Лични драми
- search
- Всички
Спомен от детството: Мойта баба Дела
Всички ми казват Нели, но съм кръстена Недялка, на баба ми Дела. Родена съм в неделя и ме е акуширала акушерката Недялка. Изобщо, животът ми е започнал празнично и обещаващо щастливо...
Родена съм в Панагюрище при баба и дядо по време на войната, в нейния край, когато американците бомбардираха страната ни. Майка ми дълго време не можеше да забрави бученето на самолетите, тежко-тежко, и трепереше при всяко тяхно прелитане над Пловдив. Много лесно забравихме това престъпление над нашия народ, забравихме разрушените къщи и здания в София, жертвите при нападенията, пренебрежителното отношение на американците към българите като обект на национално отмъщение!
Помня къщата на два етажа,
с подредените стаи и лятната кухня, „Белия кумин”, заради белия комин над покрива й. Това беше мястото на кулинарните вълшебства на баба. Тя ставаше рано, призори, за да сготви най-вкусните манджи на света. „Белият кумин” беше с опушени стени, заради горящата зиме и лете печка с дърва, във фурната на която се печаха най-вкусните баници, точени на ръка, и най-страхотните тутманици, които баба приготвяше за нас, децата от големия град. Татко като адвокат ходеше на дела в Панагюрище и Пазарджик и винаги посещаваше родителите си с някакъв армаган, най-често риба аншоа и маслини, които бяха любими на баба ми. „С една-две рибки и пет маслинки мога да се нахраня”, казваше благодарно тя.
Таванът на „Белия кумин” беше от опушени дървени летви. В един процеп баба слагаше шило, с което оформяше път в косата ми и ме сресваше със захарна вода, да не ми падат коси в очите. Връзваше ми чоко на върха на главата и ми слагаше красива панделка. Бабите се гордееха с внучките си искаха тяхното дете да е най-хубаво.
Аз и брат ми ходехме при баба и дядо през лятото. Тук се събираха много деца от различни градове. С брат ми обикновено ходехме поотделно,
защото понякога се сбивахме.
Той искаше да има всичко, което виждаше, а на мен ми беше обидно и боят започваше.
В зимника беше много студено. Това беше мястото, където се държаха консерви, месо, сирене и кашкавал, туршии, нещо като хладилник. Тук бяха нощвите, където баба месеше хляб. Навиваше бели ръкави на ризата си и започваше да меси. Изтупваше ръце и от тях падаше излишното брашно.Тавите с баниците обикновено носехме на фурната недалеч от нас.Там се печаха и гювечите. Дядо беше майстор на пълнена телешка глава. Цяла глава пълнеше с различни зеленчуци, събрани от градината. Всичко поставяше в голямо гърне с похлупак. От изпечения гювеч се носеше божествена миризма и аз, злоядото дете, все преглъщах по пътя, докато стигнем у дома. Промъквах се край него да си открадна сочно картофче или препечено зелено фасулче. Беше върхът!
Помня прекрасните обеди и вечери, когато всички сядахме под асмата край въбела /кладенеца/, където се изстудяваше огромна диня. Майка ни режеше по един резен и ние започвахме да го гризем като малки прасенца. По бузите ни се стичаше сок, дрехите ни ставаха червени, но удоволствието от гризането беше неповторимо. После следваше къпането с вода, стоплена на слънцето. Дълго време баба носеше вода от улична чешма, с котли на кобилицата, но за децата имаше всичко.
Водата беше велико блаженство.
Изливаше се от леген в леген, със сапуневицата. След нас къпеха прасето – 3 в 1. Могат ли да си представят това удоволствие съвременните презадоволени глезени деца?
Великото вълшебство за нас, градските деца, започваше на залез слънце. След обяд бабите ни слагаха да спим . Баба минаваше често край прозореца, слагаше ръка над челото, за да види по-добре спи ли унучето, но аз се правех, че спя и баба спокойно отиваше пак на приказки с бабичките от махалата. Тя им беше нещо като тартор. Всичко знаеше, от всичко отбираше – и от билки, и от сладка, и от плетки, и жените много ценяха съветите й. А слънцето зайдеше ли, децата се събираха на една пейка и започваха нашите приказки. Говорехме си за училище, за нашите приятели, че дори и за тайнството на звездите. По някое време излизаше някоя баба и извикваше внучето си и то с недоволство се прибираше в къщи.
Помня един случай, когато бях наказана за моето недоволство. Беше вече тъмно, когато баба ме повика. „Ида, ида,” казах аз и забравих за това. Баба пак излезе, но аз пак се направих на разсеяна. По едно време вече не останаха деца и аз се отправих към вратнята /вратата/. Къщата беше на ъгъл и имаше две врати. Бутах, бутах, но вратата не се отваряше. Отидох и при другата врата, но и тя беше заключена. Ами сега? Луната се беше озъбила и ми се смееше подигравателно. Отидох при първата врата и седнах на пейката. Заплаках. Бях на 5-6 години. По едно време чух суркането на бабините чехли и тихото щракване на големия ключ. Вратата се отвори и баба се появи с пръст на устата.
Мълчешком се прибрахме в спалнята.
Тя спеше цял живот с дядо ми на един голям железен креват, а аз спях на по-малък креват. Бързо се мушнах под завивката. Скоро чух на дядо гласа:
- Дело, ние имаме ли дете?
- Имаме.
- Ами къде е то?
- Тук е. Спи.
- А, добре. Викам, да не се е загубило на пътя.
Аз мълчах и чаках да ми се скара. Не ми се скара и на другия ден. Нито думичка не ми казаха за снощната проява. Аз вече се прибирах сама, щом като залезеше слънцето.
Баба имаше най-белите ръце и гърди. Ходехме на баня в с. Баня. Пускаше ме да ходя по циментовата седалка в минералния басейн и аз бях много щастлива. Учех се и да плувам, прегърнала шията й и докосвайки най-бялата гръд, която съм виждала през живота си.
Баба е била хубавица и е взимала грамоти от конкурси за хубост между махалите. Имала е годеник-хайдутин, но го убили и тя се оженила за дядо, рано овдовял, с две малки деца. Тя е отгледала татко от шестгодишната му възраст. За него думата „мамо” беше свята,
а дядовата дума беше закон.
Аз не съм виждала такова уважение на родители в днешно време. Обичах безмерно баба и когато научих, че ми е втора баба, тайно много плаках. Никога не й казах или показах, че знам това. Бях ученичка в гимназията, когато, разбрах, че ми приготвя някои неща за чеиз.
Аз съм Недялка, родена в неделя, внучка на баба Дела. Нося един светъл лъч в душата си. Съжалявам, че почина не много възрастна. Щях да науча много мъдрост от нея. Може би, наистина съм щастлива, че съм била в нейните прегръдки.
Нели БЕКЯРОВА, Пловдив