nabore.bg

На село имахме за съсед Ламби Джамбаза. Беше ловджия и често, когато убиваше по два заека, единия го подаряваше на нас. Същото правеше и синът му. Тогава бях още малък, но много се радвах. Може би след като пораснах щях да се запаля, но една случка завинаги изпари мерака ми.

Когато се уволних от казармата твърдо бях решил да остана в село. Селският живот по ми допадаше. Бях привикнал към селяните, а в града щях да бъда между непознати. Още през първите дни, когато си дойдох на село ме срещна партийният секретар. Сигурно ме е познавал или се е интересувал за мен когато съм си идвал като ученик през ваканциите. Заговори ме, за да се осведоми дали вече съм се уволнил от казармата. Каза ми да не напускам селото, защото след Нова година ще ме назначат на щатна длъжност в ТКЗС-то. Зарадвах се, но до Нова година имаше повече от два месеца. От общината ме повикаха на временна работа. Същата година бяха изработили нов регулационен план на селото. Останали бяха довършителни работи и това бе възложено на строителен техник. Повикаха ме да работя с него като. Щях да нося жалоните, лата и други геодезични инструменти. Два дни ходихме със строителния техник по улиците, където геодезистите не си бяха довършили работата. Това ми доставяше удоволствие, защото щях да се опозная с хората. В техникума бях  изучавал геодезия и щях да усвоя още нещо от този занаят. Нарочно не му казах, но следях действията му.

Изненадващо като приключи втория работен ден ми каза, че на другата сутрин няма да работим, а ще ловуваме. Тогава разбрах, че е ловец и ще бракониерства през работен ден. Нямаше как да откажа и сутринта екипирани тръгнахме да дирим дивеч. Още не бяхме навлезли в блоковете и изскочи заек. Гено Марчев - така се казваше строителния техник се прицели, но не го улучи. След малко се мярна още един заек. Пак не можа да го уцели. Изминахме доста път и навлязохме в землището на другото село. Пак изскачаха зайци, но явно той или аз нямахме късмет. Към икиндия вече бяхме капнали от умора - той реши да се връщаме. Слязохме в едно надолнище. Оставаше да изкачим една стръмнина и щяхме да бъдем в село.

Пак изскочи заяк и аз вече очаквах, че накрая ще му провърви. И този път нищо. Случи се нещо, от което и самия Гено Марчев изтръпна. Видяхме, че срещу нас пеша върви партийният секретар. Той много често обхождаше блоковете пеша. Ходеше и се срещаше с кооператорите. Разговаряше с тях и се запознаваше с проблемите им още на място. Хукнахме да бягаме, но секретарят ни видя. Извика ни да спрем, но ние още по-силно затичахме.

Целта ни беше да изкачим баира – а от там накъдето очите ни видят. За беля изникна стадо овце. Партийният секретар познаваше пастира и го попита кои са тези бракониери.  Гено Марчев му каза тихо да не ни издава. Тогава пастирът го излъга, че това са непознати. Отдъхнахме си, че пастирът ни спаси. Едва ли партийният секретар с голи ръце щеше да хукне да преследва непознатите бракониери. Чак вечерта, когато се бях прибрах в къщи осъзнах, че срещата ни с партийния секретар можеше да има фатален край за мене. Нямах никаква вина, но щях да бъда уличен като съучастник в престъпление. Реших, че повече в такива мероприятия да не участвам. Сутринта, когато отидох на работа Гено Марчев ми бе спретнал  друга изненада. Каза ми, че може да ме освободи за един час, за да отида до дядо Паун Коцев. Обещал му бил да му даде два петела – аз да ги взема. Повярвах му и отидох. Човечецът беше много добър и отзивчив. Казах му, че ме праща Гено Марчев, но той се учуди, че скоро нито го е виждал и чувал. Даде ми петлите. Когато вървях из пътя  ме  хвана яд. Дядо Паун сега ще си помисли, че аз всичко това го върша на своя глава. Отидох в общината дадох петлите на Гено и му казах, че от този момент напускам работа. Не искам да имам повече вземане-даване с него. Стремях се да си изграждам авторитет и не исках някой да ме провали. Не след дълго Гено Марчев напусна селото, защото назначиха местен човек на тази длъжност.

Гено беше от град Бяла. Често пъти, когато ходех там го виждах. Това се случваше доста години. Сигурно му беше писано да живее да дълбоки старини. Поздравявах го и той сигурно ме познаваше, а когато го отминавах си спомнях случката за срещата ни с партийния секретар, която веднъж завинаги ме отврати от ловджилъка.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско