nabore.bg

Запомних завинаги моята ученическа зимна ваканция през 1963 г. Няколко дни преди да свърши заваля обилен сняг. Имаше навявания и големи преспи. След няколко дни времето се поуталожи, но пътищата все още бяха трудно проходими. Имаше още един ден от ваканцията, но решихме да не чакаме последния. С други съученици решихме да стигнем до гара Две могили. Някой от родителите ни издейства една молотовка да ни закара. Сутринта в девет часа 25 момчета и момичета се събрахме в стопанския двор. Бащите на момичетата бяха с тях, защото имаха доста багаж. Набързо оборудваха камиона. На задните колелета поставиха вериги. Опънаха брезент и в карусерията поставиха пейки. Шофьорът не се наемаше да тръгне, защото на места имаше навявания. Някой даде идеята, че ако има верижна машина, където е необходимо ще тегли камиона. Повикаха двама трактористи. Те веднага се заеха да запалят двигателя. Наляха топла вода и стартираха с пусковия двигател. За беля той не искаше да запали. Повикаха механика, но и той не успя да го запали. Дойдоха други механици и трактористи. Близо два часа се мъчиха. Най-накрая пусковият двигател заработи и след малко и основния.

Всички се качихме на камиона. Трактористите прибраха инструментите. Качиха се в кабината и щяха да потеглят. Внезапно от някъде се появи полевъдния бригадир. Толкова беше сърдит и кисел сякаш сутринта е пил оцет. Иначе беше неграмотен, но дръпна ръчката на двигателя. Моторът веднага заглъхна. Трактористите ги направи на ошаф. Те смирено слязоха от трактора и си тръгнаха. Не смееха нищо да му кажат. Ние слязохме от камиона. Пет минути ни трябваха само за да тръгнем по-рано.Чудехме се какво да предприемем. По-голямата част искаха да вървим пеш до гарата. Предстоеше ни голямо изпитание, но тръгнахме. Бяхме в колона по един. Родителите на момичетата вървяха най-отпред като им носеха багажа. Най-отзад с баща си вървеше Пъшко. С дрехите едва ли имаше 20 кила. Същият калибър беше и баща му. Трудно беше да се повярва, че Пъшко ще издържи. Още на първия километър баялдиса. До гарата бяха 20 километра. Двама се върнаха отзад и през преспите носеха Пъшко. След около час и половина  наближихме разклона на съседното село. Отдалеч видяхме впрегната шейна. И те отиваха до гарата. Помислих си какви находчиви хора са от това село. Запазили са тази шейна, а в нашето село сигурно ги бяха изхвърлили на боклука или са ги изгорили. Спряха при нас. Шейната и беше претоварена, но взеха Пъшко. Баща му се върна обратно. Беше спокоен, че Пъшко ще стигне до гарата.

Ние продължихме, но силите вече ни напускаха. Започнахме по-често да почиваме. Добре беше, че времето беше спокойно и приятно за вървене. В късният след обяд се добрахме до гарата. Сякаш иглички бодяха в ходилата ни. Все пак успяхме. Трябваше да пренощуваме и сутринта с влака да пътуваме за Русе. Аз отидох да пренощувам в мой съученик с когото  вървяхме пеша. Отидохме в квартирата му. Починахме си за около час и решихме да отидем до центъра. Той щеше да се види със съученици, а аз щях да му правя компания. Преди да стигнем до центъра минахме под един високоговорител. Радио София предаваше новини. Говорителят съобщи заповедта на министъра - зимната ваканция се удължава с още десет дни, защото синоптиците предсказали, че над страната ще премине студен фронт със снеговалежи.

Сутринта с моя съученик поехме обратно. Пекна слънце и снегът започна да се топи. Не можаха синоптиците да познаят, както се случва понякога. Снегът бързо се стопи и се установи пролетно време. Изкарахме още десет дни на село. На шега казвахме, че това беше дървена ваканция.

              Изминаха доста години. Вече бях на работа в общината. Никой вече не вървеше пеша, ако ще и огън да гори. Когато се случеше такава ситуация издавахме на гражданите служебни бележки и удостоверявахме причините за отсъствието. Нямахме съвременна техника и по цял ден съм подпечатвал служебни бележки на ученици, студенти, войници и граждани Правех го с удоволствие и мерак, но винаги си спомнях за преживяното през онзи ден на 1963 г. Не исках и не желаех никой  по никакъв начин да го сполети това нещастие. 

Пенчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско