Лични драми
- search
- Всички
Искрено и лично: Да си спомним старите ловци от село Бяла река
Ще ви разкажа за ловците от моето родно село Бяла река, община Сухиндол, област Велико Търново. Ловци е имало още преди Освобождението от турско робство, това го разправят най-възрастните ловци, които са го научили от своите деди. В България Ловният съюз е основан още преди 1894 година. Първи председател на организацията е проф. Георги Христович, зоолог, университетски преподавател и ловен деятел. Той е роден в Пазарджик и е син на богати родители. Учил е в Женева и като се върнал в България препарирал животни. Създава първото дружество „Сокол” в София.
В нашето село сме имали видни и прогресивни учители, които са научили за „Сокол” в 1898 г., са сформирали селското ловно сдружение от 10 ловци. Тях не ги познавам и не знам имената им, били са богати хора, които имали възможности да си купят пушки и облекло.
Много по-късно се явяват нови ловци, които са давали през зимата храна на животните. Най-възрастния ловец беше Нено Киров, който до смъртта си бе председател. Свързана съм от дете с лова, защото вуйчо ми Тоню беше ловец, брат ми Дечо Василев и братовчед ми Дечо Славев също бяха ловци. Останалите ловци от Бяла река са: Петър Колев, Георги Митов, Пеню Христов, Спас Дешев, Васил Иванов, Аврам Михайлов, братята Петко и Антон Петкови, Ганчо Дечев, Тотю Филипов, Боян Маринов, Тотю Дешев, Димитър Ненков и младите Михаил Аврамов, живеещ в Горна Оряховица, и Евгени Генчев в София. След Нено Киров председателското място зае Михаил Аврамов. В редиците им беше и детската учителка Йорданка Гочева, белореченка, после учителка в Сухиндол, която е голяма певица и има много награди от фестивали и събори. Всяка година дружинката правеше ловна вечер с пиеса и томбола с наддаване за заек. Аз като ученичка в гимназията участвах в пиесата и играх баба Кана, облечена в дрехи на старица. Цялото село се стичаше на вечеринките. Тържествено откриваха всеки ловен сезон. Леля Бойка, жената на ловец готвеше. Присъстваха всичките им близки – синове, дъщери, съпруги и деца. Бяха много задружни, пък и цялото село ги обичаше, знаеха, че у тях е оръжието, и може да ги защитят от крадците. Пушките им имаха специални дървени кутии, бяха заключени и не допуснаха никакъв инцидент.
Ловците много залесяваха дървета и плодни дръвчета като орехи, сливи, круши и ябълки. Бяха елита на селото. Направиха много хубава чешма, на която й викаме и днес Ловджийската чешма. Отдавам им чест и се покланям до земята за това, което вършеха те, но няма го вече ловджийското дружество. Нека всички белоречени, които сме пръснати по различни градове с голяма любов да си спомним за тях. Когато си отиваше техен другар всички отиваха с пушките и когато го спускаха в гроба гърмяха в залп.
Благодарим ви, благодарим ви и ако някого съм забравила да спомена - нека ме извини! Такива хора не се забравят!
Йорданка ЖЕКОВА, с. Бяла река, Великотърновско