nabore.bg

Генерал Славчо Радомирски (на снимката е още с пагоните на полковник от БНА)

Снимка Петър Папакочев

 В началото на петдесетте години на миналия век бях ученик в прогимназията в село Еловдол. В нашето село Чепино се учеше до четвърти клас, понеже имаше малко деца в него. В съседното село Еловдол се строеше ново училище, в което да се учи до седми клас. То не беше завършено напълно, но южната му страна бе построена и в него учехме на 2 смени - едната до четвърти клас, а другата до седми, защото идваха да учат и деца от другите съседни села. Между Чепино и Еловдол разстоянието е пет километра и ние - децата от нашето село се събирахме и пешком заедно отивахме и се връщахме от училище. Бяхме общо около десетина момчета и момичета и когато учехме в първа смяна, играта на футбол на някоя тучна ливада покрай пътя, ставаше неотменима. Понеже момчетата не бяхме достатъчно, в мача се включваха и момичетата. Играехме често и на воля, чак до залез слънце. С учене и игри минаваха нашите юношески дни. Веднаж обаче, както бяхме в час, влезе класната учителка и с нея един военен - офицер. Беше облечен в нова, много красива униформа, а на пагоните му видяхме да блестят по три звезди. Щом влязоха, учителят който водеше часа, прекъсна урока,всички станахме,след което класната представи военния. Деца,обърна се тя към нас, нека ви представя полковник Славчо Радомирски. Тези от вас,които не са от тук,може да не го знаят. Той е от нашето село, бил е командир на Радомирския партизански отряд. Тези дни се е завърнал у дома от Съветския Съюз, знаете - от Русия, където е учил досега. И аз го поканих да дойде при нас и да ни разкаже за братския руски народ. Всчки бяхме приятно изненадани и любопитни да чуем и научим нещо ново за страната, която ни е освободила от турско робство, а наскоро ни бе помогнала да се освободим и от фашизма. Полковникът беше много мил с нас, започна да разказва увлекателно за Съветския Съюз, а ние слушахме,слушахме и узнавахме неща,които досега не сме и чували. Той ни разказваше за душевната близост с нас на руските братушки,за красивата Москва,за великия Кремъл – бастионът на Русия. Разказваше ни за подземната, разкошна като в приказките железница, наречена метро, с която може да се пътува от единия до другия край на града, за големите улици наречени проспекти, за мавзолея на Ленин, в който можем да го видим като жив човек,за битката крй Бородино с французите и за воините защитници на Москва на генерал Панфилов в битката им срещу немските фашистки пълчища. Разказа ни и за техните деца, които се учат в големи училища, в които има спортни зали и в които може да се играе и футбол... Това беше и нашата мечта - да играем мачове помежду си и през зимата. Накрая Славчо Радомирски ни пожела да се учим добре и може би някои от нас, като порастнат, да заминат и да се учат в Съветския Съюз.Неговото пожелание за мен се сбъдна - завърших висшето си образование в Москва.                         

Минаха години, порастнах и постъпих в армията да отбия военната си служба в едно поделение, разположено тогава в сегашните сгради на ВМЕИ-София /днес Технически университет/. До тях в съседство се намираха сградите на казармата за обучение и подготовка на граничари. Порталът на нашето поделение се охраняваше от караул от наши войници, от който се виждаше двора на казармата на граничарите. Понякога Славчо Радомирски, който беше един от командирите на тези войски, идваше на официални парадни проверки на граничарите. Генералът яздеше бял кон и така проверяваше и приемаше парадния строй. Изглеждаше отстрани красива гледка, а белият кон буйно и игриво стъпваше, овладяван умело от стройния и напет генерал. Тази невероятно красива гледка ни вълнуваше нас, младите войници на поста и особено мен, спомняйки си срещата с генерала като ученик в Еловдол.

След завършването на института започнах работа в София. Баща ми,вече пенсионер, живееше в Перник. Навремето, когато е живял на село, партизанският отряд на Славчо Радомирски често се е криел в невисоката гориста планина над селото ни. Партизаните се нуждаели от храна и Славчо Радомирски се обръщал към баща ми да им носи продукти. Баща ми им носел каквото могъл и най-често мляко за болния по това време заместник на Радомирски - Евтим Рангелов. Кметът на селото ни,заедно с пъдаря, минаваха по къщите и изземваха житото, като оставяха на селяните много малко, колкото да не умрат от глад, а взетото предаваха на германците. През това време на ненадежните семейства към властта, към които кметът причислявал и нашето семейство, не оставяли дори и жито за семе. Така баща ми помагал на партизаните -  толкова,колкото му позволявали възмоностите. За да учим и завършим сестра ми и аз средно образование,нашето семейство трябваше да се премести и да живее в Перник, а баща ми, за да ни издържа, започна работа в едно предприятие. Там се пенсионира и остана да живее в града. Връщайки се веднаж у дома в Перник, баща ми сподели с мен че в настъпилите смутни години и разделно време, изживява дълбоко спомените си от миналото и че има желание да се срещне и сподели мисли със Славчо Радомирски. Не бил го виждал отдавна, още от 1944 година. Помоли ме да се свържа с него и да го съпроводя за евентуална среща, ако генералът намери време за нея. Изпълних желанието на татко -намерих телефона и адреса на генерал Радомирски и му съобщих желанието на баща ми. Той се отзова любезно и каза, че е пенсионер и можем да отидем у дома му когато пожелаем. Срещата се осъществи скоро след разговора, в един неделен ден, когато аз не бях на работа. Щом видя баща ми, Славчо Радомирски сърдечно го прегърна, спомни си веднага за него и в непринудения след това разговор за миналото, срещата ни протече оживено. Разказах му накрая и за мен и че още помня неговата среща с нас, учениците в Еловдол след връщането му от Съветския Съюз... Разказах, че съм изпълнил неговото пожелание – някой от нас да учи в СССР. Разказах му също, че когато съм бил войник нерядко съм го виждал в съседния двор на граничарите, яхнал белия кон пред войнишкия строй, и заедно с другите войници от караула, сме се възхищавали от генерала на белия кон. Тази незабравима среща със Славчо Радомирски остави мир в душата на моя баща, а на мен - скъп спомен от преживяното.

Инж.Страхил РАДЕВ, София

www.nabore.bg