nabore.bg

Лични драми

Спомен: Снежната буря не ни уплаши

Пасажерите в автобуса – културни дейци от Силистрeнски окръг се връщахме от срещата с колеги от южния край на родината. Срещнаха се Севера и Юга на културното поле  за три дни. Много разговори, споделяне на опит и обещания за бъдещи срещи. Завръщането се очертаваше да е приятно, настроението на всички – повишено. Разказваха се вицове, пееха се песни. Носехме си и почерпка – прочутата кайсиева ракия. Бяхме тръгнали рано сутринта – все пак ни предстоеше сълъг път до Силистра

Автобусът поглъщаше километрите от Благоевград за София. На волана бе един от най-добрите шофьори – бай Георги. Времето беше необикновено хубаво за края на ноември. Тук на юг есента бе в силата си. Крайпътните дървета бяха в есенна премяна. Пламтящи от багри –ярки, пастелни, меки и топли, кадифени..

          След  Дупница времето се промени – застудя и черни облаци покриха небето. Още преди Перник започна да прехвърча сняг. Много му се зарадвахме, защото предните зими почти не беше валяло в Добруджа. София ни посрещна побеляла – нямаше я сивата и мръсна столица. Не зная за другите, но на мен се стори особено красива – бяла и чиста. Може би като от студентските спомени.

          Излизайки от столицата, започна да се прокрадва безпокойство. Всички имахме семейства и се тревожехме. Виждахме тревога и в очите на бай Георги – нали трябваше да минем Витиня. Мислехме, че имаме късмет, защото снегът през прохода и магистралата до Плевен беше сравнително малко и не валеше. До Бяла пътувахме нормално. Наближавайки Русе, обстановката коренно се промени. Валеше обилен сняг и духаше силен вятър. Лютата добруджанска зима се беше върнала. Пътят бързо се затрупваше. На изхода от Русе ни предупредиха,че пътят до Силистра е затворен, тъй като виелицата не е  спирала от предния ден. Бай Георги прецени, че все някак ще стигнем до Тутракан, по-близо до дома.

Обстановката все повече се влошаваше. Движехме се през бяла стена. По банкета бързо се натрупваха големи преспи. Чистачките не успяваха да изчистят предното стъкло на автобуса от полепналия сняг. След нас се движеха още две леки коли и един автобус – по-късно научихме, че се връща от сватба.

Минахме Сливо поле пъплейки, но повече не можехме да продължим. Плътната бяла стена пред нас стана непробиваема. Силният вятър допълнително затрудняваше движението. Спряхме, защото беше невъзможно да се движим. Бай Георги започна да спира парното, тъй като  горивото намаля. Всички облякохме допълнително пуловери, жилетки, сложихме шапки и ръкавици. Щом пуснеше парното, всички притихвахме и се унасяхме. Старият шофоьор веднага разбра, че това е опасно – силният вятър не позволяваше на изгорелите газове да излизат и имаше опасност да се задушим.  Когато парното спираше се раздвижвахме, защото студът беше голям. Не помагаха и глътките ракия. Това продължи няколко часа. Бяхме наясно, че трябва да се предприеме нещо. Бай Георги и ръководителят на групата решиха, няколко човека да излязат и се върнат в Сливо поле да съобщат за закъсалите коли. С шофьора тръгнахме аз и още  жена и  мъж. С колежката Красимира Орлоева не се поколебахме. Навлякохме и останалите дрехи, увихме се с шалове. Ръководителят Огнян Модев ни беше възрастен мъж и надали щеше да устои на поривите на вятъра. С отварянето на вратата вихрушката ни блъсна, но никой и не помисли да се откаже.

Малкото разстояние до Сливо поле преминахме за около два часа. Вървяхме един след друг, по средата на шосето. Ориентирахме се по върховете на дърветата край пътя, които бяха затрупани с преспи. Пред нас плътна стена. Едвам престъпвахме, тъй като трудно вадехме краката си от снега. Северният вятър набиваше снега в лицето  ни и само очите  се виждаха. Приличахме на бели сомнамули, почти извънземни. В такива моменти умората настъпва незабелязано. Като, че ли те улавя монотонното свистене на вятъра и белотата около теб. Стъпките оредяват, обувките се хлъзгат и ти иска да се подслониш някъде. Всеки от нас разбираше, че трябва да продължим. Длъжни сме да съобщим, на нас разчитаха закъсалите хора. Трябваше да покажем, че сме по-силни от виелицата.

В Кметство-Сливо поле вече бе обявена тревога. Осведомени бяха и военни части, които трябваше да се притекат на помощ. Минаха още няколко часа в изключително напрежение. Мислите ни бяха при колегите и останалите пътници.

Бурята малко поутихна и военните машини тръгнаха. С тях бе и бай Георги. Минаха още няколко часа, а ранната зимна нощ настъпваше Военните снегорини докараха нашия автобус, в който се бяха приютили сватбарите и пътниците от едната кола. При срещата се прегръщахме и плачехме.

Всички бяхме разпределени по домовете в селото. Нещастието сплотява хората – домакините ни се оказаха особено гостоприемни. Стоплиха ни и нахраниха.

На заранта снегът беше спрял. Снегорините разчистиха пътя до Тутракан. Наложи се да преживеем още един стрес. Военният камион докара телата на двамата мъже от другата кола – бяха се задушили от газовете.

Тръгнахме веднага щом беше възможно. В автобуса коментирахме преживяното. Модев, участник в Отечествената война, за пореден път изрази признателността на всички колеги. Той сравни постъпката ни с колежката с тази на медицинските сестри по заснежените полета на Унгария като подчерта, че българката съумява винаги да прояви своята смелост при тежки обстоятелства. Това ни поласка, въпреки, че не считахме постъпката си за особен героизъм.

Преспахме в Тутракан. Всички се тревожеха за близките си. Чрез спешния телефон на МВР съобщихме, че всички сме добре.

След преживяното, през много зими пътищата се блокираха, но никога не забравих преживяното. Бях уверена, че човешкият дух, стига да има мотивация, може да преодолее всичко.     

 

Димитрина ХРИСТОВА, Силистра