nabore.bg

Лични драми

Изповед: Станах детектив по следите на неверния си съпруг

Мъжът ми забрави пътя до дома и остана по нечии чужди пътища

 

По своя път вървях и ми се налагаше да влизам и излизам  от различни роли. Ту на жена детектив, тръгнала по следите на неверен съпруг. Ту в обикновена домакиня, открадваща по десет минути за себе си от деня, ту желязната лейди на работното си място. Вървях по пътя в различни посоки и по всяка от тях бързах да се скрия след редицата от тополи в края на пътя.

Въпреки, че падах не рядко и все по-ниско, изобщо не се отказвах да продължавам.

 

Ако не ставаме достойно след всяко падане,

 

смятам, че не заслужаваме да сме стъпвали на земята. По-важното смятах, че не трябва да се уморявам да гледам другите право в очите.

Пътуването ми през моята житейска улица не бе гладко, дори не безаварийно. Още от началото на нашето съвместно пътуване моят (не)благоверен съпруг уж умееше да държи кормилото, но взе че някъде по завоите видял стопаджийка и спрял до нея. Качил я в колата, за да се опознае с нея. После взе да качва често стопаджийки по пътя си. Постепенно започна да му стана навик. Дотолкова, че с времето забрави пътя до дома и остана завинаги някъде по нечии чужди пътища.

Имах и гладки отсечки по първокласни пътища и магистрали, но те бяха толкова малко на брой и още по-краткотрайни. Всяко раздрусване по пътя ме караше да падам и да се удрям лошо. С мъка ставах и вървях с хъса да оцелея във вечната борба да продължавам напред.

По моя път смелост и кураж ми дава моето най-голямо щастие, която често

 

наричам мое цвете, моята звездичка

 

и моето слънчице – Лили! С цялата си душа и сърце вярвам, че е съвършена, защото е умна, благородна и красива. Умее да сдържа емоциите си, но зная, че може да обича. Тя е продължение на моите мисли и житейски позиции, на моята същност и на моята душа. Но се надявам да е много по-съвършена и по-силна от мен. Такава е неизменната роля на еволюцията. Моето цвете в моята градина е всичко, за което съм мечтала и настоявала да имам. Дори, когато не ми е било писано да  го притежавам. Доказвах с всеки изминат час от деня и нощта, че я обичам безпределно и самопожертвувателно. Приела съдба, предопределена за много майки като мен. Тя никога не ми поиска нещо, което не мога да й дам. Но ме научи да обичам и още много повече от това.

 

Тодорка ЗАМФИРОВА, Монтана