nabore.bg

"Много лаф, малко пилаф!"- поговорка от Източните Родопи

Снимка от българо-турската граница - "голямата екскурзия" е започнала

Около 10 ноември като започнаха едни спомени... Та и ние да не останем по-назад.

В самото начало да уточним, че в никакъв случай не принизяваме стореното от несъгласните с тоталитарния режим. Те бяха двe групи - свободомислещи интелектуалци и преследвани от режима противници.

И двете групи не бяха мощна общонародна сила, която да отнесе тоталитарното управление преди 10 ноември 1989 г. Масова подкрепа нямаше как да се получи, тъй като нашият народ е намерил начини да оцелее пет века под някакво си нещо, дето сега се спори какво е било.

Предпазливо живеем, да го кажем по-просто.

Но нека първо да уточним термина "дисидент" - през средновековието е означавало отстъпник от католическата вяра, а по общо - отстъпник от господстващата религия. В подкрепа на нашата национална гордост можем

да обявим за дисиденти богомилите.

Нямахме дисидентство като политическо движение, каквото бе "Солидарност" в Полша. Първа наподобяваща организация бе Общественият комитет за екологична защита на Русе, основан в София (9 март 1988 г.) от свободомислещи интелектуалци.

В него нямаше политически лица от другата категория - противници на режима. В ръководството му от 33-ма 20 бяха членове на БКП. Но е все нещо за нашето за пореден път закъсняло Възраждане.

Такива неформални организации станаха възможни - нека не го премълчаваме - след пленума на ЦК на БКП през юли 1987 г., когато бе разрешено ограничено право на гражданите да създават неформални организации за неполитически дейности. Да се имитира подкрепа за "перестройката" на Горбачов, не повече.

Нещо като "умерен прогрес в рамките на закона" по определението на чешкия сатирик Ярослав Хашек.

Това показва и наименованието на следващата неформална организация - Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, основан на 3 ноември 1988 г. Първата му публична проява бе... поздравителна телеграма до Михаил Горбачов по случай годишнината на Октомврийската революция.

Чак след Десети ноември "преустройство" бе заменено с "демокрация" - на 20 януари 1990 г. бе учредена Федерацията на клубовете за гласност и демокрация.

Та поради тези и други подобни причини българското интелектуално дисидентство бе, образно казано, с размерите на панелна кухничка. Където приятели на по чашка винце мърморели срещу официалната власт и навремени някой въздъхвал: "Ех, веднъж да дойде Десети ноември!"

Ама то май всички българи мърмореха или си обменяха вицове за "бай Тошо". Да бе жив дядо Славейков, би рекъл: "Сичкият български народ е дисидент!"

Турците не се изживяваха като "вътрешна емиграция", защото бяха истинска такава. Не смееха да се обадят по откритите телефони на радио "Свободна Европа", не ги поканиха на закуската с френския президент Митеран (20 януари 1989 г.).

Турците бяха фактор икономически

В края на социализма не компютрите "Правец", а отглежданият върху 2 на сто от обработваемата земя тютюн носеше 14 на сто от валутните приходи.

Оскъдната земя бе крайно недостатъчна за издръжка на многочленните семейства. Пригодена главно за тютюн, даваше едва една трета от нужните за изхранване продукти.

Мъжете отиваха на работа в рудниците, строителството и в други региони, където имаше нужда от работна ръка. И цялата тежест на тютюнопроизводството лягаше върху домочадието.

Но понеже мъжете бяха сключили договорите, на тях се полагаха и социалните осигуровки, докато жените след десетилетия изнемогващ труд се оказваха с минимална пенсия и още по-зависими.

Обаче за държавата бе изгодно - изкуствено поддържа ниска себестойност на продукта. Но точно това пречи за "приобщаване" на населението, то се капсулира в бита и общността си.

Българската държава има проблем с турското население още от Освобождението. В зависимост от външната и вътрешната политическа обстановка е имало няколко изселнически вълни към Турция.

 Години                        Изселници

          1877 – 1978                   130 000

          1912 – 1930                   240 000

          1931 – 1939                   100 000

          1950 – 1951                   150 000

          1952 – 1968                          -

          1969 – 1974                     52 000

          1979 – 1988                    50 000

          1989 -           360 000 през юни, юли, август

Горчивата съдба на това население е, че и мечтаната "ана ватан" (родина майка) не го твърде искаше, макар да го примамваше. За геополитическата доктрина на южната ни съседка то бе нужно тука.

По онова време южната ни граница бе фронтова линия на Студената война. Разделяше двата военни блока НАТО и Варшавския договор. А по границите и тогава, и сега стават (или се предизвикват) провокации.

"Големият брат" не само гледа

"Възродителния процес" бе отчаян опит на една залязваща идеология да реши хроничен държавен проблем на принципа "една партия-един народ". През 1984 г. турците бяха обявени за българи и започна смяната на имената им.

Официално се твърди, че това било инициатива на неколцина заговорници, убедили Тодор Живков, че моментът е подходящ за "окончателно решение".

Да припомним, че тогава начело на СССР е Юрий Андропов, преди това председател на КГБ. Е как тогава Тодор Живков, предлагал България за 16-та република на СССР 20 години по-рано, няма да се допита до "Големия брат"?

А през 1989 г., когато са "майските събития", "голямата екскурзия" и превратът на 10 ноември, посланик у нас е Виктор Шарапов, генерал-майор от КГБ.

По това време вече има споразумение за приключване на Студената война. Горбачов се чуди как да махне Живков, оцелял при четирима негови предшественици. На първо време отказва да покрие дълговете на България, надвишаващи 10 млрд. долара!

И когато през май 1989 г. стотици хиляди хора панически започнаха да си събират багажа, и без друго задлъжнялата държава бе разтърсена из основи. Това и бе целта на занятието, както се казва, за да бъде наложен новият световен ред и в центъра на Балканите.

В този смисъл трябва да се разбира и казаното от Ахмед Доган няколко месеца по-късно, че за България пътят към Европа минава през Босфора. Пак добре, че не изживяхме румънската "телевизионна революция".

В първите дни на новата 1990 г. „реформаторът" Луканов отиде с широка усмивка в Кърджали като „освободител” на българи и турци. Която обаче бързо помръкна, понеже турците го подминаха мълчаливо, а българите направо го освиркаха.

Сетне се появи ДПС (4 януари 1990 г.), а тези дни отново се появи Ахмед Доган (10 ноември 2023 г.). Да видим какво предстои...

Румян СЛАВОВ

--------------

• Авторът в перида 1975-1978 г. е работил като командирован щатен кореспондент на централния всекидневник "Народна младеж" за Източните Родопи със седалище Кърджали.