Протасов от “Живия труп” на Толстой, развихрената му стихия във “Вуйчо Ваньо” на Чехов, в “Братя Карамазови”, а по-късно и в “Големанов”, “Егор Бугачов и другите” (да не изброявам всичките, защото мога и да сгреша, след като сега всичко за него цитирам само по памет отпреди 55 и повече години). В тези изключително тежки и сложни роли Стефан не можеше да бъде разобличен в нито един провал или посредствено изпълнение. Незгоди имаше само в някои неудържими бохемски изблици, които понякога преливаха във високомерие, в грубост, в безцеремонност и пр. Но това бяха отклонения само в житейския му друм. На сцената той винаги беше обгрян от ореола на триумфа, всепризнанието и обичта на зрителите.

Странно, но в киното Стефан беше отминаван с някакво надменно безразличие от режисьорите, като изключим откъслечното му епизодично участие в някои филми през студентския му период (във филма “Хитър Петър” да речем на режисьора. Петър Василев и др.). Когато в 1966 година започнаха снимките на първия многосериен телевизионен филм “С пагоните на дявола”, който за известно време бях поел като втори режисьор, настоях пред постановчика Неделчо Чернев да вземем за една от главните роли Стефан Гецов. Но той отказа с категорична предубеденост, че с този негов глас (той го уподоби на боботещ), Гецов не ставал за неговия филм. “Ще го озвучим с друг актьор, като не харесваш гласа му”, апострофирах Неделчо. Но той пак се дръпна и с това приключи упорството ми в защита на Стефан.

Но точно тогава, баш в разгара на подготовката на филма, Чернев замина на варненския кинофестивал и по принуда трябваше аз да поема цялата художествена организация на многосерийния филм, та чак до написването на мои текстове на шестте песни в него по музика на Петър Ступел, в изпълнение на Бисер Киров и диригент Милчо Левиев. А един от одобрените преди това от Неделчо Чернев главни изпълнители – Любомир Димитров, с огромен театрален опит и филмово обаяние в нашето кино, не се яви на уточнителната репетиция и аз, видял се в чудо, моментално го замених на своя глава със Стефан Гецов. Но не го открих в София и тогава поканих за ролята Любомир Кабакчиев, без дори да поискам съгласието на постановчика, който продължаваше да стои на фестивала във Варна. Още същият предобед хлътнах в апартамента на Любчо Кабакчиев заедно с нашия продуцент Тацо Деспотов и му предложих ролята, оставайки му да прочете сценариите. Но Любчо със своята възхитителна усмивка и благост в гласа пристъпи към мен и през блестящите си големи очи каза, че щом аз заставам зад ролята и му я предлагам – приема, без да чете сценария. Въпреки това настоях да хвърли едно око, като още същата вечер той ми потвърди чрез Деспотов, че приема ролята и така Любчо остана във филма с великолепното си изпълнение, без да получа думичка укор от постановчика Чернев (искам да си спомня от разговора ми с Чернев по този повод, че със Стефан падали дори малко роднини от мъглижките родове и на двамата, което ми стана доста приятно. Защото и моят корен по дядова линия – легендарния опълченец Иван Петров-Османлиев е също от Мъглиж).

Но случи се така, че след години Неделчо Чернев започна да снима филма “На живот и смърт” по романа на Димитър Ангелов, когато Стефан Гецов беше вече в своя актьорски апогей, освен председател на Съюза на артистите в България, народен артист, Лауреат на Димитровска награда и пр., а на всичко отгоре и личен приятел на Тодор Живков, Георги Джагаров и цялата тогавашна висша партийно-държавна номенклатура. Току-що приет в БКП, къде щеше да ходи Чернев, та да се откаже от такава рядка възможност да покани за ролята на Кучеглавия Стефан Гецов. С какви очи е направил това, след като преди не искаше дори да чуе за него – не знам. Знам само, че не сгреши в избора си да повери тази роля на Гецов. Защото ролята на Кучеглавия беше изпълнена от него с феноменален артистичен замах, при крайно сложния характер на героя, физическата му уродливост и личностно житейско нещастие.

Преди това Гецов повтори ролята на цар Иван Шишман и в киното, под режисурата на Юри Арнаудов. Но ако се задължавам да бъда докрай искрен в оценката си за този филм с участието на Гецов ще кажа, че той беше филмов крах за целия творчески екип. Творбата носеше белезите на непростимо закъсняла самодейност в българското игрално кино: статично решен, бутафорно разгънат и непространствено разкрит на трагичния исторически фон на България. А Стефан Гецов беше просто смазан от актьорско безсилие, резултат на слабия сценарий, скованата режисура и операторската немощ в заснемане на филма.

Ала човекът и творецът така са устроени, че често неуспехът или гибелният крах на земните му дела понякога се превръщат в поука и полза, макар и преминали през скръб, унинение и мъчителни душевни терзания. Аз имах безброй съдбовни житейски и здравословни сривове, от които понякога едва издържаха крехките ми жизнени сили. А стефановите филмови неуспехи отлитаха покрай него като издухани от вятъра сламчици, полепили се случайно по дрехите му. Вихърът на огромния му талант надмогваше всеки връхлетял отгоре му горчив миг и той все така властно и гордо продължаваше да извиква захлас и преклонение в безбройната си публика. Защото беше в гладиаторско състояние да похити слабостта, отчаянието и безверието на някои свои почитатели и да просияе с още по-могъща сила в душите им като неземно творческо сияние. Затова колкото пъти само като чуех отнякъде гласа му, мигом се освобождавах от тежките си земни злини. В най-суровите си мигове, когато едва се измъквах от тежък душевен удар и тлеех от безсилие да отскубна разсечената си душа от някое поредно поражение, или обронил чело от загубата на скъпи за сърцето ми хора, аз мигом се освобождавах от страданието и се преобразявах като възкръснал за нов живот. Когато бивах повален от скърбите на живота, от участта си на безработен, безпаричен или безквартирен през първите години от идването си в София, достатъчно бе само да видя Стефан в някоя нова роля, или да чуя гласа му по радиото, и усещах как гигантският му артистичен дух ме въздигаше за нови жизнени битки и творчески съзидания. И затова именно, когато през 1985 г. правех биографичния филм за поета Дамян Дамянов “Обичам те, живот,” а Стефан Гецов беше вече изпаднал в забрава от властта, колеги, та дори и от приятелите си и вече сам потъваше в своя свят на тъга, самотност, терзание и болести, аз с нокти и зъби се опъвах срещу тогавашната номенклатура, правейки всичко възможно да отклони решението ми да взема Гецов за главен изпълнител на дамяновите стихотворения. Още повече, че неговата гласова архитектоника съвместяваше драматичната участ на поета – величава и несломима мощ на таланта му, които бяха вселени и в могъществото на Стефан Гецов. И успях, което днес е моя творческа гордост. Защото чрез филма продължавах все още да се боря за оцеляването на Дамян от физическа гибел с какви ли не психологически похвати и изобретения, макар и не без помощта на единствената енергична закрила на Георги Йорданов като министър на културата, както и на Любомир Левчев, а също и на Георги Джагаров срещу всичките яростни протести на десетки и десетки фактори и “приятели” на Дамян Дамянов – защо правя филм за един безмълвен и неподвижен поради тежкия си физически недъг на поета... и други гадости.

