nabore.bg

Спомням си някога, когато бях дете, в моето родно село имаше много лозя.  Бяха на около 6-7 километра на юг от него. Понеже Калояново – днес център на община - и тогава беше с много жители и землището му беше голямо - стигаше досами другите села. Лозята му, останали по чудо не национализирани  след 9 септември 1944 г., бяха много по-близо до село Царимир, отколкото до Калояново. Бяха отвъд формалната граница – живописна рекичка, която наричахме Дуватларския дол, по старото име на Царимир. Това беше приказно място за игра  и там ходеха през ваканциите не само воловарчетата от нашето село, но и децата, като мен, на чийто семейства

ТКЗС-то беше прибрало животните в полза на общото благо -

както ни учеха в училище. В дола имаше много риба и вечер винаги се връщахме с богат улов в къщи, с което си спестявахме разправиите и си гарантирахме следващо приключение. В тази местност имаше огромни дървета, предимно брястове, но и дъбовете не бяха малко.  Много гнезда имаше по тях, но многогласият хор  на птиците не можеше да се сравнява  с  нашите щастливи детски крясъци... Заради дебелия килим от трева животните не се отдалечаваха, засищаха се бързо и през повечето време лежаха под сенките. Като свеждаха до минимум грижите на малките пастирчета и те изцяло се посвещаваха на игрите...

През есента, когато гроздето зрееше, много калояновци  се изнасяха при лозята. Дейностите по прибирането на текезесарската реколта бяха привършили и хората предпочитаха да се преместят там.

Всеки имаше колиба,

с най-необходимите неща за прехрана и нощувка. Тогава се чудех, защо правят това, след като пъдарите бяха известни със своята съвестна /а за нас, децата,жестока/ работа, но сега разбирам, че хората са били петимни да почувстват, че са  сред своята собственост. Когато настъпваше време за беритба, те се връщаха в селото, за да вземат семействата си и съдове за реколтата. За превоза се ползваха животни от ТКЗС /които преди това са били  техни/ или на по-заможни селяни, срещу заплащане. Най-често се плащаше натурално - с  малко грозде. Спомням си, че тръгвахме по тъмно. Ние, децата, продължавахме да спим по каруците, друсани от неравния път. А след това, на лозето,

макар, че сънят се инатеше,

изпитвахме радостта, че земята отново ни дарява с вкусно кехлибарено грозде. Прибирахме се доволни и сити... След превръщането на гроздето във вино, следваха многобройни есенни и зимни празници, с взаимни гостувания чак до късно през нощта... И тогава - десетина години  под властта на една  жестока и глупава диктатура, хората подържаха традицията на българското село. Която за голямо съжаление, все-пак беше прекъсната, за да остане единствено в спомените ... 

Георги СЛАВКОВ