nabore.bg

Днес компромисите в новинарския занаят минават под знака на „политически коректното” писане и говорене

Автор на термина „книжен тигър” е китайският ръководител Мао Дзе дун. През 1970 г. той нарича „книжен тигър” САЩ, но става нарицателно за фалшиво величие въобще. Това е времето на т.нар. културна революция обявена точно преди половин век, през май 1966 г и смятана с основание за една от най-кървавите политически конвулсии на 20 век. Главна действаща сила на „културната революция” беше младежта – хунвейбините, които бяха призовани „да прочистят Компартията и страната от онези личности, които са поели по капиталистически път”. В десетте години на социален хаос са убити или доведени до самоубийство 2 милиона души,  не по-малко от 10 милиона са умрелите от глад.

„Културната революция” естествено беше обект на критично отразяване от българските медии.

Както си му беше редът,

 отвреме-навреме получавахме инструкции за линията на поведение, която трябва да следваме. Понякога това се правеше на съвещания в Института за съвременни социални теории, който се помещаваше в днешната сграда на Нов български университет. След един такъв инструктаж предложих на тогавашния си главен редактор на в.”Народна младеж” Валентин Караманчев как да „отбием номера” с един удар: бях научил, че „Партиздат” подготвя за печат брошура с автор български журналист, който е бил няколко години кореспондент в Пекин. Какво по-добро от разказа на пряк свидетел на китайските събития. Караманчев се свърза с автора, убеди го да ни даде ръкописа, подчертавайки че това би било една добра предварителна реклама, прие условието му да не се правят никакви корекции и съкращения и отпечатването да стане в няколко последователни броя – имахме такава рубрика – „От брой в брой”. Срещнах се с автора, той ми даде ръкописа и повтори условието: ”никакви редактирания и съкращения”. Първоначалният ми ентусиазъм, че лесно сме му „намерили колая” как да се „отчетем” по темата „културна революция”, бързо се стопи. Сто страници без нито един личен спомен, нито един намек, че е бил пряк свидетел на изстъпленията на „хунвейбините”.

Сто страници уводна статия,

от най-скучните, такива каквито имаше в „Работническо дело”. Минаваше за елитен журналист, а се оказа „книжен тигър”. Пуснахме 2-3 подлистника и с някакви технически причини обяснихме отказа да продължим.

Прага, септември 1968 г. Десетина дни след „всъпването” (това беше терминът) на армиите на 5-те социалистически страни от Варшавския договор за да се „окаже интернационална помощ на братска Чехословакия за справяне с контрареволюцията” (също задължителна официална формулировка) няколко журналисти от столични медии бяхме командировани да отразяваме събитията. Появи се трудност от „техническо” естество. Диктувам кореспонденцията си по телефона (тогава друг начин за комуникация нямаше) от хотелската ми стая, но непрекъснато чешката телефонистка от „Международни разговори”се намесва с реплики от рода на „Почему вы так говорите, вам Москва так приказала” (”Защо така говорите, Москва така ви е заповядала”). Страничка текст го диктувам по час. Оказа се, че и с всички колеги е така и затова се уреди да предаваме от телефон на нашето посолство –

там не прекъсваха, диктуването протичаше нормално.

 Но щем не щем се слушахме кой какво предава. И ето, оказа се, че един от колегите е пристигнал в Прага с предварително написани в София кореспонеденции „от мястото на събитието”. Неговите разговори бяха най-кратки: „Пенке, (стенографката, която приемаше кореспонденцията в София) от текста със заглавие „такова и такова....” задраскай последното изречение от първия абзац, а към третия добави....” А  заемаше висок пост в централен вестник, смятан беше за един от лъвовете на социалистическата ни журналистика. А той – книжен тигър.

Друг един такъв „лъв”, дългогодишен кореспондент във Вашингтон, беше донесъл на поредния главен редактор на „Народна младеж” Генчо Арабаджиев – (вечна му памет!) някакъв „фундаментален” и доста дълъг текст. Генчо идва в кабинета ми (бях му заместник) и тържествуващо ми хвърля ръкописа на бюрото: „Подготви го за печат и го давай на дежурния, пускаме го в четири последователни броя, и това ако не е удар, здраве му кажи, не съм очаквал, че точно на нас ще го даде”. Почвам да чета, още на третото изречение нещо се губи в смисловата връзка, фрази, фрази, коя от коя по-кухи, не е на нивото дори на махленско бръщолевене. Потя се още час, но разбирам, че си губя времето: текстът е неспасяем. Отивам при Генчо и му казвам, че нищо не може да излезе. „Вие международниците, дай ви да умирате от завист случайно някой да не ви засенчи. Дай, като ти не можеш, аз ще го редактирам”, настъпва ме Генчо.

След час идва посърнал: ”Ама как може, тоя въобще няма мисъл, а минава за елитен журналист”. И понеже е свестен човек, ми се извинява.

Елитен, елитен, ама и той „книжен тигър”.

  А виж, съпругата му се прояви навремето като истинска тигрица, която захапа колегата Евгений Станчев в сп. „Български журналист”, че при командировката му в САЩ осъдително се държал като „свободен журналист”, което в онова време беше синоним на „буржоазен журналист”. Грехът на Евгений беше, че като бил във Вашингтон влязъл в сградата на Конгреса и, разхождайки се из коридорите, видял кабинет с надпис „Робърт Кенеди” – канцеларията на по-младия брат на президента Джон Кенеди, конгресмен. Оказало се, че точно този ден и в този час Боб Кенеди приемал посетители, почукал Евгений, представил се, интервюирал го и, както било прието, Боб излязъл с българския журналист пред сградата и се снимали. Снимката излезе във в. „Народна младеж”, Евгений по шлифер, Кенеди го прегърнал през рамото.

Ами безобразие, наистина, командирован за броени дни и се среща, че и се снима със самия брат на президента, а маститият постоянен кореспондент не смее или не се е и сетил да помисли за такива волни програми. И възмутената ксъпруга ковлади отклонилия се от партийната праволинейност в специализираното издание на СБЖ.

Впрочем, любопитното е, че децата на споменатите „книжни тигри”, станаха добри журналисти, с някои от тях съм работил. Т.е. генът не е виновен. Днес е популярен терминът „политически коректно” - писане, говорене и т.н.

Що да не приемем, че не липсата на журналистически качества, а че въпросните „книжни тигри”

са продукт на съблюдаването на тогавашната политическа коректност.

  Онзи, дето вместо любопитен разказ на непосредствен свидетел на безчинствата на хунвейбините е написал 100 страници скучна уводна статия на „Работническо дело” – та нали именно партийният орган беше смятан за маяк на социалистическата журналистика! Другият, дето от Прага предаваше кореспонденции „от мястото на събитието”, написани, а може би и одобрени предварително в София, та той беше специален пратеник именно на „Работническо дело”. Така че, както се казва в подобни случаи, тяхна беда, а не вина е, че съобразяването с политическата коректност им е отредила съдбата на книжни тигри.

Константин ИВАНОВ

Вестник „Златна възраст”