nabore.bg

Нашият съсед Никола Джамбазов бе уважаван фронтовак в селото ни

С чичо Кольо – Никола Джамбазов бяхме съседи. Докато бях малък постоянно ходех у тях. Много ме уважаваше. Работеше като механик в МТС. След това като поотраснах разбрах, че е участвал във Втората световна война. Беше подарил на дядо ми снимка като войник-шофьор на санитарна линейка. За съжаление тази снимка изчезна от албумите на дядо. Друга такава не видях след това и в тях.

Бях вече в шести клас когато от МТС-то ходиха колективно на цирк в Русе. Чичо Кольо имаше двама сина, но те бяха още малки, затова взе мене. И до ден днешен си спомням, че до Русе отидохме с камион. Залата беше препълнена, но ние бяхме на предните места. Беше ми много интересно. Още помня изявите на акробатите, дресировката на животни и най-вече комичните номера на клоуните. Надълго и нашироко разказвах на другите деца какво съм видял с очите си. Годините започнаха да се изнизват една след друга. Вече по-рядко го виждах, но когато ме срещнеше винаги ме заговаряше.

             От дълги години обществеността желаеше в центъра на селото да се построи паметник, на който да бъдат изписани имената на нашите съселяни загинали във войните. По време на празници и други чествания хората да се събират пред паметника. Много умувания имаше и много идеи, но накрая паметникът беше построен. Откриването му трябваше да стане на някой голям празник. Решено беше паметникът да бъде открит на Трети март. Беше доста отдавна през 1983 год. Помня всичко с най-големите подробности. Жалко само, че тогава още нямаше такава снимачна техника, за да бъде документирано събитието. В селото не беше провеждано такова мероприятие. По сценарии трябваше да се възпроизведе тържествена заря-проверка. Зарята щеше да командва офицер от русенския гарнизон. Дойде военен оркестър и два взвода войници. Имаше пиротехнически средства за атракция. Озвучаването беше на ниво. Двама актьори от русенския театър щяха да споменат имената на всички загинали от селото във войните. За целта войниците бяха от две роти, две роти фронтоваци и една рота пионери. Въпреки студеното време площада беше препълнен с народ. Оркестърът засвири тържествен марш, след който щеше да започне проверката. Командващият зарята заповяда ротните командири да се явят на рапорт. Никола Джамбазов с чин кандидат-подофицер беше определен за командир на първа рота фронтоваци. Имаше ясен и отчетлив глас. Тържествената проверка започна.

Първо рапортуваха ротните командири на войниците. Дойде редът на Никола Джамбазов. Когато започна да рапортува гласът му звучеше ясно по микрофона. В един момент сякаш обърка рапорта започна да засича и гласът му заглъхна. Сякаш тръгнаха сълзи от очите му. Командващият разбра, че нещо се случи и прие рапорта му. От там насетне всичко мина по сценария. Мнозина от присъстващите нямаха обяснение какво смути Никола Джамбазов. Нямах обяснение и аз. Когато се прибрахме в къщи със съпругата си коментирахме случилото се. Тогава тя си спомни, че веднъж го поканила да разкаже пред учениците преживяванията си на фронта. Много случки разказал, но учениците били любопитни и искали още да разказва. Казал им, че е преживял една случка, но не желае да си я спомня. Те настоявали и той  им разказал следното: това се случило на унгарска земя. Пътувал с камиона си, натоварен с материална част през един равен участък. В карусерията се возели и трима войника. Изведнъж над тях се спуска изтребител от така наречените самолети „щуки”. В  двигателите им имало вградени сирени. Когато самолетът пикира сирените се включват и се чува оглушителен вой.  Минава на 30 метра височина над тях ги покосява с картечен огън. Куршумите се сипели като градушка. Вдигнал се високо, но след секунди отново се спуска като ястреб. Отново ги обстрелва.

Никола Джамбазов още при първата атака спира на място. Забива глава и се стиска за кормилото. Немецът явно се е връщал от акция, защото ако е имал бомби щял е да взриви камиона. След втората атака изчезва в небето. Тогава чичо Кольо излязъл от кабината. Тримата войника били поразени от вражеските куршуми. Лежали безмълвни на пода. Като видял  гледката му прилошало. Не виждал и не чувал нищо. Половин час след това не могъл да дойде на себе си въпреки, че атаката траяла само няколко секунди. Спасила го от смъртта кабината. И сега след толкова години понякога в съня си виждал вражеския самолет и как случайно се е разминал със смъртта. Като изрекъл последните думи сълзите бликнали в очите му. Няколко минути не можел да се успокои от преживяното.

Тогава вече разбрах. Вечерта, когато е бил на зарята, срещата му с военни и обстановката са му напомнили за оня случай, който няма да забрави и не иска да си спомня за него до края на дните си.  

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско