nabore.bg

Спомените от далечното минало продължават да ме връхлитат. Отпъдя един, друг се появява, по-настойчив. И всички бързат с въпроса: „Помниш ли някога в Калояново“?

 Че как да не помня? Нали при тази, характерна за възрастните  и не признавана  за сериозна болест  – не си спомням името и -  съзнанието вади от своята база данни,  цветни рисунки от преди шейсет и повече години, а скрива  онзиденшните и дори вчерашните?   Та как да забравя трепетното очакване на Дядо Мраз и подаръците, които  ми носеше? И тъжната самоирония в очите на мама, когато веднъж ми каза: „много си грозен, чедо“... А аз, любопитен, като всяко дете, глупаво я попитах: „мамо, грозното хубаво ли е?“. Или пък упоритостта, която проявявах, когато ме миеше на кладенеца /тогава нямаше водоснабдяване в селата/,   настоявайки, че от  сапуна, направен от сварена овча, или свинска, мазнина, ми люти не само на очите, но и на краката. От къде да знае, те са си мои, разсъждавах „логично“ аз, петгодишният хлапак.  И въпреки, че бях доста диво дете, тя ме носеше  до забавачницата на ръце, за да си поспя още малко, преди да започнем с  лудориите... От детската градина,  тръгна  приятелството ми и с по-големите и по-малки мои съселянчета,

съхранено и досега.

 После, вече в училищния двор, в часовете по физическо и през междучасията, не спираха безкрайните ни игри на „Народна“...  В тях Венко Станев от Дуванлии хвърляше най – силно топката и винаги уцелваше съперниците. Затова всички, най-вече момичетата, го искаха за съотборник. Много играехме и на „волейбол“ – подхвърляхме си топче, направено от смачкани листове от тетрадка. Иван Тачев най – ловко се справяше с него. Любимо занимание на по-силните момчета, освен Венко, като Кирил  Кънчев, Неделю Шилев, Анастас  Качуков, Станю  Минков, моя милост и другите, които искахме да покажем колко сме силни, беше завинтването на капачките на мастилниците на момичетата и приятното усещане, когато те ни молеха да ги отвием... Тогава нямаше химикалки и пишехме с метални пера, които топяхме в тези, отдавна хитро направени, но отдавна забравени,  мастилници, които, обърнати с отвора надолу, не се разливаха.  Всеки ден  си купувахме от единствената в селото, съвсем близо до училището, фурна, черен, но много вкусен  хляб, какъвто днес – търсил съм – не се продава никъде. Четирима души събирахме стотинки и си го поделяхме.Тогава нямаше от съвременните  банички,тостери, дюнери и куп още вредни глезотии. Само дъхащо на полски билки, току що извадено от пещта, кръгло хлябче, което остана завинаги в моето и на наборите ми, съзнание. Все още в някои села се подържа традицията да се изпича хляб в домашни фурни, който, обаче, само до някъде  напомня на нашия. Като че ли житото от което тогава се мелеше брашното, беше по-вкусно... Изобщо, имам усещането – може би поради сантимент, че някога всички плодове и зеленчуци, бяха по-вкусни от днешните.

Сякаш наистина има равновесие

 – на по-бедния и труден селски живот, се полагаха повече и по-хубави блага на природата. Сещам се за един случай от преди години. Синът ми доведе приятелката си, французойка, на гости. Тя толкова хареса българските  домати, че когато си заминаваха, си занеси  няколко килограма в Париж. Бил съм на един от пазарите там. Нямаше само от пиле мляко. Мен най – много, обаче, ме впечатлиха черешите – в България отдавна им беше минал сезонът. Огромни, блестящи, черни от зрялост. Сигурно са много сладки  – си мислех. Когато сложих в устата си първата, разбрах, че тези, много примамващи погледа череши, са само бледо, много бледо копие на нашенските... Имаше ги много от двете страни на пътя от гарата до началото на селото. Десетки черешови дървета. Когато, като гимназисти си идвахме от Пловдив, а аз от Карлово, с празните торби, или с кошниците, за да ги заредим с провизии за следващата седмица, се качвахме по тях и ядяхме до насита. „Пътно управление“ видя, че губи неравната битка с крадците и ги изкорени, поне да ги ползва, като дърва за огрев...

 Първият ни учител се казваше Георги Попов. Хрисим човечец.   Опитваше се да прикрива  обичта и грижите си към нас, като си придаваше строгост, но ние се усещахме и му се качвахме на главата. Училището ни се казваше „Иван Вазов“. Беше построено в центъра на селото, до самия мегдан, където в неделя ставаше хорото. Каменна ограда, висока около метър и нещо, оформяше двора му. Знаехме местоположението на всеки камък и имахме любими сред тях. Защото по цял ден, след края на училище, когато не сме по други „обекти“, играехме там на „Тенгери“ – игра с прости правила, при която удряш монета и ако след теб друг я достигне на педя разстяние, става негова.

Още пазя бележника си от четвърти клас.

 В него учителят ни – вечна му памет – беше написал: „Да се научи да стои у дома! По цял ден играе на пари – „Тенгери“, в училищния двор“.  Тази забележка загрозяваше другата, с която се гордеех:  „Много логична и правилна мисъл! Проличава и личното отношение на ученика. Но почеркът не търпи критика – неоправдано небрежно написана работа“.  Това беше коментарът му за петицата, която заслужих, защото предния ден, след обяд, не ми се излизаше и отделих повече внимание на преразказа, който ни беше дал за домашна работа...

  Не знам от кога, но  „набори“ се  наричат връстниците мъже, които са получавали повиквателни от специалните военни комисии, да се явят на предварителен медицински преглед, преди да отидат в казармата.  Постепенно „набори“ се   наложило над по-сложната „купешка“ дума „връстници“, защото е нямало как  да се определи  поколението, родено в една и съща година.  Така „набор“, освен за момчетата, е започнало да се отнася и за момичетата. При нас, в Калояново, наборът 1945-а година, се покри напълно с понятието „съученици“.   Макар, че бяхме много деца – тогава жените раждаха, не се оплакваха от социални несгоди, както сега -  се познавахме всичките. Учехме в две училища  – освен  в центъра, имаше и  друго в католическата махала. Нямаше я характерната за сегашното време неприязън между тях, напротив, всички се познавахме и укрепвахме приятелството си...

 Много се радвахме на честите бригади,

от които ТКЗС постоянно се нуждаеше.

 Работехме през пръсти, затова пък се веселяхме и щуреехме. Нямаше ги кратките междучасия, в които само успявахме да„загреем“. И треперенето – за мен в часа по математика, когато Иванка Бакалска, лека и пръст, заставаше властно пред класа и почти тържествено изричаше: „На урок да излезе Георги Славков... За да ми пише двойката... Сега си спомням и за един кратък тест, който проведох, като учител в една пловдивска гимназия, с десетокласници. На единствения въпрос „За какво идваш на училище“, поставих три възможни отговора: 1. За да придобия знания. 2. Така искат родителите ми. 3. За да се видя с приятелите си. Няма смисъл да ви обяснявам кой отговор стана първи и кой последен. Изглежда „обичта“ на повечето ученици, към науката, единствена  се е съхранила в годините...

 Имаме безброй общи, приятни изживявания на съучениците  и в прогимназията.  Почти всички - извън училищната сграда...Те продължиха и през ваканциите, когато си идвахме на село и сами се записвахме за бригади в селското стопанство.

  Така и не разбрах,

как отлетяха годините...

Въпреки, че винаги си давах сметка колко преходно е всичко в природата...

През септември, наборът ни ще чества своята 70-годишнина. Подготовката за юбилея извършват, както на всички срещи досега, тези, които останаха да живеят в Калояново. Главни организатори са Златка Чалъкова и Неделю Шилев. Помагат им Йорданка Порязова, Иванка Бекирова, Данчето Айръкова. С нетърпение всички, останали живи съученици, очакват да  изпитат милото чувство, че отново се виждат и ще възкресят спомените... Велик набор е 1945-а година!

Георги СЛАВКОВ, Калояново, Пловдивско