Беше точно на рождения му ден, когато в кабинета на Дамян влязоха Стефан Гецов и артистът Венелин Пехливанов. Бяха дошли да го поканят да напише нещо по повод на някакво юбилейно честване. Мигове преди това шофьорът на Дамян Кирчо (назначен по лично мое предложение от Георги Йорданов заедно с отпуснатата му кола) беше донесъл новата стихосбирка на поета по случай юбилейната му година, а малко след това пък охраната на Тодор Живков му поднесе като празничен дар кашон с маркови алкохолни напитки. Докато останалите изтръгнаха спонтанен възторг от запойния подарък на Първия и вече посягаха към налетите чаши, очаквах, че Стефан ще демонстрира бездънната си глътка чрез предложената му чаша вино. За моя изненада този съблазнителен напитък за всички пиещи, към който знаех, че е пристрастен и Стефан, не вдъхнови с никакъв трепет лицето му. Сякаш угаснал вече за такива изкуствени подбуди за живот, той остана безразличен към изтръгнатите по този начин възторзи. Явно позлатените хребети от слънчевото сияние, което толкова дълголетно и щедро се изливаше върху големия и неповторим творец вече скъсяваше своите живителни лъчи и те потъваха към своя тъмен заник. Но това е вечният и неотменен знак на живота: именно по този начин да подсказва на клетите земни създания житейския смисъл чрез благословението на изгрева и умиращото послание на залеза. И не с друга цел, навярно, а само да припомни на глупците, че трудният път издига човека до подвиг и животворно сияние, ала и го поваля в жертвената му орис. Беше ли Стефан Гецов разбрал това послание? Не знам, защото двамата никога не сме говорили с това съзнание за живота и за себе си (освен за хубави момичета, когато известно време посещавахме “Прага” или ходех в квартирата му и пр.). Никога нямаше и аз да изрека тези свои мисли и чувства за Стефан Гецов, ако не беше предизвиканият повод от скорошната смърт на неразделния му някога приятел Георги Джагаров. Тогава се чухме по телефона и в отговор на баналния въпрос: “Как си, Стефане, какво правиш”, той тихо и примирено отговори:

– Вегетирам! Стоя по цял ден вкъщи с кучето. Не съм добре със сърцето...

Дали моят отколешен приятел искаше да каже, че тъгува, че стене и се гърчи от болка, горчивина и изнемога – не знам, а и не го запитах. Защото след кратка пауза продължи:

– Никъде не ходя вече и почти не излизам. Животът се изпразни за мен. Ако пък изляза сам да се разходя, ще ме сметнат за луд…

Ето, всъщност, защо започнах да пиша този спомен за Стефан Гецов. Защото и в моя житейски и творчески залез вече разбрах, че заедно с мрачния живот на човеците Бог им е дал и животворно духовно сияние. Тялото може да се топи от ужас и стенания, но небесният дух, вселил се веднъж в творци като Стефан Гецов, прогонва скърбите на душата и превръща мрака в неугасващ изгрев. Тези от тях, на които е отредено да възнасят чрез езика на изкуството светлите псалми за човешкото тържество на земята – тези ваятели на доброто, милосърдното и себежертвеното, отдават всичко от своя талант за прослава на духовната красота. И в своето страдащо мълчание те не спират да разгласят безсмъртните звуци на великата обреченост да служат безкористно на събратята си. Това е нетленното лазурие на всеки творец и горко на онзи, който не разбира или не оценява небесната сила на изкуството, дадено му от дъха на самия Творител. Затова е и казано: “Духа не угасявайте!” Защото само чрез него ние се сливаме с вечността на живота!

Стефан Гецов е от тези благословени носители на духа, родени за спасително животворство. Ето защо за мен той си остава завинаги един благочестив апостол на спасението – за чуждия и за моя клет и не всякога праведен живот.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор 

София, 15 април 1996 г. Великден.

P.S. Когато написах този спомен за Стефан дадох да го прочете. По телефона ми каза, че много съм го прехвалил, но съм имал и някои неточности в годините около изпълнените му роли. Казах, че ще ги оправя, като се видим. Но срещата ни не се състоя. Защото скоро след това заминах за Америка, където по телефона от жена си научих, че Стефан Гецов умрял. А през същите  дни и аз едва оцелях след тежка автомобилна злополука в пустинята “Мъртвата долина” пред Лас Вегас, чийто последици нося и досега в тялото и в душата си...