nabore.bg

 Зима е.Навън е навял дебел и пухкав сняг и е покрил навсякъде нашия двор.Само пътеката от къщата до плетената порта е леко отъпкана.По нея може да се излезе и отиде до близката наклонена ливада-на нея е пързалката.Намира се над коларския път,който се вие покрай нашата малка махала,за да се стигне до селото ни Чепино,където са другите махали,накацали по склона на ниската планина.Дядо ми,моя дядо,когото обичах безкрайно, ме изненадваше често с различни неща.Този път за моя радост бе ми измайсторил малка,колкото за мен,дървена шейна.Бях вече седем годишен и се чувствах голям,а и есента тръгвах за школото,както се изразяваше дядо,ставах ученик.

Дядо обичаше школото, но бе учил само две години,защото работата не го чакала да се изучи,а и хлябът започнал да не стига.Шейната ми се виждаше толкова хубава,че не можех да се разделя и за миг с нея.Вечер я внасях вътре в нашата малка стаичка,където сгушени един до друг, спяхме всички заедно - мама,тати,аз и сестра ми.Майка ми разрешаваше да я прибирам под дървения креват,издигащ се не много над пръстения под.Така,моята шейна беше до самия мен и щом се развиделяваше скачах още сънен от леглото и я изкарвах пред прага на външната врата.Облечен топло в шаечните панталонки и вълнената,плетена от баба фланелка,бях вече готов за пързалката.Майка ми ме настигаше в двора и даваше коматче ръжен хляб и парченце сирене и дъвчейки и преглъщайки мимоходом,бързо се отправях към пързалката.Толкова бързо минаваха късите зимни дни,че все не стигаха достатъчно за да се пързалям още, или поне-още малко.                Когато обаче ставаше много студено,падаше неспирно и обилно сняг или свистейки духаше северняка и беше трудно да се излиза навън,ние с дядо сядахме до бумтящата зачервена печка да се топлим и както казваше той,да си хортуваме.Тогаз той се замисляше дълбоко и неволно се връщаше към спомените си от миналото.Разказите му бяха интересни,така че унесен,забравях за пързалката.Един от тях беше за преживяната от него война.

Наши войници пленени от врага през Балканската война.

Снимка: сайтът "Изгубената Българпия"

А войната била много дълга и започнала през далечната 1912 година и продължила с малки промеждутъци от време цели шест години.И през цялото време дядо е бил войник и воювал отначало против турците,а после срещу гърците и европейците.Някъде по средата на войната през 1912 година,измъчените,гладни и лошо облечени войници, ги сполетяват разни тежки болести,  освен че ги и  избивали на фронта.И болестта не подминава и моя дядо.Той се разболява и с подут корем,командирът му го изпраща в лазарета,където ляга на походното легло,редом с други,както и те с неговия хал.Болестта взима много жертви,а болни прииждали непрекъснато.Докторът бил принуден да ги проверява и сутрин и вечер-да види кой ще оживее и кой не,за да освобождава места за новопристгащите.Ранените войници се лекували в друг лазарет.Докторът проверявал болните само като ги почуквал с пръст по надутите им кореми.Ако коремът е твърд ,той с кимване нареждал на следващите го санитари да изнесат болния в съседното помещение.Там не ги лекували-те били пътници за отвъдното.Зад доктора вървял и фелдшерът,който също почуквал изпънатите като тъпан войнишки кореми и изричал гласно своето мнение.Минал докторът ,чукнал дядовия корем и кимнал на санитарите да бъде изнесен.След него фелдшерът също чукнал корема на дядо,доближил доктора и му казал,че този му се сторил не толкова твърд.Предложил да го оставят.Докторът махайки небрежно с ръка се съгласил.На следващия ден коремът на дядо омекнал и той започнал да се подобрява.Накрая  стъпил на крака.Това било достатъчно,за да бъде изпратен отново на фронта-да стреля и да се бие.Дядо  обаче запомнил постъпката на фелдшера за цял живот, та нали той  спасил живота му.

Свистящите непрекъснато край него куршуми го подминавали до края на войната.Дядо не различаваше всичките войни от това време,които са се водели-за него от начало до край била все еднакво  смъртоносна и дълга война,в която ранявали и убивали незнайно защо войниците на фронта.     

 След войната,връщайки се от фронта у дома,дядо се свързал с фелдшера, който живеел и лекувал хората в няколко не много далечни от нас села и с него станали много близки приятели.На село дядо отглеждаше за себе си няколко овце,които се агнеха някъде през януари и по- рядко през февруари.Той избираше най –хубавото и здраво агне и го гледаше в стаята си на топло,за разлика от останалите агнета-в кошарата.Освен че се кърмеше от неговата майка-овца,която не се доеше за мляко,а цялото отиваше за него,получаваше и допълнителни поблажки-парченце хляб или нещо друго,на него вкусно.То беше вече наричано агнето на фелдшера.Някъде към края на април дядо заръчаше на фелдшера по някой преминаващ селянин да дойде на гости и да си прибере неговото агне-порастнало и добре охранено.И така- всяка година до края на земните дни на фелдшера.Подаръкът-агне бил израз на голямата благодарност на дядо към фелдшера за стореното от него голямо добро.  И още нещо,дядо считаше,че по време на войната,куршумите са бягали от него,защото от окопа или от което и да било друго място,той никога не се е прицелвал и убивал вражески войник.Просто е стрелял напосоки-напред,в далечината.И така е изпразвал пушката си от патроните за да покаже,че е стрелял.Някои негови другари по оръжие убивали пленените от тях вражески войници.Дядо им казвал да не ги убиват,защото който убива и него ще го убият.И така и станало,нито един от тях не се завърнал жив от войната.                                                                        

Вече,когато станах юноша и започнах да осъзнавам случващото се в живота,дядо казваше - помни мое дядово момче-никога не стреляй и не убивай стоящия срещу теб,защото и той е човек като нас и иска да живее.И дано да няма никога война,това най- жестоко зло за людете.    

Инж. Страхил РАДЕВ