nabore.bg

Не знам защо, винаги съм смятал, че има нещо нелепо и дори неприлично в четенето на глас на журналистически материал между редактори. Все едно, че те събличат гол. Имам предвид автора. Случи ми се такова нещо и слава богу по време на въпросното събитие съм бил на почти 500 километра разстояние. А четецът на глас е бил главният редактор на вестник „Жар” Куно Петров. (Излизаше на времето в София такъв шарен седмичник; рядко пиле преди четиридесетина години, когато почти всичко се печаташе в черно-бял десен.) Четял Петров двустраничното ми съчинение

пред целия колектив на редакцията,

като от време на време надигал глава и питал: „Какво е това? Какво иска да каже? Какъв е този наш сътрудник?”. Върху прочетените предварително от него листи били извъртени големи тлъсти въпросителни пред всеки абзац. Владимир Свинтила, който тогава завеждаше отдел „Култура” в редакцията, заявил че е готов да отговори на въпросите на началството. Куно Петров не правеше изключение – бе парашутист и то от породата на най-непригодните, но Владо търпеливо му обяснил абзац по абзац смисъла. Поговорили половин час и за моя изненада заглавието се появи в един от следващите броеве. Най-интересното е, че въпросният материал беше предложен от друг отдел, а както Владо сам ми призна сетне, не е бил съгласен с позицията ми,

вътрешно не приема тезата ми.

От редките ни срещи в редакцията, на които водехме със Свинтила дълги разговори за изкуството, литературата, за миналото и бъдещето на цивилизацията ни, в главата ми пръкна идеята за роман. Подсказа ми я едно негово предвиждане, една футурологична прогноза, че може би човешките ръце един ден ще „закърнеят”, тъй като се задава манипулационен глад. След години го написах („Дубъл Чар”) – може би най-слабата ми работа. Но идеята бе великолепна. А колкото до недоразумението Куно Петров, простотиите му ставаха често повод за веселие и присмех в редакцията, но създаваше той и доста ядове на колегите. Един от тях (не искам да му споменавам името) намери начин да си му отмъщава, така да се каже, перманентно. В „Жар” всички знаеха голямата слабост на шефа си – сериалите, излезли на мода след „Форсайтови” и гледането на игрални филми по телевизията. Вали, гърми, бай Куно след новините

вечер сядал пред телевизора

и не позволявал на никого от домашните си да гъкне, докато не изгледа игралния филм. Колегата, за който стана дума, имаше близък и то началник в Енергото. Всяка вечер след началото на игралния филм по телевизията токът в квартала на бай Куно гаснеше за половин час. Е, страдаха и съседите му, покрай сухото и суровото, но си беше заслужено наказание. А Владо Свинтила имаше съвършено различен подход – той обичаше, както бе прието да се казва тогава, да пролива светлина. Колко такива редактори има сега по нашите земи? 

Тошо ЛИЖЕВ

От сайта КНИГИ NEWS