nabore.bg

Иван Милков беше карикатуристът на „Народна младеж”. Майтапчия, бонвиван, който редовно изпращаше карикатури за някакъв европейски фестивал в Италия. В качеството си на заместник главен редактор съм наблюдаващ на броя. Идва дежурният от Международния отдел и ми носи откъснат от телекса лист с информация, че карикатура на Иван Милков е отличена - на този фестивал май за всеки участник се намираше някакво отличие. Съобщавам на Иван новината и му поръчвам да възпроизведе карикатурата си и да я даде на дежурния водещ броя заедно с информацията на БТА, че е наградена.

На следващата сутрин рано-рано ми звъни секретарката на редакцията, че спешно трябва да се явя при секретаря по идеологията на ЦК на Комсомола Симеон Игнатов (баща на бившия просветен министър Сергей Игнатов).

Уточнява, че бил бесен на телефона.

Отивам, разбира се, Симеон, мрачен облак, подхваща ме от вратата: „Е, то бива, бива, ама така сте я забъркали, че някои ще изхвърчат от редакцията”. Оказва се, че е заради карикатурата, пита ме одобрил ли съм я, признавам само че съм възложил на Иван Милков да я възпроизведе и даде за печат, но не съм я виждал, защото дежурният наблюдаващ си тръгва по-рано. „Я виж каква вражеска пропаганда сте надробили, няма да се учудя ако от съветското посолство изпратят протестна нота” и ми хвърля вестника.

Карикатурата представлява мечка, която държи на синджир мечкаря, облечен като бай Ганьо. Мечката свири на гъдулката, а Манго играе ръченица. Хуморът е в разменените роли, но явно някой бдителен борец срещу идеологическата диверсия я е изтълкувал в смисъл „ето как Съветският съюз държи България на синджир”.

„Не напразно са я наградили точно тази карикатура, ясно чии политически интереси обслужва”, каканиже Симеон, конското е дълго и заплашително, очаква главният редактор да докладва какви мерки са взети.

Мерки разбира се, бяха взети.

Десетина дни по-късно Иван Милков получи, както бил редът, албума с наградените карикатури, включително неговата. Оказа се, че е изпратил няколко карикатури и наградената не е тази с мечката и мечкаря. Е, поне отпадна обвинението, че „Народна младеж” е отличена защото се  е поставила в услуга на вражески политически интереси.

През 1970 година, включен съм в група от 6 млади хора в проява “Connaisance de la France” – „Опознаване на Франция”, организирана от френското посолство. В Шамбери, в подножието на Алпите сме младежи от десетина страни, в продължение на седмица разглеждаме забележителностите, караме кану в едно езеро, правим дълги преходи в планината, включително до световно известния курорт Шамони, вечер се пеят национални песни, разказваме всеки за родината си.

Обаждам се на моя съученик и приятел от детинството

 Йосиф Зонанов, който учи медицина в най-стария в Европа медицински факултет в Монпелие. „Няма да те пусна без да ми гостуваш” и пристига със съпругата си полската естрадна певица Рене Холм в Шамбери, натоварват ме на колата и се озоваваме в Монпелие. „Опознаването на Франция” е приключило, другите петима българи се прибират. Останах при Йосиф десетина дни, прибирам се и се връщам към обичайното си ежедневие на редактор в Международния отдел на „Народна младеж”.

Минава известно време и Благомир Сираков, отговорния секретар на вестника споделя, че като не съм се върнал с останалите, съответният служител на службите за сигурност е посетил главния редактор Валентин Караманчев и в присъствието на Благо, ехидничко запитал:”Какво става, твоето протеже Коста стана невзъвращенец”.

Друг може и да се стъписа при подобна ситуация,

но не и Караманчев, сербез македонец.

 „Аз му наредих да остане. Един журналист не се ли потопи напълно в обстановката нищо свестно няма да напише”. Естествено, че е импровизирал, нищо такова не беше ми нареждал. Това се казва да можеш да поемеш отговорност, без да се плашиш от евентуални негативни последици за тебе самия.

„Невъзвращенецът” се прибра и години по-късно по някакъв повод, напомни на Караманчев, че му е „протеже”, което не го е злепоставило и се е върнало в родината.

-        Да беше останал: сега щях да ти идвам на гости, подсмихва се Вальо.

Константин ИВАНОВ

Вестник „Златна възраст”