nabore.bg

След отказ да гласува телеграма срещу Солженицин, създателят на много български филми е изключен от БКП

Неведоми са пътищата на божията промисъл... И не само те.

В началото на 30-те на миналия век майка ми завършва гимназия и влиза в категорията „интелигентни безработни”. Именно като такава й предлагат работа като телефонистка. (Май при додеветосептемврийския капитализъм са имали по-социална политика от следдесетоноемврийския). Като телефонистка в „Телефонни услуги” тя се и пенсионира. И винаги с възхищение говореше за един от министрите на пощите и съобщенията – Коста Ганев: как се грижел за служителите, колко достъпен бил, как умеел да ги изслуша...

През 1962 г. завърших българска филология

и пред една от учебните зали чакахме да ни разпределят по окръзи. Беше нещо като борса: насядали в залата бяха окръжните училищни инспектори, влизахме един по един, запознаваха ни с условията – заплата, жилище и т.н. Заедно с двамата ми най-близки приятели и колеги Енчо и Чавдар си избрахме Кърджали, най-забутаното според представите ни място, ей така – като ще е гарга, рошава да е. Само че обещанията на инспектор Гогов си останаха там, в залата на университета. Мене ме настаниха в гримьорната на местното читалище, нямаше дори прозорец, вътрешна стая. След месец си вдигнах парцалите и се прибрах от Кърджали в София.

И започнаха мъките: нямам право на никаква работа по специалността щом не съм си изкарал 3-годишното разпределние.

След много митарства

 майката на моя съученик Чавдар Дограмаджиев, която беше секретарка на министъра на образованието, ми уреди среща с него. Разказах му, излезе човек, намери някакъв параграф, освободи ме от разпределение „по здравословни причини”. Името на този дългогодишен министър на образованието беше Ганчо Ганев... син на Коста Ганев.

Началото на седемдесетте години на миналия век. Заместник главен редактор на в.”Народна младеж” съм, в кабинета ми обсъждаме нещо с шефа на отдел „Пропаганда” Данчо Янев. Чука се на вратата, влиза мъж на средна възраст, осанка на благородник, тихичко обяснява, че е от „София прес”, еди каква си редакция, предлага ми да напиша сценарий на тема „Стресът”. Смеейки се признавам, че хабер нямам от тази работа, профилът ми е международната политика. „Не ми отговаряйте окончателно сега, помислете, ще ви се обадя след седмица”. Сбогуваме се, тръгна си.

-       Коста, а бе това беше Христо Ганев, големият режисьор и сценарист, светва ме Данчо.

Христо Ганев (днес киноветеранът е на 92 години, да му даде Господ още дълголетие!) по онова време беше низвергнат защото се беше осмелил (един от четиримата) да не гласува някаква резолюция на Съюза на писателите, осъждаща „Архипелаг Гулаг” и въобще творчеството на Солженицин. Е, по онова време

за такова нещо не вкарваха в затвора,

 но следваше низвержение. Големият кинотворец, създател на „Живота си тече тихо”, сценарист на „А бяхме млади”, „Песен за човека”, „Басейнът”, „Две победи” и още 20-тина от най-хубавите наши филми, беше забит в някаква мижава редакцийка на „София прес”. И естествено, изключен от БКП – той, участникът в съпротивата срещу фашизма, партизанин.

Не щеш ли – късмет: буквално в следващия брой на вестник „Литературная газета” цялата последна страница, посветена на професор Селие, създателя на теорията за стреса и същността на това психическо състояние. Баща ми беше киноман, няма книга, посветена на седмото изкуство, която да не купуваше и досега вкъщи има цял рафт с книги и списания за киното. Порових се, видях как изглеждат работни сценарии: страницата е разделена вертикално на две, отляво е текстът, описващ кадъра, отдясно авторския текст или актьорските реплики. Написах по този тертип двайсетината страници и ги пратих на оставения ми от Христо Ганев адрес.

След дни в кабинета влиза този достоен мъж, осведомява ме, че е получил сценария, благодари за бързото изпълнение, отказва предложеното кафе, дори не сяда, само накрая, с някаква стеснителна усмивка казва: „Др. Иванов, вие имате кинематографично виждане, сценарият ви е професионален”.

Неведоми са наистина пътищата...

След министър Коста Ганев, за когото майка ми така възторжено говореше, след сина му министър Ганчо Ганев, който ме отърва от разпределението, другият син на Коста Ганев и брат на Ганчо – Христо, големият кинотворец Христо Ганев ми направи най-големият комплимент, който съм получавал през живота си - че съм се справил професионално като сценарист.

Така и не разбрах какво стана по-нататък със „Стреса”, но последва повече от забавен епизод. Среща ме един ден съседът, зъботехникът Коста, и той с бащино име „Георгиев”. „Абе, адаш, ти писал ли си нещо за „София прес”, аз им сътруднича отвреме навреме и онзи ден отивам да си взема хонорарите и изведнъж, някакъв голям, дето няма начин да е за мене. Сетих се, че е ти пописваш и може да е за тебе, казах им, че ще те изпратя”.

Така взех най-големият хонорар, който бях получавал дотогава – 400 лв. Вестникарските хонорари по онова време не надвишаваха 15-20 лева. 

Константин ИВАНОВ

Вестник „Златна възраст”