nabore.bg

Архивите са живи

Стари кримки от печата: По джапанки на хаджилък

Голям мерак да стане хаджия имаше моят колега в журналистиката Иво Гарвалов. Тогава – началото на 80-те години на миналия век – още нямаше български туроператори, които да ви организират екскурзия до Божи гроб. А и като последователни поддръжници на палестинската кауза не бяхме дружелюбно настроени към Израел. Иво дойде в Бейрут като кореспондент на КТР – Комитета за телевизия и радио – тогава бяха под една шапка. Там той завари други двама постоянни кореспонденти: Васко Василев на БТА и мене, кореспондент на „Работническо дело”. /Не се наемам да преценявам кое е по-нормално - дали онова с трима кореспонденти на български медии на едно място,или сегашното положение когато националната информационна агенция комай няма нито един в чужбина, вероятно много сме обеднели междувременно/.

От Бейрут, столица на арабска държава,

 

не можеше да се пътува директно за Израел

 

и затова Иво Гарвалов два пъти се разходи до Кипър, където можеше да получи израелска виза и да отпътува за еврейската държава. Не се получи, нещо.

На 6 юни 1982 г. Израел нахлу в Ливан, стигна до столицата му Бейрут – единствената арабска столица, превземана от Израел. Няколко месеца по-късно израелските войски се оттеглиха на юг и в Сайда, на 40-тина километра на юг, се установи израелската администрация. В свитъка вестници, които всяка сутрин взимах от близката будка, книжарят слагаше между ливанските „Л’ориан льо жур” и „Ревей” и израелския „Джерузалем поуст”. И ето че един ден чета опровержение на израелското министерство на информацията на твърдение на някакъв американски журналист, че израелските власти не допускали  в страната и препятствали работата на чуждестранните кореспондент.

„Иво, сега или никога ставаме хаджии”, изтичвам при Гарвалов /вечна му памет/ и още на следващия ден тръгваме за Сайда с въпросния брой на „Джерузалем поуст”. По пътя репетираме как ще притиснем до стената с официалното опровержение в ръка израелските чиновници, които няма да искат да ни разрешат влизането в държавата им. В „серая” в Сайда /древния Сидон/ влизаме в посочения ни кабинет.

 

Млад евреин с многодиоптрови очила

 

 и с традиционнната „кипа”, прикрепена с фиба към буйната коса ни посреща, изслушва ни и пита как искаме визите – направо в паспортите или на хвърчащ лист. Веднага скачаме с Иво: ”Как в паспорта! Това значи забранен достъп в която и да било арабска страна, дори в Ливан не можем да се приберем”. „Окей, значи на хвърчащ лист”, казва младежът с фибата, попълва данните ни, удря печата и съобщава, че дължим по 50 шекела. „Какви шекели, скачаме с Иво, ние не сме в Израел!” ”Окей, по еди колко си ливански лири”, обезоръжава ни фибата. Плащаме, взимаме листчетата с визите и питаме: ”А сега?”, очаквайки някакви допълнителни и разбира се неприемливи за нас условия. “You are welcome in the State of Israel” – „Добре дошли в държавата Израел”.

Ами сега! Ние сме тръгнали да се караме и да се борим срещу отказа да влезем в Израел, защото сме журналисти от соцстрана. Тръгнали сме по къси панталони и по джапанки и без какъвто и да било багаж. Връщаме се в Бейрут, стягаме багажа и на другия ден вече пътуваме на юг. На ливанско-израелската граница оставяме автомобила, който е с ливанска регистрация и няма как да пътуваме с него из Израел. Пресичаме пеша границата и се озоваваме в най-северния град Нахария. Веднага намираме фирма за коли под наем

 

и докато чакаме да ни оформят документа,

 

 пием кафе в близкото кафене. То е в партера на панелен блок като тези в „Младост” и „Люлин”. Пред кафенето потропва нервно с крак млада жена с газено шалче на шията. И по едно време, в Нахария, в сърцето на Близкия изток, жената се провиква към етажите: „Коляааа, что ты хочешь, что я тебя на руках несла!”

По онова време Съветският съюз бе дал възможност на желаещите евреи в страната да се изселят в Израел и няколко стотин хиляди се бяха възползвали да се завърнат в земята на прародителите. И за наплива от новодомци бяха набързо настроили панелни комплекси.

Междувременно ни връчват ключовете и документите на наетата кола и потегляме на юг. Но за това – в следващи броеве на вестник „Златна възраст”.

 

Константин ИВАНОВ

 Вестник "Златна възраст"


Константин Иванов

Константин Иванов