Архивите са живи
- search
- Всички
Стари кримки от печата: Иван копае градина
Шеговити размисли за сериозни спомени
Иван Тодоров - едно познато име от стария седмичник "Поглед"
Иван копае градина. Кой Иван? Ами Тодоров, мой състудент от факултета по журналистика и масова комуникация в СУ „Св. Кл. Охридски” отпреди половин век. И понеже така кръщават кажи го всяко второ българско момче у нас, ако поне половината от порасналите мъже имат неговите неуморност, трудолюбие и обич към професията си – тогава името е направо нарицателно, освен че е собствено.
Иван Тодоров (крайният вляво) със свои колеги от търновския вестник "Борба"
Копае с кавички или без? И трите. Иван знае да държи мотика, права лопата и кирка, а може да подрязва асми, да обгрижва малини и къпини, да напоява лехи, да сади магнолии... Дойдем ли до „копането” – от години той загребва с ръце рохкава пръст от историята на вестникарството и родния си край, понякога земята е плодородна, понякога песъчлива, случва се да скътала златно зрънце или крехък кълн.
Книгата „Търновски истории” - докосване със слово и фотодокументи до любимия роден край
И каква градина? Райска, разбира се. Една в Павлово, втората е виртуална във Великотърновско, трета – от стари вестници. Плодовете са ту сладки, ту горчиви или стипчиви, но никой не прокужда изкушените да ги опитват. През 2012 г. това се видя в книгата „Шарки от вестник”. Не бързайте да слагате тези редове под рубрика „Закъсняла рецензия”, не са в жанра.
Първото доказателство е мотото на книгата – една мисъл отпреди точно 100 г. на Йосиф Хербст. „В много висши училища има вече катедри по вестникарството... Това показва, че вестникарството се признава вече като наука, макар че то, всъщност, е изкуство...”
Извънредният брой на „Поглед”
Вторият довод е в думите на проф. Филип Панайотов: „Много страници в книгата са посветени за седмичника „Поглед” – ярко явление в българската журналистика през втората половина на 20 в. За автора това е още едно доказателство, че и в ония охулвани днес години все пак е могло да съществува и истинско вестникарство... По същество то е нещо като „микроистория” на тогавашната ни журналистика, без която не би била достоверна и „макроисторията” й , ако се намери кой да я напише”.
Иван Тодоров от ученическите години и „Средношколско знаме”. Последните публикации на абитуриентите там са под наслов „Ятото отлита...“.
Сега периодичният печат периодично, но неумолимо, намалява с още и още заглавия. Сайтовете се размножават, те и доста от текстовете в книгата са писани за сайта на СБЖ. Телевизии и радиа задават тона в обществото. А вестниците, милите храбри хартиени войничета за правда и за свобода в миналото, отиват в библиотеки и научни архиви. Понякога... Благодарение на Иван обаче някогашният „Поглед” оживява с хората, които са посветили труда и сърцето си на неговата кауза. И не само шефовете, а чистачките, портиерите, домакинът, шофьорите, машинописките, стенографите... Та който не знае, да научи: вестник се прави от екип и там всеки е важен по своему.
Иван Тодоров - оптимист по призвание
Разбира се, темел следва да бъдат творците, писачите, за тях авторът на „Шарки от вестник” има куп разказани истории. Наръчник за правене на ВЕСТник. И като мнозина наши съвипускници Иван също припомня легендарната за факултета ни фраза на проф. Дафин Тодоров. Че хората се делят на две – журналисти и други. „ с която помпеше самочувствието и самоувереността ни като студенти-първокурсници. Повтаряше, потретяше... Убеждаваше ни артистично, че трябва да сме любознателни всеки ден. Да сме амбициозни. Нестандартни. Да импровизираме. Да не се стряскаме от трудното. Да търсим и намираме цаката и на най-непревзимаемата крепост...” Та когато човек копае в професионална леха, всъщност разсажда онези стръкчета – едни засищащо сладки, втори чудно красиви, които е получил от учителите си.
"Старо Търново - духът и ликът на времето" - друга книга на автора за старопрестолния град
Уроците от някога Иван Тодоров вписва в днешния ден, размишлявайки защо трудът на журналиста понякога е неоценен, позицията му – пренебрегвана, самочувствието – смачкано. Ето какво пише той: ”Днес лъскави всекидневници плащат хонорари 2 дни в месеца. Други – месец-два след публикация. Трети въобще не плащат. В началото на 70-те преподавателят по история на българската журналистика проф. Георги Боршуков, олицетворение на добротата и безкористието, писал за много вестници и преди, и след 1944-а, казваше: ”Длъжни сте да възнаграждавате добре труда на всеки, донесъл и пет реда за изданието ви. За да има желание да дойде пак...” Колко ще вземете днес, зависи от собственика, издателя, управителя, главния редактор, отношенията ви със самата редакция. Много често изредените хора действат избирателно, субективно...”
Един от първите търновски автомобили (илюстрация от книгите на журналиста)
Когато през 2011 г. представя книгата „Изрезки от стари вестници”, Иван Тодоров подчертава:”От Филип Панайотов винаги се научава по нещо полезно. А освен това всяка среща с него е рядко в наши дни удоволствие. Подир нея остава благото ухание на мекотата, знанието и дарът да се разказва омайно”. Спор няма, но мен ми се ще да добавя и още нещо – умението на нашия обичан преподавател по история на българската журналистика да се интересува от сегашните ни професионални вълнения и успехи, да помага или да иска наша помощ, колкото и малка да е тя. Не вярвате? Позволявам си да разкажа нещо, което научих от Иван – подготвяйки книгата си за Йосиф Хербст, професорът го бе помолил за стара, изключително ценна снимка на Хербст. Легендарният журналист сега ни гледа от корицата на изданието.
Царица Елеонора на Царевец през 1909 г. (илюстрация от книгите на журналиста)
Е, само с копан грижите в градината не свършват. Част от събраните шарки са посветени на езика на съвременната журналистика. Неприятна работа – плевел по плевел скубе професионалистът и пак избуяват езикови грешки, политически „правилни” чуждици, стилистични недомислици, неуместно поведение пред микрофон и камери. Трънливо поле, а като го чисти човек – все остават недоволни, обидени. Но Иван Тодоров не си спестява и тази отговорност, сигурно ще се грижи и занапред да не ни залива „драндабулска реч”. Вероятно и защото нашият професор Филип Панайотов през 2012 г. е написал в предговора си за неговите спомени, бележки, отзиви, портрети и носталгии: ”Слава Богу, че още не са се свършили милите донкихотовци, които въпреки всичко продължават отчаяната си борба за спасяване на българския език. И за журналистиката, за каквато се говори в мотото на тая книга”.
Та затова си казвам: Иван копае градина, лехите край нямат, нито сладостта на хляба.
Антония МЕЧКОВА